4.

- Здравейте, господин Нестан...

- Добър ден на вас и на вашите зрители, госпожо...

- В нашия разговор днес, разбира се, водеща тема ще е внезапното желание на управляващите вашите три автономни области да приемат бежанци...

- Госпожо, мисля, че имате грешка в поставянето на въпросите. Първо – не става дума за някакви „наши” области. Това са наистина наши – но държавни, на целия народ, на всички граждани, области. Обявени са за автономни по решение на парламента – което дава възможност да сключват някои икономически договори самостоятелно, без контрол от столицата. Така се развързват ръцете на нашите – държавните – управляващи да действат в условията на модерната пазарна икономика...

- И, все пак, вие видяхте снощния репортаж от Кърджали. Град, в който доскоро живееха десетки хиляди българи, а сега едва намерихме неколцина, за да ги интервюираме. И чухте какво казаха те...

- Госпожо, един град е голяма обществена клетка. В нея има всякакви хора. Не зная вашите хора как са намерили и защо именно тези недоволни най-напред от собственото си положение са интервюирали... Да, в Кърджали има доста мюсюлмани. Но така е – не забравяйте, че този град до 1912 година е бил в рамките на Турция...

- На Турция? Или на Османската империя? В Турция никога не е бил…

- Е, така погледнато…

- А векове преди това е бил наш, с наше население...

- Какво означава „наш”? И аз, и моите съграждани с мюсюлманско самосъзнание, сме наши. Дали в едно селище живеят повече от едните или другите – това не е съществено. Ето – във Варна живеят предимно християни. И никой не повдига въпрос за това...

- Варна също е бил чисто наш град – преди османското нашествие...

- Това е история, госпожо. А ние имаме прекалено много проблеми сега, за да ровим историята и търсим кое какво е било. Нали живеем в днешния ден – това трябва да ни интересува...

- Господин Нестан, именно това ни интересува. Появиха се информации, че вашата ПСЧС е внесла искане за облекчаване на официалните процедури при даване на гражданство на хората, искащи да се заселят тук...

- Уточнявам, госпожо... Ние искаме по-бързи, по-хуманитарни, по-качествени процедури за тези хора, защото това са бежанци. Това са нещастни хора, които търсят спасение тук. И ние – като партия на свободата и човешките права, не можем да подминем тежката им съдба...

- Господин Нестан, според международното право бежанци се наричат хората, които се спасяват от насилието на войната, преминавайки границите на съседна държава. Тези „бежанци”, които влизат у нас, не бягат от Турция. Там война няма, нали? При нас се появиха имигранти – хора от Азия и Африка, търсещи по-добри икономически условия на живот...

- Не, това са бежанци. Това са хора, които търсят спасение. И не бива един народ, който навремето е спасил евреите си от германските камери на смъртта, сега да отказва къшей хляб на бежанеца...

- Ние имаме опит с бежанците, господин Нестан. Тук сме приемали бежанците от Тракия и Македония – бягащи от османския ятаган, приемали сме арменците – спасяващи се от геноцида, проведен от османската държава...

- Госпожо, разбирам смисъла на думите ви, но смятам, че етносът и религията нямат значение в този момент... а някога... Някога това е било, но добре, че е минало... И мисля, че не бива да се връщаме назад...

- Чува се, че вашата парламентарна група е изготвила Закон срещу етническата и религиозна омраза?

- Да, има нужда от такъв... Ние всички сме граждани на една страна, ние имаме еднакви права и не бива да се делим по етнос и религия. Предвидени са най-строг контрол над медиите за езика на омразата, предвидени са големи наказания за подбуждащи и провокиращи омраза хора...

- Като мен сега?

- Да, и като вас сега... Но законът още не е публикуван, камо ли приет, така че вие все още имате време да помислите върху начина на възприемане на света. Както и собствениците на телевизията ви...

- Звучите малко така... Страшно... Като заплаха...

- Не, защо? Аз просто изказвам моето мнение – на което имам право на гражданин и политик...

- Но нима мислещите различно от вас нямат право на мнение?

- Стига да е в рамките на закона...

- Тоест – вие ни налагате вашето мнение като закон и ние сме длъжни да го приемем?

- Госпожо, законът винаги е нечие мнение, подкрепено от други мнения. В случая говорим за нещо много повече от тясно държавни интереси. За лични мнения и настроения пък хич не бива да говорим. Ние живеем в голям свят, който  е прекалено разнообразен. И то не в смисъла на красотата на разнообразието, а в смисъл, че се нарушава световната хармония. Не бива един да разбива света на всички...

- Господин Нестан, колко чужденци смятате да приемете във вашите автономни области?

- Това е приоритет на местните ръководства. И те ще се ръководят само от възможностите си и от грижата за свободата и човешките права, които ние защитаваме...

Вечерна емисия...

„Днес, при автомобилна катастрофа между такси и тежък циментовоз, почина внезапно журналистката...”

5.

Като малък направо намрази името си. Та само на тяхната улица бяха трима Иванчовци. И, както говореха хората: „Иване!” да викнеш – поне двама се обаждат, а и някое куче се обръща...

Иван Иванов...

Стандартен човек... Завърши училище, записа се в някакво изнесено обучение на някакъв филиал, дадоха му някаква тапия, с която трябваше да доказва, че е висшист... И – толкова...

Нататък – спасявай се... Плувай, плувай – не е риба...

Работи по строежите, но беше хем трудно, хем не му харесваха парите. Отиде по Черноморието. За две години обиколи четири обекта – все тая. Чорбаджиите лъжат, заплатите ниски, живот мизерен, клиентите алкохолизиращи се чуждоземни прошляци...

Върна се в родния край. Макар майка му да го предупреждаваше, че няма смисъл. Убеди се...

Приятелите му бяха заминали кой накъдето му видят очите. Някои на запад, други дори в Русия. Както му каза майката на най-добрия му съученик – живот в Антоново вече нямаше. И жената сериозно говореше, че е поискала от дъщеря си да се закълне – умре ли, да я погребе в столицата. Хем ще може да посещава гроба на майка си, хем... Хем имаше все още вероятност столицата да запази християнските си ценности...

Защото в техния град ги нямаше. На входа беше сложена вече табелка: „Яйла кьой” – някогашното име на селото тук, много отдавна, отпреди Освобождението...

И училища нямаше в града – имаше две малки, за турчетата и циганчетата. Гимназията закрита, който иска да учи... А искаха да учат само едно – някъде в някое арабско медресе...

Даже не преспа в старата им къща. Родителите му се бяха преселили в големия морски град, при брат му. А къщата просто не бяха продали. Комшиите даваха смешни пари за нея и за двора от два декара. Знаеха, че друг няма да я купи. И по-висока цена няма да предложи...

Хвана автобуса от столицата за морския град. Имаше места, разположи се сам на двете седалки, задряма. От време на време поглеждаше.

И не вярваше на очите си...

Покрай автобуса прелитаха селищата. И се виждаха ясно табелите – Хераз, Ески Джумая, Шумла...

Иван гледаше телевизионните новини, понякога дори вестници отваряше. И знаеше, че всичко си беше законно – местни референдуми, желание да се подкрепи историята, да се направи връзка между древната османска империя и модерната европейска държава...

А също така и уважение към религията на хората – не можеше мюсюлмани да живеят в селища с християнски названия. Обидно било...

Понякога през прозореца зърваше местните. Или поне тези, които вече бяха местни...

Негрите не учудваха отдавна никого. Идваха, заселваха се в трите автономни области, живееха си спокойно. Ислямът не държи на народността или расата, хората ги сплотява религията.

Веднъж дори видя неколцина с тесни очи и плоски лица. Беше чул, че у нас са пристигнали и големи групи азиатски мюсюлмани – кой от Индонезия, кой от Китай, кой от Централна Азия...

Свобода и човешки права...

Евроатлантически ценности...

Иван отдавна се беше отказал да мисли защо евроатлантическите ценности поставят чужда за континента религия, религията на завоевателите и насилниците, по-високо от родната, извечната европейска...

Нито се питаше защо Църквата търпи това...

Нито пък имаше човек, който да му обясни как така родната уж Конституция е постоянно променяна и то все в ущърб на местните хора...

В късната нощ звънна на вратата на братовия си апартамент.

Оня му отвори, отзад надничаха децата му – със зачервени очи, плакали...

- Какво става?

- Братче, стягаме багажа... Вече съм взел билети, полетът е утре вечер. Отлитаме за Русия... Все по-добре ще е...

- Русия? Че защо?

- И нашите тръгват с мен... Ако искаш – остани тук, апартаментът някой трябва да го гледа. Ако, обаче, си умен – вземай си торбичката. И дали с нас, дали сам – заминавай...

- Какво, какво е станало? – нетърпеливо го прекъсна Иван.

- Ама ти не си ли чул? Снощи съобщиха. Ставаме ду... дуалистична държава. Два народа – ние и мюсюлмани...

- Момент! Какви мюсюлмани? Мюсюлманин не е народност, това е религия... Мюсюлмани...

- Да, обаче парламентът е взел решение. И президентът е подписал. Дуалистична държава, два езика, две писмености...

Иван седна на фотьойла в коридора. Целият му свят рухваше...

- Такаааа...

А после всичко стана бързо. Не щя да ходи в Русия. Харесваше си Франция – език, хора, природа. Гледаше филми за далечната страна, четеше справочници, мечтаеше да си намери работа там и се пресели в мечтания свят...

Изпрати родителите си и семейството на брат си, продаде с пълномощното апартамента и ето – седи сега на Терминал 1 и чака...

А наоколо – хора, хора, хора...

Всички с багаж, всички плачещи, всички поглеждащи за последно родната земя... Само най-романтичните оптимисти смятаха, че някога ще се върнат тук...

Територията се освобождаваше...

6.

Сватбата започна в петък по обяд. Драгой тъкмо се беше прибрал от работа – имаше час време за хапване, да види детето и отново обратно, когато някъде от западната страна зави зурна.

Познаваше инструмента – живееше до циганската махала от десет години и вече му беше писнало от веселбите им. Неведнъж се обаждаха до полицията. Идваше кола, музиката спираше за час, после пак. Отново звъняха, отново кола... И така – до посреднощ...

Полицаите се оправдаваха, че нямало какво да направят. Можели само да предупредят, най-много някой протокол да напишат. Но това означавало после да ги викат насам-натам...

Драгой знаеше. Кметицата беше избрана с циганските гласове. Просто местни бизнесмени й купиха и двата мандата. Съответно и тя не ги остави на сухо...

А с циганите кметицата нямаше проблеми. Къщата й беше на другия край на града...

Дори беше идвала на цигански сватби. Специални сватби – когато се женеха децата на тартори. И преди избори. В интернета се въртяха записи как умело върти задник в унасящ я кючек... Политика... По ориенталски...

Така че хората от близките до циганската махала квартали бяха принудени да свикват. Затваряха прозорците, викаха полиция, някои дори се изселваха при близки за събота и неделя...

Като мина определеното време, Драгой отиде пак на работа. Към шест часа имаха среща с жената и детето, заведе ги в парка, после се разхождаха доста... И друг път го правеха, но този път си знаеха – колкото се може по-късно да се приберат...

Вечерта спаха в източната стая. Не, че шумът изчезна, но поне малко намаля... А и тази седмица беше наистина дразнещ – никога не е било до полунощ да надуват зурните, а на другия ден от седем часа да започнат разгрявките на музикантите...

След като и на обяд музиката не спря, Драгой реши да отиде и да помоли комшията за някакви мерки. Все пак – съседи бяха, казваха си по едно „Здрасти” при среща...

Цигани... Какво искаш – мислеше си той...

Турците не живееха в тая махала. Те си имаха някакво свое отношение към циганите. Да, повечето от мургавелковците бяха станали мюсюлмани – и то доста бързо, за две-три години... Но за истинските турци /а живеещите в горната махала се смятаха за такива/ циганите си оставаха хора от... Не баш тяхната категория...

Докато Драгой слизаше с асансьора от третия етаж, в насрещния двор веселбата ехтеше. Повечето седнали на трапезата бяха доста пияни. Мюсюлмани, мюсюлмани... Ама какъв ще е тоя цигански празник без пиене?

Само на далечния от портата край на масата беше някак си по-тихо. Там имаше чашки за ракия, но повечето бяха без следи от мазни пръсти, почти пълни. Личеше си, че гостите само са отсръбнали  и са оставили алкохола...

Висок, слаб мъж, с буйна брада и без мустаци, седеше встрани от заелия почетното място стопанин. От време на време оня почтително се обръщаше към него – „Саид ага” и с респект слушаше думите му...

В полицията го водеха мъртъв, обаче Саид беше останал невредим, разбира се, при нападението на болницата. Бяха доволни от него. Изпълни всичко – намери някакво сираче, лично го застреля и метна трупчето пред сградата, а после с твърда ръка заби два куршума в гърба на дебелата циганка, която играеше двойна роля – хем трябваше да убие докторката, хем да стане „жертва” на полицията...

Изпратиха го за няколко месеца при бошняците, изкара месец в Македония, взе активно участие в преврата в Скопие, след който държавата беше обявена за федерална, дори организираше масовото преселение на тракийски цигани в Кърджалийско...

А сега имаше работа тук...

Не, не стигаше само Делиормана да забрани минаването на транзитен транспорт през автономната република. Трябваше разширяване на анклава. И – като перспектива – превръщане на целия Североизток в държава на Корана...

Затова беше дошъл в Татар Оглу Пазарджик – за да върне тоя град на исляма. И затова музиката дънеше упорито вече два дни. Затова на коленете му лежеше свещеният ятаган, подарен му от емир Юсуф... Ятаган, който е бил на самия имам Малик...

Драгой почука на портичката, макар тя да беше отворена.

Стопанинът се надигна и го покани с широк жест...

- Честито, комшу – рече Драгой – Да са живи и здрави, да хилядат...

Стопанинът тежко се поклони...

- Само да те помоля...

И Саид се надигна.

 - Гяур...

Драгой направо зяпна. Като че се намираше на снимачната площадка на някой филм за турското робство...

Непознатият се приближи, стискайки нещо зад гърба си. После го поремести отпред, изтегли сребристото острие, което изсъска...

- Инш аллах...

Присъстващите обичаха да гледат екшъни, бяха виждали какви ли не сцени, възхищавали се бяха на майсторските замахвания със саби и мечове, но никога не бяха вярвали, че ще видят истински удар с ятаган.

Той изсвистя, блесна... И главата на дошлия се търкулна по плочките на пътеката...

Настъпи тишина, после Саид презрително ритна кървавата топка, избърса ятагана в ризата на убития и го прибра в канията...

Хората от компанията му изреваха:

- Ааааааллах...

И измъкнаха ятагани, ножове, пистолети, късоцевни автомати...

- Смърт на гяурите! – изкрещя Саид...

И тръгнаха...

7.

- Цял ден чета доклади, информации, донесения – оплака се Цанев – И защо ми трябваше тая политика... Да си бях стоял в рестранта – осигурен доход, спокойствие... А тогава като ме почна Ахмед ага... Не можах да му откажа...

Нестан бавно се отпусна назад. Хубав диван – тип арабски миндер, цялата стая в килими, на софата нахвърляни купчина възглавнички... Ще речеш, че си в одаите на някой шейх. А то – в някогашните Големи сараи, където сега той е господар...

Няма го вече Ахмед ага. Предупредиха го с „атентата” – не разбра. Опита се пак да играе свои игри. Нали си е философ – не щя да приеме, че светът не се променя, че времето на исляма никога не е изтичало, че религията е тая, която най-добре сплотява народа...

И почина от скоротечен рак на стомаха...

Сега ПСЧП разполагаше с друга – по-модерна и по-голяма сграда. Та Сараите останаха като резервна база за среща със специални хора. И за дом на шейха... Но това Ментата щеше да разбере по-късно...

- Абдулах ага, - каза Нестан и Цанев се завъртя страхливо, огледа стените, посочи към ушите си...

- Не бой се – махна с ръка Нестан – Тук наистина всичко се записва, но не от тия, дето си мислиш. Пък и ти си войн на Аллаха – от какво се боиш? Идва нашето време, идва. Още някой и друг месец, а сетне премиерът на страната няма да се казва Цанев, а Абдулах ага...

Цанев кимна сдържано и все още страхливо. Трябваше да се пази тайната – тоя народ нямаше да приеме премиер да му бъде   потурнак. Пък ако знаеха и какъв мюсюлманин е... Ако подозираха за двумесечното обучение в Ирак...

Цанев седна на софата.

- Тая история със заклания и пребитите на сватбата ме тревожи. Нямаше ли как по друг начин да вдигнат температурата... Направо му отрязал главата...

- Какво точно ти докладват?

- Началникът на полицията е наш. Сабриоглу. Според разследващите – само българи бяха назначени в комисията! – този Драгой е отишъл на сватбата, провокирал хората, ранил двама с права лопата. И тогава – в положение на самозащита – един от гостите го хласнал със стола. Трупът има аутопсия, кремиран е, всички знаят, че е с отрязана глава, но няма никакви следи...

- Населението как реагира?

- Осман ага, много българи живеят още там...

- В Татар Оглу Пазарджик...

- Да, извинявай, не съм свикнал още с това име... Много още живеят там. Вярно – напускат вече. Доста напуснали и още се готвели да заминават. Цените на имотите са паднали...

- Разбрах, че си си купил няколко апартамента...

Цанев замига, но се сети, че щом вече се знае – по-добре да признава.

- Е, да... Бизнес...

Осман махна пак:

- Разбирам, не е проблем. Само отбелязвам...

- Сега по искане на гражданите, министерският съвет взема решение да се създадат доброволни организации за охрана на обществения ред. Граждански милиции...

- Това е добре... Но – кого ще запишат там?

- Осман ага, в целия регион наши хора са поели инициативата, те приемат доброволците, те ги структурират в отряди, те обучават младите... И да поиска някой... не наш... Няма да стане!

Нестан се усмихна. После натисна копчето на звънеца.

Вратата се отвори и в стаята влезе нисък, червенобрад човек, в типично арабско облекло.

- Абдулах ага, запознай се с шейх Азис. Той е изпратен от самия емир. Ще остане тук, докато тая земя премине под всемогъщата ръка на Аллаха, да се слави вечно името му...

Цанев рухна като подкосен. Наистина – не беше сгрешил в избора. Тези бяха силни... Как само успяха да отрежат мераците на Борко за президентството, как подкрепиха своя Расим и го направиха втори път президент... Кукла, но на високо поставена... А самият Борко... Лека му пръст! Оставиха само сръбската група да стигне на удобно разстояние от него... И проблемът беше решен...

Шейхът седна до Нестан...

 - Абдулах – каза той и липсата на „ага” го сряза – ти си свършил добра работа. Но има още много... Нося специални нареждания за теб и за Осман ага...

Двамата преклониха глави.

- Нашите хора завършиха успешно нещата в Турция. Остава само възстановяването на Османската империя. Но – не със столица Анкара. А Истанбул. Знак, че пътят ни продължава – на север и запад. До няколко дни няма да има Гърция и Македония. Всичко е предвидено, джихадистите са готови. Бошняците в същия момент удрят сърбите, вие ги подкрепяте от тук. И тръгваме към Будапеща и Виена...

- А НАТО? – плахо попита Цанев.

- Какво е това НАТО? – изсмя се шейхът – Те имат оръжие, ние имаме хора. Милиони мюсюлмани чакат часа си. Тяхната задача е да тръгнат от Германия на юг, от Италия на север. До година този континент трябва да стане – както беше казала една тяхна журналистка – Еврабия. Ислямски Ереб...

Цанев слушаше със затаен дъх. Нестан запита:

- А с тукашните хора какво да правим?

- Хора? – учуди се искрено шейхът – Какви хора? Знаете  - мюсюлманите не закачаме, останалите... Така че – най-напред им предлагайте правия път към Аллаха... Които не искат... Пращайте ги при техния Бог...