Е О С
Първа част
Сара обичаше да слуша музика, докато шофира. Не от радио, не каква и да е, а „нейна“, точно определена музика от дискове, които винаги стояха на удобно място в автомобила й. Тя пътуваше към дома си с мисълта, че скоро ще става майка, което току що беше потвърдено на преглед в клиника, а от тонколоните на уредбата в автомобила й звучаха „Картини от една изложба“ на Мусоргски. Сара знаеше почти наизуст всички пиеси, които Мусоргски бе обединил под това заглавие, както и тяхната поредност и сега докато слушаше финалните акорди на „Разходката“, която свързваше отделните „картини“, очакваше „Великата порта на Киев“, а веднага след нея от същия диск щеше да прозвучи и „Нощ над голия хълм“.
Беше много малка, когато за пръв път чу нещо от „Лебедово езеро“ на Чайковски в балетната зала, която посещаваше два пъти в седмицата. Когато порасна не стана балерина, но увлечението по балета и руската класическа музика й остана завинаги.Ето го и началото на „Нощ над голия хълм“! Мистично и завладяващо! За миг усети страх неясно от какво и се поколеба дали да не превърти диска или направо да го смени. Наложи си да не го прави. Какво й ставаше? Докторите бяха потвърдили, че е бременна й тя трябваше да се радва, но вместо това беше объркана.Имаше предчувствие за нещо лошо. За секунди загуби ориентация.Стори й се, че пътят, по който се движи не е нейния и че я води в непозната посока - към голия хълм, над който се спуска нощта и тъмните сили на Пъкъла, вещици и демони се събират, за да празнуват в чест на своя господар Сатанаил. Всъщност, за това се разказваше в „Нощ над голия хълм“. И точно тогава иззад завоя, който изскачаше от очертанията на отсрещния хълм, накичен с екстравагантно построени сгради, изфуча моторист с ужасяващо висока скорост: „К’ви ги върши тоя идиот?“ - изкрещя Сара и едва не изпусна волана, долавяйки началните импулси на появилата се изневиделица опасност, които вече разтърсваха въздуха. В следващите минути мотористът нахлу в насрещното движение на платното, в което тя караше, а „Нощта над голия хълм“ вече звучеше като зловещ саундтрак от филм на ужасите. Сблъсъкът на мотора с автомобила беше неизбежен, но въпреки това Сара се надяваше на чудо. Не можеше да умре сега, точно когато лекарите от клиниката, която току що бе посетила, бяха потвърдили, че дългоочакваното от нея бебе е вече в утробата й. Тя беше католичка, не ревностна, не ходеше редовно на служби дори и по празници, но обичаше да влиза в катедралите сама, винаги когато душата й искаше това. Не канона, а душата. Запалваше свещ, сядаше на някоя пейка и оставяше спокойствието на храма да я превземе напълно, за да се отдаде на мисли за Бог и неговото всемогъщество и да отправи молитвата си към Него. Да, тя вярваше в Бог и сега повече от всякога й се искаше той да покаже любовта си към нея и да направи онова, което изглеждаше невъзможно. Да направи чудо и всевишната му сила да отклони мотора на тоя ненормалник: „Господи! Моля те, Господи! Спри тоя идиот, Господи!“ - крещеше неистово Сара с вярата, че Господ не можеше да не я чуе, а съзнанието й отказваше да приеме неизбежността на онова, което предстоеше да се случи.
* * *
„Има едно прекрасно място във Вселената, което не познава смъртта. Една малка планета с името на гръцката богиня на зората Еос. Създадена е като научен експеримент, а обитателите й преселници - доброволци от Земята, са общност като населението на малък град. В тази общност обаче никой няма да умре, нито ще преживее смъртта на своите близки, с които се е преселил. Не, не става въпрос за безсмъртие. Ето какво представлява самия експеримент. В определен момент, наречен „Денят Х“, Еос ще ускори енергийните си вибрации и всичко: флора, фауна и обитателите й заедно с нея ще изчезнат от небесната карта на галактиката, превръщайки се в светлина. Ще има един, единствен ден на всеобща смърт, доколкото тази трансформация може да бъде наречена смърт. Авторите на проекта считат, че трансформацията на Еос ще допринесе за проучванията на тъмната материя във Вселената. Като социален експеримент, проектът ще даде сведения за психиката на доброволците, намерили величествен смисъл в трансформацията на тленната материя на физическите си тела - в нетленна светлина. Светлина, от която света, в който живеем се нуждаел в конкретен и в преносен смисъл, според тях, а също и цялата вселена. Животът на Еос в очакване на „Денят Х“ е напълно свободен от добре познатия страх от смъртта, който ежедневните, човешки задължения на Земята потискат, но никога не заличават. Първоначално проектът е замислен от трима учени без участие на хора, но в последствие проучванията показали наличие на интерес у много хора, повечето на възраст над петдесет, при които желанието за постигане на истински значима цел, е останало неудовлетворено. „Денят Х“ е програмиран с „раждането“ на Еос и ако някога проектът бъде признат за успешен не само от учените, но и от политиците, разбира се, ще бъдат създадени и други, подобни на Еос планети - трансформатори.“
Така изглеждаше един откъс от разказа „Еос“ на някой си Майкъл Джеферсън, публикуван в личния му блог. Имаше един коментар на някой си Самюел: „Майк, знам, че не ти пука много за смъртта, както на всеки професионален летец, какъвто и ти беше доскоро, нито дали тъмната материя във Вселената ще бъде проучена някога, както и дали неудовлетворени хора ще намерят най-после нещо, на което да се посветят. Но от това, което прочетох, разбирам, че се опитваш с писане да пребориш своя страх от смъртта на свои близки. Всички се страхуваме, стари приятелю. Някои не си го признават. Но това е живота. Ти, обаче предлагаш идея за решаване на въпроса, която е доста налудничава и ти си го знаеш, предполагам. Но... има нещо, както се казва. Чакам продължението. Приятен полет на фантазията и меко кацане на финала! Гледай да се приземиш!“
* * *
Малко преди мотористът да се вреже в колата й, Сара видя лицето му. Погледите им се срещнаха и тя го позна. Беше привлекателният млад мъж, който от началото на това лято на два пъти се беше появявал в съня й. Тя го виждаше как влиза през вратата на терасата в тъмносин, спортен костюм, как застава до леглото й, надвесва се над нея и й прошепва „Длъжница си ми!“. Тя понечва да извика „Кой си ти?“, но непознатият си тръгва преди да е изрекла и дума дори, а когато преминава през вратата на терасата, очертанията на фигурата му избледняват и той изчезва в нищото, от което е дошъл. Никога не каза на Майк, с когото живееше от доста време. Беше се опитала да намери някакво обяснение на съня с измислените сюжети за ролите, които бе играла като актриса, но това не й беше помогнало. Обяснение нямаше, а мисълта, че познава младия мъж отнякъде, не й даваше мира.Терзаеха я и думите му.Каква длъжница можеше да бъде тя? Длъжница на кого? Длъжница за какво? Длъжница!
Една сутрин, докато правеше ежедневните си йогически упражнения на голямата тераса в къщата, която Майкъл беше закупил наскоро, след задължителната кратка медитация, точно когато застана в основен стоеж, от който щеше да започне изпълнението на асаната „Поздрав към слънцето“ в съзнанието й се изпречи странна мисъл, неканена като заразен вирус, която я накара да прекъсне сутрешните си упражнения. Как не се беше сетила? Тайнственият посетител в съня й й напомняше за Стивън. Но не беше той. Кой беше Стивън ли? Бившe гадже от студентските й години в театралната академия. Бяха заедно година и половина, не повече. Малко преди да се разделят Сара беше разбрала, че е бременна и беше направила аборт. Не беше казала на Стив. И как да му каже? По онова време тя беше на деветнадесет, а той на двадесет. Беше им рано да стават родители, а и връзката им не беше от най - сериозните.След аборта, който се оказа с усложнения, докторите я бяха предупредили, че може да има риск за бъдещото й потомство. Тогава, на терасата, след като прекъсна сутрешните си упражнения заради странната мисъл, която бе блокирала съзнанието й, Сара реши да опише съня си като разказ в тефтера, в който си записваше някои спонтанни мисли за последните си роли. Сънуващото момиче нарече Мери. (Така й викаха децата, когато тръгна на училище, защото много си падаше по приключенията на Мери Попинс от книгата на Памела Травърс.) Написа всичко, което й дойде на ум за предполагаемата връзка на съня със Стивън, която се бе натрапила в мислите й. Месец преди появата на съня, тя го беше срещнала случайно на някакъв кастинг за филм и ако я бяха одобрили и нея, а не само него, както в действителност стана, тя не би могла да се закълне, че нямаше да изневери на Майкъл, докато вървеше заснемането на филма. Стив беше станал по-умерен в поведението си и като че ли по-естествен. Що се отнася до външния му вид - беше изряден, както винаги. Спортна фигура, дълга светло кестенява коса, синьо - зелени очи, които гледаха самоуверено (или поне на Сара й се струваше така) и в допълнение - плътен глас и артистични жестове. За външния му вид Сара никога не беше имала възражения, те се отнасяха единствено до чепатия му характер. Но изглежда Стивън беше изоставил арогантността и се опитваше да се държи по-нормално от времето, когато бяха заедно. Това беше заключила Сара от разговора си с него на чаша кафе по време на кастинга. Дори бе усетила известно напрежение и съжаление, затова че преди години беше побързала да прекрати връзката, че не беше разговаряла, че не беше направила усилие да изясни нещата, които я дразнеха у него и понякога го правеха непоносим.И най-вече, че не му беше казала за бременността и сама бе взела решението за аборта. Последните изречения, които Сара записа за съня в тефтера си изглеждаха така: „Тайнственият посетител в съня на Мери беше нейният нероден син от връзката й със С. Може би го беше прокудила в някакво, непознато измерение на реалността и той й напомняше за себе си само в сънищата й.“
Малко преди появата на странния сън, Сара беше започнала да посещава кабинета на Дейвид, известен психотерапевт. Именно Дейвид й беше казал, че когато пишеш напълно откровено всичко, което ти идва на ум за някакъв сън, без да се страхуваш какво ще напишеш и как ще ти изглежда, когато го прочетеш, освобождаваш подсъзнанието си от цензурата на разума и то започва да ти разкрива непознати за теб неща. С Дейвид Сара споделяше проблемите, които нейните родители Джак и Мелани й създаваха, защото бяха против брака й с Майкъл.Не че тя не можеше да се справи сама, но се притесняваше да не постъпи грубо, ако се остави да я води единствено гнева й. Сара отдавна се интересуваше от странностите на човешкото поведение и още докато учеше театрално изкуство беше започнала да чете специализирана литература. Надяваше се нещата, които учеше и от Дейвид, да й помогнат не само за семейните проблеми, но и за работата й върху образите, които режисьорите й поверяваха.
Всъщност майка й беше тази, която не приемаше Майкъл, а баща й се въздържаше от мнение, защото не искаше да противоречи на жена си. Даже Сара беше сигурна, че той и Майкъл се разбират добре. Двамата играеха шах, като в повечето случаи побеждаваше баща й. Също така, понякога си партнираха в някаква компютърна игра, която пресъздаваше полет със самолет и в която по-добрият беше Майкъл, нали беше бивш летец. По време на съботните вечери, на които двете семейни двойки се събираха два пъти в месеца, баща й обичаше да разпитва Майкъл и за писането на разказите, на които той се беше посветил напоследък. Всичко това не допадаше много на майка й, защото тя беше свикнала да е център на внимание. Ето, за тези неща Сара беше потърсила помощта на Дейвид, но въпросният сън нямаше нищо общо с тях и тя бе решила да не го споделя с него. Нито с Майкъл.
Тогава, на терасата, след като описа съня като разказ, Сара му сложи и заглавие „Сънят на Мери“ с пояснението в скоби „Идеи за сценарий“. Накрая го прегледа, зачеркна някои думи и въведе съкращения, които само тя можеше да разбере. Така вече разказа трудно можеше да бъде разгадан от друг, ако тефтерът непредвидено попаднеше в нечии ръце.
Малко след първата поява на тайнствения посетител в съня й, Сара бе потърсила в библиотеката си една книга, която според автора й изследвала психологията на любовта между мъжа и жената. Беше я купила по препоръка на приятелка. Авторът бил известен, модерен философ. Повечето от книгите му, посветени на това как да преобразим живота си, за да бъдем по-щастливи, били световни бестселъри. Според автора, при всеки любовен акт, на енергийно ниво можело да бъде заченато „невидимо дете“, което да остане завинаги свързано с „родителите“ си. Зачеването на невидимите деца било резултат от сливането на невидимата мъжка и женска енергия, освободена по време на любовния акт. „Невидими деца“ ставали и биологично заченатите, но не родени поради аборт деца. Духът им се присъединявал към невидимите, енергийно заченати деца. Затова, пак според автора, би следвало всеки да се отнася достатъчно сериозно към подбора на своя партньор. Важно било кого ще избереш за другия „родител“ на децата, които се раждат и живеят не само във видимия, но и в невидимия, енергиен свят: някои като светли, енергийни същества, други - като техни противоположности. Книгата беше купена от книжарница за езотерична литература и не трябваше да се взима много на сериозно, защото в такива книжарници можеха да се намерят както произведения на именити представители на древната източна философия например, така и книги на съвременни, комерсиални автори, без значение за какви точно се представяха, които обещаваха лесни рецепти за щастие и просветление и именно затова ставаха бестселъри. Но все пак, кой можеше да каже по категоричен начин кое четиво е сериозно и кое - не. Всичко е субективно в края на краищата и това, което единствено има значение е: дали прочетеното ти върши някаква работа, или не. Посланието на книгата в широк смисъл се свеждаше до това, че всичко, което се случва във видимия за нас свят оставя отпечатъци и в света на невидимите сили по начин, който не винаги би ни харесал. Ставаше ясно, че според автора безотговорността в сексуалното общуване била причина за насищането на невидимия, енергиен свят с демонизирани същества, навъдили се от необмислени, случайни, безразборни и безотговорни връзки, а това нямало как да не влияе по обратен път и на видимия свят. Тогава, докато четеше книгата, Сара си мислеше, че връзката й със Стив не е била случайна, но че в известен смисъл може да е била безотговорна. Бяха колеги в театралната академия и живяха заедно близо година и половина. Това си беше дълъг период и ако се съдеше по него, трябваше да се заключи, че връзката е била сериозна, но тя не беше. Стивън беше несериозен. Носеше му се славата на сваляч между момичетата от випуска. Понякога се случваше да флиртува с приятелки на Сара дори и в нейно присъствие. Това я вбесяваше, но тя си налагаше да не му обръща внимание, за да не би той да си помисли, че ревнува. Бяха решили уж на шега, уж наистина да живеят в „отворена връзка“, което би следвало да означава, че няма да са обвързани с обещания за вярност. Той го беше предложил. Може би по онова време не е бил готов за сериозна връзка. Може би никога нямаше да бъде. А може би просто се е опитвал да прикрива комплекси, за които Сара подозираше въпреки самоуверения му поглед и арогантното му поведение. Добре. И след като е била наясно с този човек защо тогава не беше отказала на предложението му за „отворената връзка“ ? Защо се беше хванала в този капан на големите отворковци и защо беше живяла в него повече от година? Това бяха въпросите.Според автора на книгата, преди започването на каквато и да било интимна връзка би следвало всеки да се попита: „Искам ли този човек да бъде другия родител на мое дете, без значение дали то ще бъде дете на видимия, или на невидимия свят?“. Ето това беше конкретиката на посланието. Или може би на внушението. Но ако е било заченато дете - истинско дете от плът и кръв въпреки неодобрението на съответния партньор за негов родител, тогава какво? (Защото, един човек може да те привлича с чар и сексапил като магнит, но изобщо да не си го представяш като родител на твое дете.) Тогава, както беше обяснено на цели две страници в книгата, било по-добре детето да се роди, въпреки всичко, за да бъде уважен неговия избор на родител, тоест избора, който неговата душа била направила. Тези заключения на автора бяха объркали представите на Сара за всичко, което си мислеше, че знае за отношенията между половете и между родители и деца. В книгата преобладаваше идеята за безсмъртието на душите, тяхното прераждане и тяхната обвързаност при завръщането им от астрала за нов живот, която беше заимствана от източните религиозно-философски учения, безспорно. Върху тази идея авторът беше надградил хипотезата си за „невидимите деца“, както и възгледите си против аборта. Въпреки, че се занимаваше с йогически упражнения, Сара не се беше увлякла като някои нейни познати по източните религии, живот в ашрами, отричане на всякакъв комфорт в ежедневието и какво ли не, така че да забрави коя е. Занимаваше се сама с упражненията.Беше си набавила подходящи книги и нямаше намерение да посещава групови занимания по Йога.Интересуваше се и от идеите на будизма, но нямаше намерение да смени религията си. С други думи Сара беше личност, която следваше свой, индивидуален, духовен път. Ето защо беше наясно, че въпросите, които черпеха основание в разумното обяснение на живота, бяха много и отговорите им не съвпадаха с твърденията на автора на въпросната книга, но интуицията... именно интуицията й беше казала тогава, че нещата можеха да стоят и така, както книгата ги беше представила. (Какво е интуиция ли? Не е необходимо да се търсят определения, защото всеки е чувал ясните и категорични наставления на вътрешния си глас в критични моменти, в които разумът се колебае.) Когато прочете книгата, Сара за пръв път осъзна, че е била длъжна, ако не друго, то поне да каже на Стив за бременността си. Как така сама бе взела решението за аборта? Беше потискала този спомен толкова години, но точно тогава, когато прочете книгата, той се бе изправил самоуверено в съзнанието й като обвинител в съдебна зала и тя за пръв път бе признала пред себе си, че беше направила аборта, защото на деветнадесет не искаше да стане майка, не беше готова за това. Кой в днешно време ражда на деветнадесет? Даже си беше спомнила за страха, който бе изпитала от представата, че абортът може да се окаже невъзможен. Така стояха нещата.Затова и не беше казала на Стив. Следователно, преценката й за несериозното му отношение към живота, както и за чепатия му характер не е била първопричина, за да се случат нещата така, както се бяха случили, а обяснение, с което Сара се беше оправдавала пред себе си години наред. Много години. През всичките тези години чувството й за вина живееше с нея в някакъв неясен образ, като актьор с маска от древногръцки театър и тя беше свикнала с безличното му съжителство, но театърът наближаваше своя край и маските вече падаха:
“Знам, че съм ти длъжница.“ - изрече неволно Сара, след като погледите им се срещнаха през стъклото на автомобила й и тя го позна, въпреки каската на моторист, която покриваше лицето му. Той беше. Тайнственият млад мъж, който идваше в съня й, напомняйки й за Стивън. Миг по-късно мощната машина на мотоциклета “Харли-Дейвидсън“ се вряза фронтално в автомобила.
* * *
© Галя Борисова Всички права запазени