"С времето някой започва да разбира, че дори слънчевата светлина може да изгаря, ако е прекалена. Така, той засажда своя собствена градина и украсява собствената си душа, вместо да чака някой да му донесе букети цветя."
Х. Борхес
Листата лека-полека започнаха да пожълтяват, да приличат на мед и прегоряло. Красива, носталгична есен, с цвят на шипки. След огъня на лятото, идваше влажния повей на една резервираност, леко отдръпване и свиване в себе си. Тайнствени мъгли забулваха дърветата и те умираха в жълти премени. Беше ред на следобедни чайове и съзерцание на монотонния дъжд през прозореца. Ронлив и ситен, безкраен и неумолим. Нямаше какво да се прави в такова време освен да се съзерцава, сгъстява, умира и нещо ново да се излюпва като от пашкул.
Хора с чадъри крачеха по мокрите павета, разделяха се и се влюбваха, политаха, падаха, изгаряха, оставяха сами и се преоткриваха, а дъждът продължаваше да вали. Живот, като тихо пиано, което отнася под припева на капките.
Нежни капки, есенни к ...