Каква зима! Каква пловдивска зима – доскоро 

мокро метафорична, днес бляскава, но хаплива,

затворила ни между четири стени.

Толкова ми е познат пейзажът на дървото пред

прозореца ми – странен скелет, на който врабецът 

търси сигурно клонче. Перушината му, мокро наострена,

душата му, сякаш мъничка монета, подрънква в джоба ми,

удряйки се в моята...

С коридор на усещания, с обаяние и омагьосани видения,

всяко кътче в  града става тайна, шепот е, държи сетивата 

отворени като траен парфюм на цветя, пясък и вятър 

край бреговете на река...

Марица се носи лениво, заобикаля островчета, спира

до брега да си спомни глухарчето, с което флиртуваше,

помилва надвиснали върбови клони над водите  ѝ

и препъвайки се в дънер, продължава надолу...

Този град – дневна говорилня на бързи и бавни хора,

с улични аромати и скандални погледи на непознати,

има светлина, мирис и чар – те изпълват въздуха и въздействат

като любов...

Моят град, сега, сграбчен от миманса на снеговалежа, все пак е

неоново вечерен,

неописуемо красив

и си пожелах емоция като щура вълна да ме удави...