"С времето някой започва да разбира, че дори слънчевата светлина може да изгаря, ако е прекалена. Така, той засажда своя собствена градина и украсява собствената си душа, вместо да чака някой да му донесе букети цветя."

 Х. Борхес

Листата лека-полека започнаха да пожълтяват, да приличат на мед и прегоряло. Красива, носталгична есен, с цвят на шипки. След огъня на лятото, идваше влажния повей на една резервираност, леко отдръпване и свиване в себе си. Тайнствени мъгли забулваха дърветата и те умираха в жълти премени. Беше ред на следобедни чайове и съзерцание на монотонния дъжд през прозореца. Ронлив и ситен, безкраен и неумолим. Нямаше какво да се прави в такова време освен да се съзерцава, сгъстява, умира и нещо ново да се излюпва като от пашкул.

Хора с чадъри крачеха по мокрите павета, разделяха се и се влюбваха, политаха, падаха, изгаряха, оставяха сами и се преоткриваха, а дъждът продължаваше да вали.  Живот,  като тихо пиано, което отнася под припева на капките.

Нежни капки, есенни капки, които танцуват блус с душата. Напомняха за преходността на изминали моменти, за някой красив романс, който сме искали да задържим, но ето, че отново се сгромолясвахме и букетът виолетки в ръцете ни се превръщаше в студен джаз и малки локви от сълзи.

След страстите на лятото ù се искаше да докосва света по-деликатно и овладяно. Вече не искаше да бърза и да насилва, а да чака с увереност в сърцето животът да се прояви в нужния момент. Макар че... не беше ли всеки миг проявление на божественото? Трябваха само будни очи да го видиш и смирено сърце да го почувстваш. Затова тя наблюдаваше - чакаше някой красив образ да изплува от деня, да види птичка на прозореца, да попадне на камъче в цвят охра или да се натъкне на зелен мъх. Да гледа как слънчев лъч огрява едно единствено листо сред много други и да му се любува. „Какво ли ще изплува днес? Коя ли възможност ще ми се открие? - питаше се тя. - Кое лице ще ми представи Бог?” Бе чудно как трябваше само да зададе тема и посока и животът изплиташе пред очите ù приказка.

Есенното слънце галеше без да изгаря, а вятърът довяваше хлад и изтънчена трезвост. Обичаше тихите улици, безлюдните площади, тесните пътеки. Всички някъде се скриваха, плажът опустяваше. Корабите застиваха, сребърно ставаше морето, по вълните светулки блещукаха. Гледаше как есенно листо пада въру бебешкото одеяло и с неговите очертани жили прави компания на мъничката бебешка ръка. Последни слънчеви лъчи, оранжеви гроздове, вечнозелени брашляни и чемшири на фона на огнено-червени листа. Подминаваше кестени и жълъди, вдишваше упойващия аромат на смокиня, обгръщаше я свежестта на стомни със здравец.

В парка отново ставаше себе си, някаква ненужна обвивка се сгромолясваше, подобно гипсова отливка се разцепваше на две, но всъщност неусетно и незабележимо се откъсваше маската и тя чувстваше единение с всичко живо. Сърцето и ставаше зелен лист, кожата и кора на дърво, сякаш оставаше без дрехи. Тези думи дълго отекваха в нея, без дрехи, без дрехи...

В ритъма на бавното откъсване на листата, сърцето и сякаш се ронеше, окапваше пласт по пласт. Може би скоро щеше да стигне до сърцевината и щеше да узнае най-сетне какво са крие там. Сърцето, червено като шипка, забулено в тайнственост, чакащо да бъде открито, докоснато, разтворено. Затворено в кутия с изгубен ключ, дремеше свито.  Ръцете и трепереха от липсата на любов, търси я така дълго, очакваща, молеща и разплакана, но така и не я намери.  Онзи романтичен копнеж, макар на пръв поглед приглушен, продължаваше да тлее в нея и му трябваше само едно пламъче, за да лумне и да се превърне в пожар подобно на изгарящите оранжеви листа. Този копнеж я поболяваше, копнежа по една възвишена любов отвъд земното и видимо. Копнежът по сливане с друго човешко същество, по единение, по цялостност и принадлежност. Но копнежите понякога бяха отрова, замъгляваха и изгаряха,  тя не искаше вече пожар, искаше друга любов...

Какво ли беше това любов, абсолютната, чиста любов? Какво ли бе да отвориш сърцето и от него да бликне ручей от радост? Какво ли бе да се влюбиш в себе си и в хората?

Усети покрай себе си за секунда аромат на канела, познат мирис, който я върна в миналото, сякаш спомените бяха напоени в аромати и благодарение на някой мирис можехме да изпитаме някогашното качество на времето и тогава ставаше сега.  Мирисът на канела я омагьосваше, отвличаше я без да се съпротивлява, навяваше и съблазън и изкушение, сладко-пиперлива любов и плътни завеси от кадифе. Кога ли е било? Може би тогава е била на 20, вулкан от енергия, огнен поглед, смутено лице, заешко сърце, което се страхува да обича рисковано.

Чувстваше, че времето отлита като пеперуда – скоклива, бяла, нежна пеперуда. Беше наблюдавала такива, не можеше дори да ги заснеме, толкова бяха бързи, ефирни и красиви. Времето също можеше да бъде ефирно и красиво, като захарен памук. То беше хамелеон, който попиваше качествата на човека, който го преживяваше. 

За някои, обаче, времето не съществуваше. Котката спеше навън в състояние на безвремие, бебето също се беше сгушило в люлката, потънало в чистотата на усещането. Искаше да бъде котка и бебе, да преживява всеки момент като единствен, да усеща във всеки миг изумлението, наречено живот. Съществуването бе красиво, завършено, пълно, но тя чувстваше болка в сърцето си.  Болката на човешкия свят, на противопоставянето на другите. Като малка бе научила, че емоциите трябва да се сподавят, защото не бяха приети от другите и това я караше да се съмнява в себе си и да се чувства отхвърлена.  Колко крехък е човек, мислеше си тя, колко е лесно е да бъде наранен, сякаш е от порцелан. Тази отхвърленост се бе загнездила в душата и и беше създала усещането, че когато си себе си, си отхвърлен. Така в сърцето си носеше рана, нещо което и бе отнело невинността, бе го похлупило един сив воал от тъга и тя изпитваше мъка по изгубената любов.

Взе един нар и го погледа. Имаше нещо старинно в него, отвън приличаше на карта, която упоменава древни земи. Сряза го на две и вътре ядките в цвят бордо засветиха като рубини. Потече виолетова течност по ръба на ножа и тя го облиза. Стипчиво, загадъчно, неуловимо. После отхапа зрънце грозде и устата и се се изпълни със сладък сок.  Усети разливащо се блаженство, завършен миг на върховна сладост. Това беше любов. „Когато отхапеш ябълката, усети Бог", припомни си думите на един проповедник.

Харесваше и да се вижда със своя приятел, художника. Бяха близки по онзи необясним начин. Хващаше влака и отиваше до тях, почукваше на вратата, без уговорка, без час, изтърсваше се по всяко време. Промъкваше се като някой котарак и се наместваше в удобния фотьойл до сухите кактуси, той ù подаваше чаша вино и тя го слушаше. В ателието я обгръщаше друг свят, на мечти и въображение, на духове и причудливи образи. Чувстваха се свободни един с друг. Говореха за смисъла на нещата, а понякога просто мълчаха, той рисуваше, а тя четеше книга. После си тръгваше с ръце в джобовете в палтото, крачеше сред мъждиво осветените улици, докато хване отново метрото.

Той я изслушваше внимателно и разбираше за какво говори. Забелязваха, чувстваха едни и същи неща. А с другите се разминаваше и не откриваше душата си. Хлъзгаха се като змии по повърхността на земята, а корените отдолу спяха необезпокоявани. С него тя беше себе си – това беше любов – в нежното присъствие, в топлото разбиране, в споделеността, в отношението към живота, в трептенията на душата, в ритъма на сърцето.

Но къде беше онази другата любов на различието? Лесно бе да обичаш себеподобния или красивото цвете, но можеш ли да обичаш тъмнината или онзи, който те наранява? Да обичаш отвъд разногласията и отвъд противоречията?

Есента беше сезон на преобразяване и нови премени. Листата се показваха различни, толкова разноцветни, но лятото щяха да са всички отново зелени. Променяха се формите, циклите и сезоните, дрехите и цветовете, но същността бе една. Есента караше старото да умира и освобождаваше място за нови послания, нови надежди, за нова любов.