Ритъмът на музиката заглушаваше ударите на камшика по тялото. То охкаше, гърчеше се-неумолимо, упорито, настойчиво- и хленчеше за пощада.
Ударите караха тялото на девойката да се огъва, а извивките отмерваха болката от невъзможното бягство.
Историята е кратка като живота. Момичето просто искаше да отиде до едно нощно заведение, да се забавлява с приятели, да танцува лудо. Не усети кога нечии длани обгърнаха нежното кръстче, за да приспят жизнеността за миг.
Камерата в затвореното пространство заснемаше викът на действителността, но държеше будна жестокостта на човечеството. Успяваше ли ритъмът на песента да заглуши неистовото усилие за покой?Душата на тялото стенеше и се молеше като в христиански храм. Устните, сълзите, раните презираха гледащия, камерата, мъчителя.Издаваха тиха присъда.Раздираха мокрите стени, подът с мръсна постелка, шумът от камшика.Стенанията потопяваха този свят в мъглата на безвремието. Един свят-жесток, нечовечен. С примеси от сива кал, с миризма на гниещи добродетели, с липса на точни правила или нужда от избор.
Устните шептеха:Не!Сълзите се сливаха с кръвта.Седящият даде знак. Ударите върнаха тишината на мрака, а тялото на момичето продължаваше да лежи върху плата с червена кръв.Диханието бе спряло за фина почивка. Ритъмът зовеше смъртта. Тя помогна тленното да отиде към Рая, където щастието не  е мираж, то е постижимо и реално.Възмездието очакваше тримата мъже след броени  дни.
Болката спира, когато повярваме, че мъката не е единична, а общочовешка, универсална субстанция. Вярата намира пристан, ако думите съпричастност и хуманизъм не са отживели архаизми.
Ако ще има болка, вик, стенание, танци, сълзи, мъка, нека да има справедливост чрез любовта на твореца-човекът-Бог!Прощавайте на своите близки по-често, те го заслужават, когато са с добра душа...