13.05.2006 г., 13:03 ч.

Феята на снежинките 

  Проза
1252 0 0
6 мин за четене
Много отдавна, на края на света в един красив дворец живееше феята на
снежинките. Тя беше толкова красива, че хората, които я гледаха оставаха без дъх
пред нейната красота. Единствените приятели на тази красива фея бяха снежинките
и затова тя не им позволяваше да си тръгнат от нея и да зарадват хората на
земята. И така продължаваше живота на феята, която не пускаше снежинките на
земята, но хората бяха особено тъжни, че на земята няма сняг. Децата не се
радваха, не правеха снежни човеци, не играеха със снежни топки, но феята не
искаше да чуе и дума да пусне снежинките на земята. Един ден на Коледа, едно
малко момиченце отиде в гората заедно с братчето си за да си намерят Коледно
дърво. Те откриха една много красива и голяма елха, която била някак по-особена,
от елхата струеше синя светлина. Момиченцето веднага разбра, че тази елха може
да е вълшебна, застана на колене пред нея, прегърна дървото и се помолило на
земята да завали сняг. Нещеш ли неговата молитва беше чута от феята на
дръвчетата и тя се яви в ослепителна светлина на двете деца: - Здравей мило
дете, защо си толкова тъжно, защо плачеш и рониш сълзи безброй, какво лошо те е
сполетяло? – обърна се тя към момиченцето. Братчето и сестричето се спогледали.
Момиченцето изхлипа няколко пъти, забърса с ръкав сълзите по лицете си и
разтърка невярващо очи: - Коя си ти? – попита детето изненадано. - Аз съм феята
на дръвчетата, не се плаши от мен, аз съм добра и само искам да ти помогна. Кажи
ми сега, защо плачеш? - Няма снежинки, на Коледа, и аз съм много тъжна? –
отвърна просълзеното момиченце. - Да наистина е тъжно, но снежинките са при
феята на снежинките и тя не ги пуска да слизат на земята, защото е много
самотна. - А знаеш ли къде живее феята на снежинките? – попитаха децата. - Знам,
но е много далече, а вие сте много малки, няма как да стигнете до там. - Моля
те, кажи ми, аз искам да говоря с нея и да я убедя колко важни са снежинките за
нас, децата. - Виждам, че наистина искаш да се видиш с нея, затова ще ти
помогна. Виждаш ли тази маслинова клонка, тя е вълшебна. Когато удариш с нея в
земята и си помислиш къде искаш да отидеш, тя незабавно ще те пренесе на
желаното място, само внимавай да не загубиш клонката, защото иначе няма как да
се върнете обратно у дома. - Благодаря ти, феьо на дръвчетата! – извикаха в един
глас радостно децата. Феята погалила златно русите коси на момиченцето, целунала
момченцето по челото и изчезнала в същата сияйна светлина, в която се появи,
оставяйки маслиновата клонка. Деацата все още не можеха да повярват, че това е
истина, гледаха маслиновата клонка и не вярваха в нейните вълшебни свойства. И
тъй като си мислеха, че са сънували, решиха да изпробват вълшебната клонка.
Удариха клонката в земята, затворили очи и си помислиха, че искат да са вкъщи
натопло и да похапват от любимите си курабийки, които майка им сутринта беше
изпекла. Още преди да си довършат мисълта те се озоваха пред семейното огнище с
чай и курабийки в ръце. След като се увериха във вълшебните свойства на
маслиновата клонка, те решиха да се заемат с изпълнението на тяхната мисия – да
върнат снежинките обратно на земята. Братчето и сестричето се хванаха за ръце,
удариха отново клонката в земята и си пожелаха да открият феята на снежинките.
Мигновено се пренесоха в двореца на снежинките, където тя играеше на гоненица с
тях. При вида на двете деца тя се смути и прекъсна играта си, замръзна на място
и усмивката й слезе от лицето й. - Деца, какво правите тук? – запита тя с леко
притеснен глас. Момиченцето пристъпи плахо към феята на снежинките и с насълзени
очи попита: - Мила феьо, ще ни върнете ли снежинките? - Но, ако ви върна
снежинките аз ще остана сама и тогава аз ще съм тъжна и ще плача по цял ден,
защо трябва да го правя? - Защото децата се нуждаят от тях, а пък и те ще бъдат
при нас само през зимата. Моля ви върнете ни снежинките! - изхлипа момиченцето.
Така и ние ще можем да си играем с тях през зимата. - Ще се съглася при едно
условие, ако ми намерите някой, с който да бъда през зимата и да не се чувствам
толкова самотна. Децата помислиха маклко и си спомниха за господаря на вятъра,
за който майка им беше разказвала фантастични истории, но те не знаеха дали той
съществува наистина. Господаря на вятъра също живеел в самота и нямал с кого да
си приказва, затова децата решили да го потърсят. Ударили клонката в земята и се
озовали при господаря на вятъра. - Хей, кой нарушава моето спокойствие? –
изревал гневно той. - Ние сме две малки дечица, които идват с молба към вас. - А
кой ви е казал, че аз ще изпълня вашата молба? - Ами можете поне да ни
изслушате. Ние идваме от двореца на феята на снежинките и тя ни обеща да пуска
снежинките през зимата, ако и намерим компания и след като и вие сте самотен,
ние решихме, че може да искате да живеете с нея през зимата. Моля ви! - Ами
феята на снежинките е много красива и едва ли ще обърне внимание на такъв
грозник като мен. Момиченцето отиде до господаря на вятъра хвана го за ръката и
му прошепна: - Да, ти може да не си красив, но имаш много добро сърце и съм
сигурна, че тя ще се влюби във теб. - Добре, но какъв подарък да и занеса аз
владея само вятъра? Ще помоля феята на цветята да ми изплете венец от
най-красивите и уханни цветя, който да и подаря. Изчакайте ме тук деца, ще се
върна след малко. Господаря на вятъра изчезна в облак прах и децата седнаха да
почакат неговото завръщане. След малко той се появи с приказен венец, направен
от виолетки, теменужки, рози и всякакви други прекрасни цветя. Той се обърна към
тях и каза: - Хайде деца, да видим дали феята на снежинките ще ме приеме и дали
ще се съгласи да стана нейн любим. - Да тръгваме! – радостно възкликнаха децата.
За миг се пренесоха обратно при феята на снежинките. Тя погледна господаря на
вятъра, който държеше приказният венец с цветя. - Моя любима фея на снежинките,
аз съм влюбен в теб от много време и ти поднасям този венец в знак на моята
чиста обич! Очите на феята грейнаха от щастие, за първи път тя усещаше, че не е
сама на този свят и че вече няма нужда да държи затворени снежинките. Господаря
на вятъра сложи венеца на главата на феята, а тя на свой ред го целуна и погали
по бузата. - Аз също искам да бъда с теб! – прошепна тя, след което се обърна
към децата и им каза: - Мили деца, вие ми направихте най-прекрасният подарък,
доведохте ми човек, който ме обича и който аз обичам и така вече никога няма да
бъда самотна. Така си заслужихте свободата на снежинките. Радвайте им се, защото
те са много скъпи за мен, те са моите деца. Феяата на снежинките извика всики
снежинки при себе си и им каза: - Мили мои снежинки, от днес нататък през зимата
ще слизате на земята, за да радвате децата. Снежинките също се зарадваха, а
децата не можеха да повярват на ушите си. - Благодаря ти, феьо на снежинките, ще
се радваме и ще обичаме снежинките. Ти направи едно приказно дело за децата. А
сега е време да си тръгваме. Децата се сбогуваха с феята на снежинките и
господаря на вятъра, удариха маслиновата клонка в земята и се озоваха у дома.
Нетърпеливо изтичаха към прозореца и ахнаха от удивление пред безбройните сипещи
се снежинки. От този ден нататък всяка зима валят снежинките, които са изпратени
от феята на снежинките, децата им се радват и си играят с тях. А феята на
снежинките и господаря на вятъра вдигнаха нечувана сватба, на която всички
празнуваха. И аз бях там, и аз празнувах… :)

© Пенка Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??