14.10.2013 г., 22:04 ч.

Емилия и Анна 8 

  Проза » Повести и романи
798 0 3
11 мин за четене

Емилия и Анна

 

      Глава осма

 

Емилия изживя тежко неочакваната среща със съпругата на Борис. Реакцията на Анна Симеонова по време на “голямата визитация” беше  неочаквана и непредвидима. Никой в тази болница не знаеше за техните отношения, и сега всичко излизаше на яве. Не беше малко и нездравото любопитство, клюките и  интригите, които се развихриха за часове след инцидента. Главната лекарка д-р Игнатова беше силен човек, който не допускаше в болницата да върлуват “махленски” сплетни и шушукания. След кратък разговор със заместничката си, тя  още същият ден, рано след обяд,  събра екипа на болницата и накратко обясни ситуацията. Нямаше да има прошка за онези, които раздухват инцидента, с което биха  опетнили доброто име на болницата.  Кратко и ясно.”Колеги  съсредоточете се върху задълженията си към нашите пациенти. Нашата единствена цел и задача е тяхното здраве. Приятна работа”. Това бяха заключителните думи на Главната, които не допускаха никакви коментари.  Д-р Игнатова закри съвещанието информирайки екипа, че от следващия понеделник тя излиза в отпуск и естествено ще я замества д-р Ангелова.

След разговора с Вълчан, още на следващия ден Емилия си събра багажа, извика едно такси и се върна в своя апартамент. Почувства се тъжна и самотна.   Макар и за кратко беше отвикнала от самотата, връзката с Вълчан й беше дала надежда, че най-после и тя ще заживее нормален живот. Но, както казват старите хора, “човек предполага, Господ разполага”. И Емилия се хвърли с  всичките си сили в работата в болницата.  Очакваха я  много натоварени и напрегнати 2-3 седмици.  Задълженията й  като заведущ на две отделения, плюс тези на Главен лекар изискваха  много работа и голяма отговорност . Обстановката допълнително се усложняваше от присъствието на Анна и влиянието им  върху нейното здраве. 

Сърдечната  дейност на пациентката отново  отбеляза нарушение на ритъма, което можеше да се окаже фатално за неукрепналата   след инфаркта болна.

Д-р Ангелова се разпореди да се правят ЕКГ  на всеки 2 часа. Поставиха я на монитор за да се следи непрекъснато   сърдечната  й дейност. Освен това чрез Националния център по кардиология, д-р Ангелова поиска консулт със  специалисти под ръководството на професор Чирков.  Емилия  разбираше прекрасно, че не можеше да си позволи и най-малкия гаф. В нейната ситуация това би изглеждало почти като предумишлено убийство.  Към кабинета на Главната лекарка имаше стая за отдих. Емилия помоли една от санитарките да смени бельото на леглото и изчисти добре стаята. Пренесе  се да нощува в болницата.  Беше решена да остане тук до пълното възстановяване  здравето на Анна Симеонова.

Дни наред болната отказваше да се храни, не отговаряше на въпросите на лекуващата лекарка, демонстрираше пълно незачитане и пренебрежение към нея, изразяващо се в мълчание. Бурните екцесии от първата среща бяха напълно изчезнали. Емилия помоли една от най-опитните медсестри да дежури при болната нощно време, а през деня сама изпълняваше тази функция, въпреки натоварената си програма. 

Консултацията със специалистите кардиолози се състоя в навечерието на голямия християнски празник Богоявление. Професор Чирков даде висока оценка на лечението приложено на д-р Анна Симеонова, резултатите бяха на лице. 

Междувременно се беше получило съобщение от Англия. В началото на  месец септември, представител на Застрахователното дружество  “Бойл & Сие, трябваше да доведе детето на загиналите при катастрофата и лично да го предаде на д-р Анна Симеонова, като единствен жив член на семейството. Това събитие беше нож с две остриета, срещата с внука можеше да изиграе положителна роля при лечението на болната, но неминуемо щеше да породи естествения въпрос, а къде е внучката?

Ситуацията беше много деликатна и Емилия реши да изчака завръщането на шефката. До пристигането на англичанина  имаше достатъчно  много време.

По няколко пъти на ден, Емилия  в качеството си на лекуващ лекар, посещаваше болната, следеше резултатите от ЕКГ –тата и показателите на монитора. Следеше  за прилагането на медикаментозното лечение и се опитваше да разговаря с болната съвсем професионално. Но за съжаление разговора беше монолог. Отказа  на болната да контактува с лекуващата си лекарка беше непреклонен и  на Емилия  не й оставаше нищо друго освен търпеливо  да се надява на някаква промяна.

В началото на септември д-р  Герасимова се завърна от отпуска и пое работата в кардиологията. Няколко дни след нея и Главната лекарка пое работата си в болницата.

Емилия си отдъхна, беше преодоляла едно сериозно изпитание. Оставаше да мине и делото за развода, което беше насрочено за 12 септември. Гергана й беше обещала на 13-ти  да бъде  отново “мома за женене”.

Радио информационната система на Аерогара София съобщи: “Самолетът на авиокомпания “Бритиш еруейз” кацна на летище София”.  Сред малобройните пътници в  първа класа  правеше впечатление красив, елегантен, млад  мъж, облечен в безупречен костюм миши цвят, бяла риза и раирана косо вратовръзка в сини цветове.  Високият му ръст подсказяаше  спортта с който се беше занимавал през студентските си години. Съпътник му беше момченце на видима възраст около три години, огнено рижава коса и голями сини очи. Борис, така се казваше момченцето, също беше облечен в костюм в светло синята гама, бяла риза, но вместо вратовръзка имаше тъмно синя папионка, която му придаваше  вид на шафер на роднинска сватба. На врата  на детето беше окачена малка чантичка с  личните му документи, между които свидетелство за раждане на името на Борис Барклей, роден в Лондон на 12 януари  2008 год. Имаше и “пасаван” издаден от Посолството на Република България на същото име. Детето имаше двойно гражданство.

След паспортните формалности,  мъжът положи двата едноцветни куфара “Самсонайт” на количката, положи  ръчния багаж върху тях и се отправи към изхода. Нямаше нищо за деклариране. В залата за посрещачи  нелегални таксиджии му предложиха да ги закарат до града, но с любезна усмивка и  на  английски с лондонски акцент той отказа услигите им и се отправи надясно към редовните таксита. Явно, англичанина имаше точна информация и беше ориентиран в обстановката в България. Таксито ги закара до хотел  “Шератон”, където двамата имаха запазен апартамент.

През цялото време мъжът  държеше  ръчичката на детето и не го изпускаше от погледа си.

Площад Света Неделя  огрят от есенното слънце, приличаше на декор  на сцена от класическа руска опера. Наоколо гъмжило от хора, които бързат неизвестно закъде. Множеството автомобили паркирани на обособения пред хотела паркинг, предизвикаха    обясним въпрос у Давид Бромщейн, адвокат в лондонската кантора на  Британската застрахователна компания “Бойл & Сие, в момента придружител на малкия Борис, наричан от всички Бобо, галено име което той  сам  беше  измислил за себе си, мъчейки се да произнесе името си. 

 Младият адвокат беше натоварен от дружеството да предаде лично на д-р Анна Симеонова, малкия Борис, единственият оживял след жестоката катастрофа. В  нея   бяха загинали родителите, като и по-голямата му сестра. Едновременно с това, той трябваше да информира  възрастната жена,  за подробностите около катастрофата, гибелта на родителите на Борис,   както и за безуспешните опити на лекарите в Брайтън  да спасят четиригодишната Анна. Задача деликатна, но необходима, не само за изясняване на случая, но и за последиците  от настъпилото застрахователно събитие.  Премиите бяха значителни и бяха  внесени в първокласна лондонска банка на името на единствената наследница. Адвокатът беше упълномощен от Дружество  “Бейл & Сие, да предаде на д-р Анна Симеонова, легализираните в Посолството на Република България, документи в т.ч акта на брайтънската полиция за произшествието,  медицинските протоколи на специалистите от Съдебна медицина,  извлечение от болничната документация свързана с лечението на малката Анна и смъртните актове на тримата загинали.  Освен тези административни документи, имаше и множество банкови документи и чекове. Д-р Анна Симеонова се явяваше единствена  пряка наследница, тъй като от страна на Томас Барклей  такива не се бяха оказали.

В болницата трябваше да бъдат в 15 часа. Адвокатът и Бобо обядваха в един от ресторантите на хотела, наеха такси и точно  в уговорения час бяха пред главния вход на  Гериатрията в град Банкя. Англичанинът беше изненадан от красотата на природата около болницата. Гората, наскоро надянала есенната си премяна, разливаше наоколо жълто, зелено ръждиви тонове,  сред които преобладаваше златото.

Д-р Игнатова ги прие в кабинета си. Трябваше да  обясни на адвоката какво е състоянието на болната. В никакъв случай не трябваше да бъде подложена на нов стрес, тък като това можеше да се окаже фатално. Присъствието на детето още повече усложняваше обстановката, макар че това би могло да има и положителен ефект. Разговора се водеше на английски, с помощта на преводач, който придружаваше адвоката. Главната лекарка беше поканила и заместничката си на срещата с английския адвокат. Първоначално д-р Ангелова беше отказала. “ По- правилно  е да присъства лекуващата лекарка д-р Герасимова”,- беше аргументирала отказа си Емилия. Но узнавайки, че адвоката е  довел и малкият Борис, Емилия не можа да устои на изкушението да види и се запознае с внука на професора.

Малката стаичка, която служеше за кабинет  на Главната лекарка,  затрупаното с книжа бюро, и кашоните стифирани в единия ъгъл до прозореца, направиха странно впечатление на Давид Бронщейн. Но още по-силно впечатление му направи погледа на заместничката прикован въху малкия Бобо. В красивите очи на тази лекарка се четяха странни  неща. Смес от любопитство и радост, възхишение и необяснима нежност, Давид имаше чувството, че тази жена преживява срещата с малкия Борис като среща с много близък човек. Адвоката беше много наблюдателен и проницател човек, освен че го изискваше професията му, той беше надарен и от природата с тези качества.

След като се уточниха срещата да се ограничи с предаването на документите и представянето на  малкия Бобо на баба му, д-р Игнатова и д-р Герасимова  придружени от адвоката и  Борис се отправиха към стая номер 205, където ги чакаше с нетърпение д-р Анна Симеонова, на която дежурната сестра беше направила успокояваща инжекция.

Развълнувана от скорошната среща с внука, Анна не беше могла да затвори очи в часа на следобедния сън. За пръв път щеше да види и прегърне детето на дъщеря си, плът от плътта й, кръв от кръвта й. Детето на Диана, нейното внуче идваше  при баба си. Анна не можеше да си представи по-голяма радост от тази да го прегърне, да го гали и целува.

Врата се отвори, д-р Игнатова с широка усмивка влезе и покани придружаващите я да влезат.  За първи път Давид Бронщейн пусна ръката на детето и леко го тласна напред за да влезе в стаята. Една едра рижава глава, със смутен поглед и зачервени от вълнение бузи направи крачка  напред  към леглото и спря. 

-  Хелоу гранма, -каза  Бобо и побегна назад за да се скрие зад англичанина. До там беше стигнала смелостта му  да поздрави баба си с  заучения   и репетиран многократно поздрав.

Анна разпери ръце и бодро каза:

- Ела, ела при мен момчето ми,- бодрият й глас беше придружен със сълзи, които бавно се стичаха по старческото лице на Анна. Сълзи на радост каквито отдавна не бяха се появявали в очите на Анна Симеонова.  Беше  още по-щастлива, когато след минута д-р Игнатова го заведе и настани до Анна. Прегърнала внучето си, в този момент тя беше най-щастливата жена на света, готова да прости и на дявола за лошите му дела.

 

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??