Когато лежа на пода, на пода на Света, изглеждам толкова мъничък и незначителен – вперил съм поглед в Небето и килима от Облаци... Когато лежа на пода на Света – на тези стоплени от пръстите на слънцето скали, усещам туптенето на спокойствието... Пулсът на тишината... Опитвам да докосна Облаците...
- Бьо!
- А? Моля... Какво?
Отварям очи. Осъзнавам – около мен все още има хора... Леополд и Лаура. Двете Л... Те са всичко друго, което не бих очаквал от двама най-добри приятели да бъдат. Така и не разбрах кой от двамата е по-красив: Лаура имаше дълга, самодивски непокорна рижава коса и очи от онзи цвят, за който казват, бил морско синьо, но според мен ако някога Небето и Морето се слеят в едно (а в Деня на Страшния Съд, това неминуемо ще се случи), то това би бил цветът им... Лаура бе непринудена и разсеяна, ако някой и зададеше въпрос, на който не може да отговори, тя просто се засмиваше. Леополд бе тих и потаен, с козята си брадичка, къдравата кестенява коса и открития зелен поглед, прил ...