Събуждам се и кротко размишлявам над сънищата си...
Ръцете чинно мируват покрай тялото и чакат команди.
Поглеждам към термомера да разбера колко е часът.
Удивлен съм - в 10:24 още се излежавам!
Е, като се вземе предвид, че съм си легнал след три, нормално, но все пак...
Задачата днес е да докарам от село кобилките!
Трудна работа, но съм се решил.
Съседа, който уж се грижи за тях настоява да продам малката, щяла да го ритне...
Ще ги прибера при мен в авиобазата, храна имам - над два тона люцерна, каква одисея бе прекарването й...
Но това е друга история.
Ръцете, подчинявайки се на командите на главния процесор изпълняват куп полезни дейности, след тях автоматично се включват и краката и ето ме в началото на приключението.
Имах леки трепети в началото, но вече всичко е започнало и се иска действие!
Нарамил амуницията, търся кобилките...
Няма ги на мястото, където бай-Христо-Хубавия бе обещал да ги заведе да пасат...
Няма ги и на съседните поляни...
Не започва добре програмата, а вече е след пладне, закъснявам!
По мой разчет от снощни разсъждения по залез трябва да съм се прибрал...
По права линия са двадесетина километра, но трябва да яздя по черните друми заради малката, иначе рискувам да я блъсне кола или да стане катастрофа заради нея.
Обаждам се по телефона и след малко съм при кобилките, моя е вината, трябваше още по път да му звънна...
Гушвам Лиса и я целувам по носа.
Не е възхитена, мириша и на чесън!
Лозовите сърмички от обяда бяха добре гарнирани...
Либерта се мотае наоколо и пасе!
Още сучи, но иначе е готова да се оправя сама в живота.
Оседлавам майка й и пристягам коланите.
Вече съм почти готов, остава само да й се метна и да започваме пътешествието!
Никога не съм яздил толкова много, колкото днес съм предвидил, живот и здраве да е!
На Лиса обаче други са й идеите за деня и тя отскача в луд галоп с едновременно хвърляне на чифтета!
Нивга не ми е правила баш такъв номер!
Още не съм седнал на седлото и вече съм проснат на земята като мокър парцал!
За първи път падам от кон...
Боли!
Ударих си лошо кръста и главата!
Важното е, че все още държа поводите!
Ставам и започвам да въдворявам ред!
Конете трябва да знаят кой е господарят!
Прекалено съм мил със животните и ето отплатата...
Ако имаше само един камък на мястото, където се пльоснах...
След секунди вече препускам в галоп!
Право към извора...
Жадна е животинката, жадна!
Докато пие бъркам за телефона, за да активирам GPS-a.
Няма го!
Спокоен съм, знам къде да го открия.
И ето вече съм на път.
Подрусвам се на седлото, но все още не пея!
Лиса току се извърта и иска да се прибира дамой.
Чака ни дълъг път, около четиридесет километра!
Пришпорвам я по новичкия черен друм - поне една полза от новите стълбове.
След малко изникват първите трудности.
Язовир, ниви, канали... Ужас!
Започвам зиг-заците!
И ето го първият помощник - овчар No1!
След дълги обяснения и повторения тръгвам по предначертания маршрут.
То мост, то дюкер, то трафпост, то ЖП-линия...
Голямо мотане, но без напътствията на милия човек, още щях да съм по кърищата.
Наближавам голям язовир, излитат ята от чапли и огромни гъски.
Риби не се наблюдават, но съзирам ферма!
Приготвям се за борба с кучетата!
Не мисля да падам отново!
Хващам поводите изкъсо и открехвам леко десния си джоб.
Там е ултразвуковата кучегонка!
Много помага!
Подивяват тия зверчета като видят човек на велосипед, кон или с шапка- пощальон и т. н.
Скоро минавам безпроблемно покрай фермата - подвиквам едно "Здравейте" на хората и продължавам, за да не дразня кучета, коне и крави!
Лиса обаче не иска да завие!
По пътя надясно е пълно с вързани кучета които я плашат.
Обръщам тъкмо навреме, за да се срещна със стар познайник.
Бусът спира до мен и след малко усмихнатата физиономия пред мен ми разяснява предстоящият ми път.
Благодаря ти приятелю, скоро ще се сетя кой си!
Слизам под стената на язовира, за да избегна близостта на кучетата и след малко на хоризонта фиксирам селата-братя - Калояново и Дуванлии.
Прицелвам се между двете, скоро отминавам поредния говедар, кучета, реки...
И първото шосе!
Малката пощуря като мина автомобил!
Правилно съм решил да мина по кърищата.
Иначе белята бързо става!
Забелязвам каруца с магаре и започвам да зова човека да ме изчака.
И ето с нови сведения за пътя препускаме към Царимир.
Залезът е разкошен - цветове, облаци, всичко!
Малко преди селото вече е полумрак.
Настигам малко стадо овце, но този път овчаря не е сладкодумен.
Три пъти го питам: "Това Царимир ли е?", два пъти ми маха да го заобикалям.
Чак като го питах дали е глух, каза: "Царимир е!"
Налучквам правилния път измежду много отклонения, прогонвам малки глутници, вече съм на финалната права!
В далечината светят лампите на летището!
Щастието ми се усмихва, късметът също!
Поредния овчар, душа човек!
Найдене, найдох те!
Злато, човек!
Как няма до го найда, та той свети в мрака!
Три пъти му се обаждам после за напътствия, слизам от кобилата, водя я, газя през трънаците, трябва да следвам оградата на поделението, да го заобиколя цялото и да влезна на кон през парадния вход!
Не, че искам, налага се!
След дълго щуране, ново общуване!
-Е-е-е-х-о-о-о! Това "близката" ли е?
-ДА!- отвръщат войничетата, но след малко се изпокриват като пилци, та се налага да звънкам по телефони и да моля за обяснения за пустия му път, дет се крие из тревата...
Стигам и до по-модерни методи...
Сателитите показват къде съм, а половинката ми на компютъра ме направлява!
Криво-ляво, ляво-криво , а насам, а натам, то ниви, то канали, храсталаци...

Най-после съзирам позната дарога!
Вече треперя от студ, леко съм облечен за тая одисея.
Натиквам си пръстите под седлото - много е топла милата...
Вдигам и допирам краката си до търбуха й, но не помага твърде, слизам отново да се поразтъпча.
Дългото лутане е към края си!
Подканям я да побързаме обаче спираме малката да суче, галя ги, пасат, цяла одисея е!
Междувременно сменям три  напълно заредени батерии.
Яко дърпа ток GPS-навигацията!
Не, че при офроуд твърде помага...

След близо осем часа лутане по черните пътища, ето ме вече пред парадния вход!
Първият офицер, от много, много години, влизащ в авиобазата на кон, пардон, на Кобила!