Еос
Трета част
Сара разтърка очи и се огледа наоколо. Струваше й се, че се е събудила от дълбок сън и все още не знае къде е. Видя слънчева алея в красив парк, очертана от дървета, чиито клони се преплитаха високо над нея.Мраморни пейки и изящни статуи с накацали по тях птици ограждаха алеята от двете й страни, а в далечината се синееше езеро със странна, шестоъгълна форма, в което безгрижно плуваха лебеди. На отвъдния бряг на езерото се очертаваха тъмночервените зидове на замък, над които се извисяваха островърхите му кули. Беше тихо, красиво и тайнствено. Витаеше непознато спокойствие. Въздухът беше свободен от вибрациите на страха. Нямаше страх, защото нямаше смърт.В този миг нещо като че ли прищрака в замъгленото й съзнание и тя си спомни за ужасната катастрофа на магистралата, но в спомена си я видя по различен начин.Сякаш се беше случила в някакъв друг свят и на една друга Сара. Тази, другата Сара изглеждаше като персонаж от компютърна игра, която един друг персонаж - мотористът от същата игра беше убил, но това беше само в играта, играта която бе приключила там и тогава. И изглежда това никак не засягаше истинската Сара, тази, която стоеше тук, на слънчевата алея, в този красив парк.
- Знам, че съм ти длъжница! - изрече спокойно тя, когато пред нея на пътеката се появи мотористът. Изглеждаше различен. Нямаше помен от агресията, с която бе връхлетял върху автомобила й на магистралата.
-Трябваше да умреш, за да го признаеш! - отвърна й с чаровна усмивка той, разтвори ръце и пристъпи към нея, за да я прегърне.
- Защо трябваше? - тя не отговори на порива му и отстъпи крачка назад.
- Защото наруши това, което си обещахме преди да заминеш.
- Когато пристигнеш там, обещанията се забравят.
- Знам.
- Може да си се уговорил да играеш с белите фигури на шахматната дъска, но изведнъж разбираш, че играеш с черните и това ти харесва... И не можеш да се спреш. Усещаш, че това не е твоята игра, но не можеш да спреш.
- А изпитанието е?
- Да можеш, предполагам. Сигурно не е трябвало да постъпвам така, но знаеш, че много жени избират да постъпят така, когато нямат готовност да станат майки, избират да не раждат детето, което носят в утробата си, защото няма да бъде истински желано дете.
- Нима? Има дух, който е избрал своите родители за престоя си в онзи свят, който там наричаме „живот“, но майката решава да пренебрегне този избор. Без дори да уведоми бащата.
- Спри! Спри! Къде е бебето ми? - тя се огледа наоколо като обезумяла сякаш търсеше бебе, което можеше да изскочи иззад дърветата на парка, да се затича към нея и да я прегърне.
- Какво бебе, Сара? Какъв е тоя театър, който разиграваш?
- Няма ли го?
- Сара-а-а! - той я сграбчи за раменете и я разтърси силно. - Ела на себе си!
- Може би не ставам за майка? Какво се случва с моите бебета?
- Ела на себе си най-после! Държиш се като че ли си все още там. Говориш като че ли си все още жива! За пръв път ли се завръщаш тук? Защо не си спомниш най-после? Да си спомниш това, че когато предпочете да се отървеш от детето на Стивън по най-безцеремонен начин, което щеше да носи моя дух, лекарите те предупредиха за нещо.
- ... но сбъркаха.
- Престани да говориш като жив човек, Сара! И да лъжеш себе си! Лъжите са необходими само там. Само за онзи свят. Знаеше, че бременността ти не беше истинска, но предпочиташе да се заблуждаваш, докато истината излезе и тогава изведнъж да бъдеш като че ли съкрушена от нея. Нямаше да ти е трудно, та ти беше актриса.Просто не искаше да си представиш как ще осиновиш дете, защото не можеш да родиш свое, при все че някога си могла. Някога излъга Стивън, като затаи истината за бременността си, а по-късно излъга Майкъл, като му каза, че си бременна, въпреки, че не беше. Няма жена, която да не е наясно, че бременността й е мнима. Интуицията й казва от самото начало, че това е игра на бременност, театър, който няма да е за дълго. Ти си била родена за актриса. Но не искаше да бъдеш много голяма актриса в кариерата си, защото предпочиташе да бъдеш такава в живота. Разпределяше силите си, нали? Сара Хоуган, която играеше второстепенни роли в телевизионни сериали и първостепенни - в живота! Да-а-а.Така стоят нещата... Според духовната диалектика.
- Духовна диалектика? Убиецът на Сара Хоуган - познавач на духовната диалектика? Да, бе! Нима изследваше духовната диалектика докато препускаше като бесен с мотора си?
- Точно това правех, докато препусках като бесен с мотора си. Високите скорости разширяват съзнанието и освобождават духа от ограниченията на тялото, а това го предпазва от глупавото прилепване към материалния свят. Затова всички мотористи са „психари“ и „идиоти“ по мнение на кого? На „умните“, които възприемат престоя си в онзи свят като реален и още по-лошо, като вечен. Високите скорости действат като наркотик. И в крайна сметка убиват като наркотик. Но нали именно смъртта възвръща свободата на духа и го завръща тук. У дома! Смъртта е най-щастливия миг за духа и най-трагичния за тялото, което твърде често забравя, че е само временен носител на духа.
- Ти не си бил за онзи свят... който там наричаме „живот“. А аз изглежда не съм съвсем наясно с нещата, за които ми говориш. И в които ме обвиняваш. Аз изглежда... не съм за този. Все още.
- Какво всъщност те накара да признаеш, че си ми длъжница след като се беше самозабравила в ролята си на съпруга, която иска да роди дете, за да бъде бракът й такъв, какъвто се очаква да бъде.
- Страхът.
- Страхът от какво?
- От възмездие. Когато видях лицето под каската на моториста, който връхлиташе върху автомобила ми, разбрах, че това си ти - мъжът, който идваше в съня ми, за да ми каже..., че съм му длъжница.Да, ти идваше в съня ми. На никого не съм била длъжница, освен на нероденото си дете от връзката ми със Стивън. Когато долових и приликата между Стивън и тайнствения млад мъж от съня ми, осъзнах напълно това. Тогава заживях в очакване на възмездие и когато, там на магистралата, погледите ни с теб се срещнаха за секунди през стъклото на автомобила ми, разбрах, че часът на възмездието е настъпил.
- Какъв сън, Сара?
- Ти беше. Ти идваше в съня ми. Идваше, за да ми кажеш, че съм ти длъжница. Ти беше.
- Не знам за какво говориш. Дори и така да е било...
- Така беше! Сигурна съм! Не съм била луда!
- Не казвам това.
- Ако ти наистина не знаеш, тогава... Какъв е бил този сън?
- Твой сън е бил, Сара.
- Ами-и-и... може би спомена за детето на Стивън, което убих и чувството ми за вина, и някаква невидима връзка с духа му ... с твоя дух, с теб, искам да кажа.... Ти идваше призори. Винаги в тъмно син, спортен костюм и заставаше до леглото ми.
- Беше ми подарък за осемнадесетия ми рожден ден от един мой роднина - Никълъс.
- Виждаш ли? Надвесваше се над главата ми и прошепваше, за да не чуе Майкъл, който спеше в другия край на леглото: „Длъжница си ми!“. Аз понечвах да попитам „Кой си ти?“, но ти си тръгваше преди да изрека и дума дори.
- Минавах през вратата на някаква тераса.
- Да!
- Спомних си такъв смътен момент. Астралните разходки на духа се случват понякога спонтанно по време на сън, понякога и преднамерено - в будно състояние дори.
- Може би аз съм те повикала?
- Не знам.
- Дали сънят е бил свързан с мнимата ми бременност, защо и на кого му е била необходима такава бременност?
- На теб, Сара. Била е опит за поправяне на нещата от преди години. Искала си и то за пръв път от пребиваването ти в „живота“ да имаш дете, но това е събудило спомена за някогашното ти неродено дете. Онова, чийто баща е щял да бъде някогашният ти приятел Стив, на когото ти никога не си казала. Докато сме там, в онова измерение, наречено „живот“, някои морални противоречия могат да ни доведат и до лудост дори. Мнимата бременност те е предпазила. Тя е повторила бременността, завършила без раждане по твой избор, но вече като имитация на бременност, за която не ти, а лекарите е трябвало да решат,че раждане няма да има и ти няма да си отговорна за това.
-.Сънят, обаче, беше възмездие. Когато се пробуждах, треперех от страх и първата ми мисъл бе да можех да върна времето и да поправя нещата.
- Хората си мислят, че постъпките от ранните години на младостта им, някак си не се броят.
- Но това е самонадеяно, нали?
- Няма задължение, което да е останало неизпълнено. Вселената има съвършена памет и всичко е постоянен обмен на енергия.
- И ако е така - то наказанието ми е било справедливо.
- Кое наказание, Сара?
- ... което ти ми причини. Моята смърт, как по - точно да ти го кажа?
- Смърт няма, Сара! Събуди се, най-после! И ела на себе си! Докога ще те държат догмите на онзи, илюзорен свят? За каква смърт говориш? Бяхме се разбрали някога с теб да заминеш първа и когато решиш да станеш майка, моят дух да се въплъти в детето ти, за да изживеем тази връзка на родител и дете, докато душите ни пребивават във временни и тленни тела. Бяхме се разбрали, ако нарушиш обещанието, без значение по какви причини, да те върна тук, за да започнем всичко отначало. Наистина ли не си спомняш или продължаваш да играеш роля по инерция? Професионалната инерция на актриса, каквато беше там?
- Вече започвам да си спомням. Но съм раздвоена.Между там и тогава... и-и-и... тук и сега.
Двамата бавно се придвижваха по алеята. От време - на време Сара спираше и се оглеждаше. Беше прехласната от красотата наоколо и все повече я изпълваше чувството, че вече е била тук някога и че се е завърнала от пътешествие: уморително, напрегнато и изпълнено със страхове, което най-после е приключило. На два-три пъти леко се олюля като замаяна и неволно потърси подкрепа от своя спътник. Той я прегърна, а когато тя се съвзе, с кавалерски жест й предложи да го хване под ръка.
- Но освен родители и деца, има и осиновители и осиновени. - опита се да върне разговора Сара, след като прие жеста и хвана под ръка младия мъж. - С Майкъл можеше да осиновим дете.
- Аз бях осиновен от чичо си Никълъс след смъртта на моите родители Сара и Стив. Осиновителите също, както и родителите са избор на децата, тоест на техните души.
- Сара и Стив?
- След като ти ме отхвърли, припознах друга двойка за мои родители със същите имена, не само заради имената, разбира се. Появих се за кратко в „живота“, за да се върна тук с теб, когато никак не ти се искаше да се случи това. Когато си мислеше, че вече си бременна и чакаш дете, за да зарадваш съпруга си, който за разлика от някогашния ти приятел Стивън, изглеждаше достатъчно сериозен, за да бъде баща на твоето дете. Но такъв е така наречения живот, Сара. Абсурден!
- Мисля, че започвам да разбирам...Как се казваш?
- Ерик. Стив и Сара ме нарекоха Ерик, както някога, когато бяхме близнаци в едно неотдавнашно прераждане, когато аз бях Ерик, а ти - Ерика. Да вървим!
- Къде?
- Да те представя.
Тя приседна на една от мраморните пейки, които ограждаха алеята. Не знаеше на кого ще бъде представена, но й беше все едно, а привличането й към Ерик се усилваше като че ли с всеки миг. Не, това не беше привличане между мъж и жена. Все повече започваше да й прилича на сестринска симпатия и родителска обич, едновременно.
- Трябва да поправиш нещата, за да не си повече длъжница, Сара-Ерика! - той й подаде ръка и я поведе. После двамата се затичаха по алеята като деца, радостни, че са се събрали отново след дълга раздяла. Как се беше стигнало до тук от ужаса на магистралата, когато в катастрофа загинаха актрисата Сара Хоуган и каскадьора Ерик Смит? Изглежда правилата на света с магистралите, от който двамата идваха и този, в който се завръщаха бяха много различни. И изключващи се.
* * *
Майкъл нямаше роднини, които да се заинтересуват от неговото изчезване, защото родителите и единственият му брат бяха починали, а с племенниците си - Анди и Джейк, синовете на брат му, не поддържаше връзка. През последните години на съвместен живот със Сара, той се беше отдалечил от приятелите си с изключение на Самюел, неговия колега, пилот, с когото бе летял в една пилотска кабина и който за разлика от него продължаваше да лети. Той беше единственият човек, на когото Майкъл се обади, за да съобщи за смъртта на Сара, преди да се озове в самолета в злополучната нощ. Самюел бе настоял да се видят и Майкъл му беше обещал, че ще се видят в дома му. Самюел беше звънял на домофона в къщата и на мобилния телефон на Майкъл, който обаче вместо отговор излъчваше смразяващия автоматизъм: „Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват.” Няколко часа по-късно той бе сигнализирал в полицията. Никое летище от всички възможни, за които се предполагаше, че Майкъл би могъл да се приземи, не бяха дали право на кацане на самолет и пилот с описаната идентичност. Според служителите на летището, от което беше излетял, той имал вид на уравновесен човек, какъвто винаги е бил и че както това често се е случвало напоследък, заявил намерение да се „поразходи” със своя самолет, нали имал право на това.Половин час след излитането самолетът изчезнал от радара.
* * *
Деветима мъже съзерцаваха огъня в средата на голяма, пещерна зала. Бяха се разположили удобно върху сламени рогозки, подредени в полукръг около огнището. Синьо-червени пламъчета се гонеха по догарящите дървета и изчезваха в искрящата жарава. И Деветимата имаха дълги до раменете коси, зелени като свежа, пролетна трева. Бяха загърнати с ефирни, разноцветни наметки. Бледо синя светлина струеше иззад причудливите варовикови фигури на залата. Някой свиреше на инструмент, чийто звуци наподобяваха звуците на арфа. Ухаеше на ароматни треви. В мелодичен ритъм Деветимата тихо припяваха някакви мантри. Никой не забеляза Майкъл и Теа, когато влязоха в пещерата. Мина време преди шепота от мантрите да заглъхне и тогава един от Деветимата се изправи, помоли останалите да напуснат залата и се приближи към Майкъл с лек поклон:
- Името ми е Тит.
- Майкъл.
Двамата приседнаха до жаравата.
- Не знам нито как, нито защо съм попаднал тук. - поде неуверено разговора Майкъл. - Не съм имал намерение да идвам и дори не знам къде съм.Предполагам, че това е остров, но Теа не можа да ми го покаже на картата.
- Ще го опознаеш и сигурен съм, че ще ти хареса. Остров е. - Тит потупа Майкъл по рамото. После хвърли съчки в огнището и разръчка тлеещите въглени с ръжен. Две пламъчета изскочиха от жаравата и затанцуваха между съчките. Скоро огънят се събуди и танцът на пламъците превзе вниманието на Майкъл. Тихата, монотонна музика го отпусна.Уханията, които се носеха из въздуха, го омаяха и клепачите му натежаха. Варовиковите фигури на пещерната зала започнаха да се огъват, пречупени през светлината на огъня. После постепенно избледняха и вместо тях Майкъл започна да вижда други фигури. Видя слънчева алея в красив парк, очертана от дървета, чиито клони се преплитаха високо над нея. Мраморни пейки и изящни статуи, по които кацаха птици, ограждаха алеята от двете й страни, а в далечината се синееше езеро с шестоъгълна форма, в което плуваха лебеди. На отвъдния бряг на езерото се издигаше замък. Майкъл наблюдаваше като зрител себе си или своята проекция, не знаеше какво точно е това. Той самият се разхождаше бавно по алеята. Дишаше свежия въздух, прехласнат в шепота на дърветата и чуруликането на птиците. Болката и страданието от смъртта на Сара бяха изчезнали. Душата му ликуваше в съзвучие с красотата, която го заобикаляше. Подобен екстаз бе изпитал преди време когато двамата със Сара се разхождаха из парка на Версайския дворец. В последствие Майкъл започна да визуализира спомена си за „неземната красота” на парка, както Сара я бе нарекла, в медитациите, на които двамата се отдаваха в ранните утринни часове на терасата на къщата в Маями. Докато Сара си представяше, че препуска по планинско било на бял кон срещу залязващо слънце, Майкъл извикваше във въображението си красивия парк на Версай. И парка, който виждаше сега му заприлича на него. Забеляза обаче и някои различия като това, че езерото е шестоъгълно. Сравненията спряха до тук, защото Майкъл видя как срещу него, по алеята се задаваше някой. Беше Сара под ръка с непознат мъж.
* * *
- До кога ще държат Сара в моргата? Трябва да определим най-после ден за погребението й!
Мелани, майката на Сара, задаваше въпроса на съпруга си Джак, в малък ресторант, недалеч от болницата, в чиято морга се намираше непогребаното тяло на Сара. Тя кършеше нервно пръстите на лявата си ръка докато изпукат. От време на време потупваше с длан по масата, а после наместваше с показалец рамката на тъмните очила точно над носа си.Най-после келнерът й донесе двойното уиски, което бе поръчала. Самюел, приятелят на Майкъл беше поискал да се срещне с двамата, а те бяха предложили мястото.
- Налага се да изчакаме още малко, Мелани. Трябва да намерим Майкъл. - опитваше се да говори с убедителен тон Джак. - Той... трябва да присъства на погребението на Сара.
- Как да го намерим? - тя отпи голяма глътка от чашата с уиски. - Достатъчно много се забави погребението заради следователи, прокурори и какви ли не . - Искам само да погреба детето си. Нищо друго не искам.
- Не е редно Майкъл да не присъства на погребението на Сара.
- Няма да го чакам повече, Джак! Научил е за смъртта на Сара преди нас и да не ни се обади. Представяш ли си? За какъв се мисли изобщо тоя човек? Летец? Писател? - Мелани отпи отново голяма глътка от питието си. - Комплексар! И след като няма да имаме внуче? - гласът й затрепери, но гневът й потисна сълзите. - Какъв ще ми бъде всъщност той за в бъдеще? Никакъв. Абсолютно никакъв! Затова ти казвам: връзката ми с него е приключена. Завинаги!
- Мелани, Майк не е виновен за нищо. И дано по-скоро полицията намери обяснение за неговото изчезване. Това, което чух от приятеля му Самюел е, че след като в болницата са му съобщили за смъртта на Сара, вместо да се срещне със Самюел, както се били разбрали, Майк се качил на самолета си и малко след излитането самолетът изчезнал от радара. - Джак направи опит да спре ръката й, която посягаше пак към чашата с уиски, но в последния момент се отказа. - Съпрузи сме от тридесет и осем години и някога си бяхме обещали да си казваме истината.... и в най-тежки моменти, нали? Майк обичаше Сара.И ти знаеш, че беше така.Нали, Мел?
- Не ме интересува. Никакъв Майк не ме интересува.Разбра ли?
Джак не отговори.
- Искам да погреба дъщеря си. Не искам да я държат в някаква ужасна хладилна камера. Толкова време вече...И ти, ти ми пречиш. Ти си въобразяваш, че на Майкъл, който към днешна дата не ми е никакъв, му пука за Сара или пък за нас.Господи, какъв наивник си само! „Твоят“ Майкъл сигурно отдавна пиянства някъде или е вече с друга жена. Та той е бивш летец, Джак! Бивш летец! Как да ти го кажа по-ясно? А летците едва ли са мъже, от които можеш да направиш верни и скърбящи съпрузи. И какво по дяволите ще иска този Самюел? За какво уговори тази среща, на която на всичкото отгоре не идва? Защо те послушах не мога да разбера. - и тя преправи гласа си, за да имитира съпруга си: “Един приятел на Майк иска да се види с нас.“
- Госпожо Хоуган, господин Хоуган! - Джак и Мелани не бяха забелязали кога Самюел се беше приближил до масата им. - Не сме се виждали от сватбата на Сара и Майк. Най-искрени съболезнования! И кураж!
- Заповядай, Самюел. - Джак му посочи празния стол, който пазеше за него. - Някакви вести за Майкъл?
- Не. Но се надявам съвсем скоро да имаме.Полицията работи усилено по случая, а от нас се иска единствено търпение. - Самюел се настани и хвърли поглед върху съседните маси на заведението. Въпреки че беше съсипан от вестта за изчезването на приятеля си, видът му излъчваше самоувереност. - Това, за което поисках срещата е да ви кажа да организирате вече погребението на Сара и да оставите всичко друго на мен. Не може да чакате повече. Като човек, който е летял толкова много с Майкъл и го познава толкова добре, бих могъл да присъствам на погребението на Сара... вместо него, искам да кажа. Ако не възразявате, разбира се. Когато летяхме двамата в пилотската кабина, бяхме като един човек. Сигурен съм, че той би ме помолил, ако можеше да го направи, да присъствам вместо него. Да го представлявам един вид на ритуала.
Джак гледаше недоумяващо в чашата си с кафе. Очакваше всеки момент Мелани да избухне и да направи скандал, но изненадващо и за самата нея дори, тя прие необичайното предложение на Самюел.Този човек наистина й вдъхваше доверие. Нищо че беше летец и приятел на Майкъл.
* * *
Когато разпозна Сара на алеята на парка, под ръка с непознат млад мъж във видението, което го бе споходило, Майкъл се опита да излезе от замаята, в която бе изпаднал докато съзерцаваше огъня в пещерата, но не успя напълно. Изчезна само неговата проекция във видението. Той вече не беше на алеята в парка, но продължаваше да бъде зрител на това, което се случваше между Сара и непознатия.
- Какво виждаш Майкъл? - беше гласа на Тит.
- Виждам.... - Майк се поколеба, твърде лично беше това, което вижда, но след малко се чу да изрича - виждам Сара, под ръка с някакъв млад мъж.
- Познаваш ли го?
- Не.
- Какво чувстваш?
- Ревност, естествено... Глупости! Глупости говоря. Сара е мъртва.Но какво е това, което виждам? Полудявам ли? Кой е този хлапак до нея? Нищо не разбирам. - Докато отговаряше на въпросите на Тит, Майкъл продължаваше да вижда как Сара се разхожда из алеите на парка, под ръка с непознатия мъж. Двамата разговаряха, но той не можеше да чуе нищо.
- Имаш възможност да видиш Сара и вместо да си благодарен, ти ревнуваш от непознатия мъж до нея, без дори да знаеш кой е.
- Кажи ми кой е ? Ето, сядат на пейка и тя взема ръката му. Гледа го в очите и му говори нещо. Искам да разбера какво му казва! - Майк разтърси глава и отвори очи. Срещу него седеше Тит, а малко по далече от огъня и Теа. Той се надигна и понечи да побегне. Спомни си, че самолета му е съвсем наблизо на някаква неугледна писта, на която се беше приземил, вече не знаеше преди колко време. Почувства се много отмалял и се отпусна отново на рогозката. Някаква все още трезво мислеща част от него му подсказваше да приеме ситуацията, докато разбере къде е и реши какво да прави. Тит му подаде чаша с ароматно питие, което ухаеше на вишни и канела. Предложи му и пура, като тази, от която той самият смукваше дим с удоволствие. Питието приличаше на мартини, а пурата, такава пура Майк не беше пушил никога. Питието и пурата като че ли възвърнаха самообладанието му.
- За кого си мислиш, че страдаш, Майкъл? За нея самата или за загубата, която ти си претърпял? Загуба на навици от миналото, загуба на очаквания за бъдещето? Мислиш си, че страдаш за Сара, но всъщност оплакваш себе си. Представи си, че тя е щастлива без теб, там някъде, където е сега. - Можеш ли да си го представиш?
- Не! - изкрещя Майк, изправи се и закрачи нервно около огнището.
- Познаваш ли Сара? - продължи да задава въпросите си Тит като остана да седи спокойно на рогозката.
- Бяхме толкова години заедно. Кажи ми, кой беше младия мъж до нея? Ако знаеш, кажи ми! Моля те, Тит!
Майк не можеше да приеме, че Сара, неговата Сара се разхожда някъде с друг мъж, за когото той не знае нищо дори и ако това някъде беше небитието, което му се бе явило във видение.
- Майкъл, доколкото разбирам, в твоето видение Сара е изглеждала така, сякаш се чувства много добре в компанията на младия и непознат за теб мъж. Ти обичаш ли я? Това е въпроса.
. - Ако можех да говоря с нея, тя щеше да ми обясни какъв е този театър. Не ме измъчвай така! - той притисна слепоочията си с длани, сякаш се опитваше да притисне мислите в главата си и да ги накара да мирясат.Полудяваше ли? Огънят догаряше. Музиката беше затихнала. Колко време бе изминало откакто му бяха съобщили за нещастието със Сара? Какъв беше този нов живот? Живот след живота ли беше това?
- Опитвам се да ти помогна, Майкъл. - изрече спокойно Тит. - Ти си мой гост.
* * *
© Галя Борисова Всички права запазени