1.03.2005 г., 21:25 ч.
Еуфория
8 мин за четене
Момчето погледна останките от огромния небостъргач, разрушен до основи. Огледа боклуците и останките от хора, които се въргаляха около него. След това продължи пътя си.
Дълго време войни раздираха света из основи. Докато не дойде деня, в който бомбите се изсипаха от облаците право върху хората, раздробявайки ги на парчета. Трета световна война, достигнала своята кулминация – край, който бе видян само от оцелелите – половината от милиарната популация на земята. Ню Йорк, превърнал се в център на търговията и богатството, бе разрушен. Лондон, градът на сенки и мъгли – също. В момента градовете бяха владяни от три части – Свободните, Вярващите и Политиците. Свободните представляваха отчаяна група бунтовници, която ежедневно водеше малки сражения с армията из пустите улици на градовете. Населението живееше бедно, храна едвам се намираше, а тези, които спяха на легла, бяха истински щастливци.
Вярващите, другата сила в градовете на Щатите, представляваща група фанатици, които предричаха Страшния съд – според тях Господ ще слезе на земята, а всички грешници ще бъдат прогонени в ада. Момчето, чиито стъпки отекваха из глухите улици, се усмихна. Господ. Нима ако имаше Господ, той щеше да позволява такива неща? Нима Господ не обръщаше внимание на пищящите жени и мъртвите дечица? Не, Бог не съществуваше. Съществуваше смърт, а тя го преследваше още от дете.
Името му беше Туеда, млад младеж на 20 години, прекарал почти целия си живот в Ню Йорк. Беше родом от Токио, което по време на детството му беше разрушено до основи. Майката на Туеда успя да спаси себе си и детето и да отида в по-мирна страна – Щатите. Но войната я застигна и там. Преди седмица, когато момчето беше извън града, противниковите самолети преминаха над града. Сега политиците, заедно с армейските боклуци, официално управляваха града, макар че Свободните смятаха, че военните тайно разработват нови оръжия.
Можеше и да са прави, помисли си Туеда. Може би всичко беше една политическа игра; игра, довела до смъртта на невинни. На милиарди невинни. Всъщност със сигурност беше така.
Момчето забави ход и спря пред полу-разрушената къща, до която беше стигнал. Едно време тя беше негов дом. Дом на семейството му. Сега беше нищо; купчина отпадъци, а някъде вътре трябваше да бъде майка му. По суровото лице на Туеда не се изписаха никакви чуства. Той бавно се обърна и тръна нанякъде.
Дълго време се мотаеше, деня се смени с нощ и той се намери пред огромна сграда, която едно време беше бункер. Сега името и беше “Бункерът” и представляваше мястото, където се събираше най-много народ. Свърталището на Свободните.
Туеда бавно премина през хода. Мястото беше пълно с хора – жени и мъже, които подскачаха на фона на убийствена техно музика, която може би не можеше да пробие дупки в тавана, но затова пък Туеда определено усещаше как ушите започват да го болят. Огледа хората. Повечето бяха под въздействието на Еуфория – наркотик, който затъпяваше крайниците на хората и ги караше да се чустват невероятно. Младежът любезно кимна на една жена, полугола, която му предлагаше от хапчетата. След като той отказа, тя бързо налапа три и се засмя истерично.
Японецът продължаваше да върви по тъмните коридори. Вече беше далеч от дансинга и музиката не беше толкова силна. По ъглите бяха насядали голи жени, които го викаха с пръст. Той леко се усмихваше на всяка една от тях и продължаваше пътя си.
Накрая стигна до целта си – малка стая, където имаше надпис “Само за персонала”. Туеда бавно натисна дръжката и влезе.
Озова се срещу красиво момиче, на възраст около 19 години. Въпреки че беше красива, тя имаше нещо в погледа си, което караше Туеда да потрепва. Тези сини очи, видели толкова много смърт.
Косата и беше червеникава, права и спускаща се до раменете и. Беше облечена изцяло с кожени дрехи, а в ръцете си държеше пистолет и го човъркаше с пръст.
Момичето огледа чернокосият младеж с кафеви очи.
- Очевидно ти си Туеда – каза тя. – Отсега нататък ще работиш за нас. Член си на отборът “Вълците” и аз съм прекия ти началник. Името ми е Кали – тя протегна ръката си и той я стисна.
Оттогава, Туеда беше част от екип, внасящ смут сред армейските редици. Екип, чиято цел беше да убие всички политици и да поправи злините, сторени от тях. И на следващия ден започна неговото обучение.
- Калиии!!! – изрева Туеда.
Вече три години се бяха били рамо до рамо. Но последната мисия беше най-опасна – да проникнат в базата на военните и да откраднат секретен експеримент. Дори те не знаеха какво трябва да търсят. И изведнъж се озоваха в засада.
Японецът се подаде от скривалището си и натисна спусъка. Патронът, който излетя от неговия пистолет, излетя към един пазач, раздробявайки каската и главата му.
Туеда видя как всички от екипа бяха умрели. Но когато Кали беше уцелена, сърцето му се сви. Той скочи и направи салто на пред. Усети пареща болка в крака си, но не и обърна внимание. Пълзейки стигна до мъртвото момиче и докосна устните и. Тогава усети как губи съзнание.
***
- Вашата цел е да вземете Х-13-А, най-новият секретен експеримент на военните – бе казал водачът на Свободните, Агрос.
Кали кимна и се обърна към екипа си.
- Момчета и момичета. Това ще е най-трудната мисия досега. Искам само да ви кажа, че ми беше искрено приятно да работя с всички от вас – тя се обърна и излезе от залата. Миг по-късно другите я последваха. В тишината остана само Агрос, ниския и дебел човечец, плешив и с мустаци, стигащи почти до гърдите му. Той ги поглади и се усмихна на нищото.
***
Туеда отвори очите си и имаше чуството че ще извика. Бяла пелена ги покриваше и той нищо не можеше да види. Затова пък чуваше.
- Сър .. все още нищо ... ДНК тестът показва ... промяна .... структурата на тялото ... смърт ... вероятност ... има възможност ... – дочу той шепот някъде до него. Размаха с ръце и от устата му излезе приглушен стон. Шепотът спря и се чуха стъпки. Миг по-късно Туеда усети как в ръката му се впива игла и очите му се затварят. След малко беше вече унесен в дълбок сън.
Ниският мъж дръпна за последно от пурата си, изгаси я и я постави в пепелника.
- Изрично споменах да не я убивате – тихо каза той. – Казах да оставите само него и нея живи!
- Но сър, тя стреляше по нас! – тихо каза войникът.
- Не ме интересува! – кресна дебелакът. – Исках я жива, а сега трябва да се задоволя с .. мижитурката! – той спря за момент и продължи по-спокойно. – Викни професора. Искам да говоря с него.
- Да, сър! – войникът козирува и бързо изскочи от стаята.
Агрос запали втората си пура.
Професорът влезе в стаята и поздрави обвитият в мистерия и тайни шеф на политиците.
- Докъде върви експеримента? – вместо поздрав каза Агрос.
- Успяхме да променим ДНКто му. Знам че звучи невъзможно, но успяхме. Еуфория В, частта от наркотика, която е смъртоносна, някакси го промени. Сега той е сляп. Напълно сляп, но вижда. Слухът му е изострен, както и обонянието. Мисля че след седмица-две ще станем свидетели на ново същество, създадено от нас – той свали очилата си и ги потърка. – Въпреки това не съм много сигурен ... Нужно ли е да го правим?
Агрос го погледна.
- Естествено! Ако експериментът е успешен и той получи нови, могъщи сили, то тогава ще завладеем целия свят! – той се изсмя. – А сега ме остави. Трябва да помисля.
Туеда отвори очи. Вече бялата маска се беше махнала, но не виждаше по нормалния начин. Очите му бяха променили цвета си, бяха станали искрящо сини, а по краищата – лилави. Виждаше всичко с лилав цвят, като виждаше телесната топлина на хората, които се движеха около него. И тогава той чу глас, който го стресна.
- Туеда, приятелю – каза току-що влезлият Агрос. – Виждам че си се пооправил!
- Ти ... – чак сега японецът започваше да осъзнава ситуацията. – Предател! Заради теб Кали е мъртва! Заради теб всички са мъртви!
- Не, вие имахте потенциал. Не исках да я убиват. Но нямаше как, ще се задоволя и с теб.
- Копеле! – изрева японецът. – Ще те преследвам и в ада! Чу ли ме?!
Агрос кимна на учените и бавно излезе от стаята.
- ЧУ ЛИ МЕ?!?!?!
По тръбичките, които влизаха във вените на Туеда, потече лилаво вещество. Той изрева. Краката му заритаха, ръцете му зашариха да махнат тръбите. Главата му пулсираше, той имаше чуството че всеки момент ще се пръсне. Железата, с които го бяха приковали към леглото, се скършиха като вейки. Туеда измъкна тръбичките и тръгна към учените, които стояха срещу него.
Агрос чу писъците и се обърна. След това разбра какво става и побягна. Из коридора настъпи тишина. Смъртоносна тишина, смущавана единствено от стъпките на облеченият в болнични дрехи човек, който залиташе и се държеше за главата.
- Защо?! – мислеше си Туеда. – Защо бяха убили Кали? Защо хората бяха тъй подли? Той пожела да не се е раждал. Той пожела в света да настъпи желаният мир. И тогава разбра какво да направи.
- Господ иде!! – крещяха хора от сектата на Вярващите и сочеха към края на града, където имаше огромен кръг от светлина. – Покайте се, грешници, защото Той иде! Покайте се и Господ ще ви прости!
И хората се покаяха. Защото осъзнаха колко злини бяха направили.
Агрос се обърна и видя фигурата от светлина, която вървеше бавно зад него.
- Всичко свърши, Агрос. Време е да си платиш!
- Неее!!! – изрева дебелакът и се предпази с ръце. Миг по-късно бе облян в светлина. Светлината на мира.
Далеч от света, на спътникът “Мир” двама души смутено гледаха през малкото прозорче.
Цяла Америка беше обляна в светлина, а после изчезна. На нейно място имаше огромен взрив, взрив който накара водите на океаните да облеят другите континенти и да наводнят земите. И хората.
Двамата се погледнаха и си помислиха за семействата си, които сигурно се давеха от огромното количество вода.
Люкът на подводницата се отвори и руснаците излязоха. Смаяно огледаха мястото, където допреди дни се намираше Санкт-Петербург. В момента нямаше нищо – само гола почва, каквато имаше и почти навсякъде из другата част на света. Мъжете от подводницата се чудеха на късмета си известно време, а после се отправиха да търсят за оцелели. Хората пак щяха да намерят начин да оцелеят и след това отново щяхя да разрушат земята.
А колкото до Господ – може би той е бил този, който е предизвикал този катаклизъм, докарващ нова епоха. Епохата на съживяване. Епохата на мира.
Дълго време войни раздираха света из основи. Докато не дойде деня, в който бомбите се изсипаха от облаците право върху хората, раздробявайки ги на парчета. Трета световна война, достигнала своята кулминация – край, който бе видян само от оцелелите – половината от милиарната популация на земята. Ню Йорк, превърнал се в център на търговията и богатството, бе разрушен. Лондон, градът на сенки и мъгли – също. В момента градовете бяха владяни от три части – Свободните, Вярващите и Политиците. Свободните представляваха отчаяна група бунтовници, която ежедневно водеше малки сражения с армията из пустите улици на градовете. Населението живееше бедно, храна едвам се намираше, а тези, които спяха на легла, бяха истински щастливци.
Вярващите, другата сила в градовете на Щатите, представляваща група фанатици, които предричаха Страшния съд – според тях Господ ще слезе на земята, а всички грешници ще бъдат прогонени в ада. Момчето, чиито стъпки отекваха из глухите улици, се усмихна. Господ. Нима ако имаше Господ, той щеше да позволява такива неща? Нима Господ не обръщаше внимание на пищящите жени и мъртвите дечица? Не, Бог не съществуваше. Съществуваше смърт, а тя го преследваше още от дете.
Името му беше Туеда, млад младеж на 20 години, прекарал почти целия си живот в Ню Йорк. Беше родом от Токио, което по време на детството му беше разрушено до основи. Майката на Туеда успя да спаси себе си и детето и да отида в по-мирна страна – Щатите. Но войната я застигна и там. Преди седмица, когато момчето беше извън града, противниковите самолети преминаха над града. Сега политиците, заедно с армейските боклуци, официално управляваха града, макар че Свободните смятаха, че военните тайно разработват нови оръжия.
Можеше и да са прави, помисли си Туеда. Може би всичко беше една политическа игра; игра, довела до смъртта на невинни. На милиарди невинни. Всъщност със сигурност беше така.
Момчето забави ход и спря пред полу-разрушената къща, до която беше стигнал. Едно време тя беше негов дом. Дом на семейството му. Сега беше нищо; купчина отпадъци, а някъде вътре трябваше да бъде майка му. По суровото лице на Туеда не се изписаха никакви чуства. Той бавно се обърна и тръна нанякъде.
Дълго време се мотаеше, деня се смени с нощ и той се намери пред огромна сграда, която едно време беше бункер. Сега името и беше “Бункерът” и представляваше мястото, където се събираше най-много народ. Свърталището на Свободните.
Туеда бавно премина през хода. Мястото беше пълно с хора – жени и мъже, които подскачаха на фона на убийствена техно музика, която може би не можеше да пробие дупки в тавана, но затова пък Туеда определено усещаше как ушите започват да го болят. Огледа хората. Повечето бяха под въздействието на Еуфория – наркотик, който затъпяваше крайниците на хората и ги караше да се чустват невероятно. Младежът любезно кимна на една жена, полугола, която му предлагаше от хапчетата. След като той отказа, тя бързо налапа три и се засмя истерично.
Японецът продължаваше да върви по тъмните коридори. Вече беше далеч от дансинга и музиката не беше толкова силна. По ъглите бяха насядали голи жени, които го викаха с пръст. Той леко се усмихваше на всяка една от тях и продължаваше пътя си.
Накрая стигна до целта си – малка стая, където имаше надпис “Само за персонала”. Туеда бавно натисна дръжката и влезе.
Озова се срещу красиво момиче, на възраст около 19 години. Въпреки че беше красива, тя имаше нещо в погледа си, което караше Туеда да потрепва. Тези сини очи, видели толкова много смърт.
Косата и беше червеникава, права и спускаща се до раменете и. Беше облечена изцяло с кожени дрехи, а в ръцете си държеше пистолет и го човъркаше с пръст.
Момичето огледа чернокосият младеж с кафеви очи.
- Очевидно ти си Туеда – каза тя. – Отсега нататък ще работиш за нас. Член си на отборът “Вълците” и аз съм прекия ти началник. Името ми е Кали – тя протегна ръката си и той я стисна.
Оттогава, Туеда беше част от екип, внасящ смут сред армейските редици. Екип, чиято цел беше да убие всички политици и да поправи злините, сторени от тях. И на следващия ден започна неговото обучение.
- Калиии!!! – изрева Туеда.
Вече три години се бяха били рамо до рамо. Но последната мисия беше най-опасна – да проникнат в базата на военните и да откраднат секретен експеримент. Дори те не знаеха какво трябва да търсят. И изведнъж се озоваха в засада.
Японецът се подаде от скривалището си и натисна спусъка. Патронът, който излетя от неговия пистолет, излетя към един пазач, раздробявайки каската и главата му.
Туеда видя как всички от екипа бяха умрели. Но когато Кали беше уцелена, сърцето му се сви. Той скочи и направи салто на пред. Усети пареща болка в крака си, но не и обърна внимание. Пълзейки стигна до мъртвото момиче и докосна устните и. Тогава усети как губи съзнание.
***
- Вашата цел е да вземете Х-13-А, най-новият секретен експеримент на военните – бе казал водачът на Свободните, Агрос.
Кали кимна и се обърна към екипа си.
- Момчета и момичета. Това ще е най-трудната мисия досега. Искам само да ви кажа, че ми беше искрено приятно да работя с всички от вас – тя се обърна и излезе от залата. Миг по-късно другите я последваха. В тишината остана само Агрос, ниския и дебел човечец, плешив и с мустаци, стигащи почти до гърдите му. Той ги поглади и се усмихна на нищото.
***
Туеда отвори очите си и имаше чуството че ще извика. Бяла пелена ги покриваше и той нищо не можеше да види. Затова пък чуваше.
- Сър .. все още нищо ... ДНК тестът показва ... промяна .... структурата на тялото ... смърт ... вероятност ... има възможност ... – дочу той шепот някъде до него. Размаха с ръце и от устата му излезе приглушен стон. Шепотът спря и се чуха стъпки. Миг по-късно Туеда усети как в ръката му се впива игла и очите му се затварят. След малко беше вече унесен в дълбок сън.
Ниският мъж дръпна за последно от пурата си, изгаси я и я постави в пепелника.
- Изрично споменах да не я убивате – тихо каза той. – Казах да оставите само него и нея живи!
- Но сър, тя стреляше по нас! – тихо каза войникът.
- Не ме интересува! – кресна дебелакът. – Исках я жива, а сега трябва да се задоволя с .. мижитурката! – той спря за момент и продължи по-спокойно. – Викни професора. Искам да говоря с него.
- Да, сър! – войникът козирува и бързо изскочи от стаята.
Агрос запали втората си пура.
Професорът влезе в стаята и поздрави обвитият в мистерия и тайни шеф на политиците.
- Докъде върви експеримента? – вместо поздрав каза Агрос.
- Успяхме да променим ДНКто му. Знам че звучи невъзможно, но успяхме. Еуфория В, частта от наркотика, която е смъртоносна, някакси го промени. Сега той е сляп. Напълно сляп, но вижда. Слухът му е изострен, както и обонянието. Мисля че след седмица-две ще станем свидетели на ново същество, създадено от нас – той свали очилата си и ги потърка. – Въпреки това не съм много сигурен ... Нужно ли е да го правим?
Агрос го погледна.
- Естествено! Ако експериментът е успешен и той получи нови, могъщи сили, то тогава ще завладеем целия свят! – той се изсмя. – А сега ме остави. Трябва да помисля.
Туеда отвори очи. Вече бялата маска се беше махнала, но не виждаше по нормалния начин. Очите му бяха променили цвета си, бяха станали искрящо сини, а по краищата – лилави. Виждаше всичко с лилав цвят, като виждаше телесната топлина на хората, които се движеха около него. И тогава той чу глас, който го стресна.
- Туеда, приятелю – каза току-що влезлият Агрос. – Виждам че си се пооправил!
- Ти ... – чак сега японецът започваше да осъзнава ситуацията. – Предател! Заради теб Кали е мъртва! Заради теб всички са мъртви!
- Не, вие имахте потенциал. Не исках да я убиват. Но нямаше как, ще се задоволя и с теб.
- Копеле! – изрева японецът. – Ще те преследвам и в ада! Чу ли ме?!
Агрос кимна на учените и бавно излезе от стаята.
- ЧУ ЛИ МЕ?!?!?!
По тръбичките, които влизаха във вените на Туеда, потече лилаво вещество. Той изрева. Краката му заритаха, ръцете му зашариха да махнат тръбите. Главата му пулсираше, той имаше чуството че всеки момент ще се пръсне. Железата, с които го бяха приковали към леглото, се скършиха като вейки. Туеда измъкна тръбичките и тръгна към учените, които стояха срещу него.
Агрос чу писъците и се обърна. След това разбра какво става и побягна. Из коридора настъпи тишина. Смъртоносна тишина, смущавана единствено от стъпките на облеченият в болнични дрехи човек, който залиташе и се държеше за главата.
- Защо?! – мислеше си Туеда. – Защо бяха убили Кали? Защо хората бяха тъй подли? Той пожела да не се е раждал. Той пожела в света да настъпи желаният мир. И тогава разбра какво да направи.
- Господ иде!! – крещяха хора от сектата на Вярващите и сочеха към края на града, където имаше огромен кръг от светлина. – Покайте се, грешници, защото Той иде! Покайте се и Господ ще ви прости!
И хората се покаяха. Защото осъзнаха колко злини бяха направили.
Агрос се обърна и видя фигурата от светлина, която вървеше бавно зад него.
- Всичко свърши, Агрос. Време е да си платиш!
- Неее!!! – изрева дебелакът и се предпази с ръце. Миг по-късно бе облян в светлина. Светлината на мира.
Далеч от света, на спътникът “Мир” двама души смутено гледаха през малкото прозорче.
Цяла Америка беше обляна в светлина, а после изчезна. На нейно място имаше огромен взрив, взрив който накара водите на океаните да облеят другите континенти и да наводнят земите. И хората.
Двамата се погледнаха и си помислиха за семействата си, които сигурно се давеха от огромното количество вода.
Люкът на подводницата се отвори и руснаците излязоха. Смаяно огледаха мястото, където допреди дни се намираше Санкт-Петербург. В момента нямаше нищо – само гола почва, каквато имаше и почти навсякъде из другата част на света. Мъжете от подводницата се чудеха на късмета си известно време, а после се отправиха да търсят за оцелели. Хората пак щяха да намерят начин да оцелеят и след това отново щяхя да разрушат земята.
А колкото до Господ – може би той е бил този, който е предизвикал този катаклизъм, докарващ нова епоха. Епохата на съживяване. Епохата на мира.
© Георги Стрезов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
