Футбол
Дидо влезе през все още отключената врата и подхвърли на намятащата якето си Деница:
– Побързай, че Пешо си изчака чакалото. Седи в колата и вече заглежда чужди мацета…
Деница се подсмихна – знаеше, че нейният Пешо няма как да се измъкне изпод острото й токче, и в скороговорка занарежда:
– Всички манекени са прибрани, платовете са в шкафовете, касата е заключена, кафеварката и днес не работи…
– Знам – каза Дидо и посочи чантата си – Нося си термоса…
– И, моля те, огледай всичко на тръгване, че вчера намерихме няколко манекена на пода – не беше пиян снощи, как си ги съборил…
Ха? Дидо се загледа подире й, но не я спря. Пък и нямаше как – младата жена изхвърча от входа, врътна ключа и се затича към отварящия вратата на колата мъж…
Странно…
Дидо беше на работа тук от половин година. Проблеми нямаше, пристигаше вечер в осем без нещо – тъкмо преди затварянето на Модния дом, цяла нощ дремеше юнашката на партера – хем имаше добър оглед от там, хем разтегаемият стол на шефката ставаше за лежане. Манекени имаше тук и горе, на първия етаж. Но там Дидо рядко минаваше. Кой ще седне да се катери горе – ако ще търсят касата или платовете, тук трябваше да пробват…
Но пък мераклии нямаше – в касата имаше едва ли не жълти стотинки, шефката привечер я изпразваше, а де носеше парите, това не го интересуваше…
И платовете бяха уж висше качество, вносни, ценни… Но после що разправии щеше да има с тях наивният крадец…
Та затова той беше спокоен и си караше по тертипа – кафенце, четене на някоя фантастична книжка, дрямка, две обиколки…
Защо са паднали манекените – нямаше представа. Може да не са били добре закрепени /дали?/, или някой заранта ги е бутнал без да ще, пък прехвърля вината върху нощния пазач, или… Абе, вероятности много, затова няма смисъл да се товари…
Така започна и тая нощ…
Хапна малко – носеше си салам и хляб, остави си и за след полунощ, вече имаше опит. Пийна кафенце, опъна се на разтегателния стол и задряма. Нямаше нужда да се приспива – очите му се притвориха с блясването на първите лампи в отсрещната кооперация…
И захърка…
Но по едно време се сепна… Наистина – нейде от горния етаж се чу лек шум. Като движение на крака…
Дидо стана тихичко, взе големия фенер и стария метален метър на бай Митко, майстора. После бавно се качи по леката вътрешна стълба. Наистина – шумът се носеше от голямата зала. Оная – с масите на шивачите, манекените с полуготовите дрехи, кабините са обличане…
Със скок се озова в залата и сноп ярка светлина рязко обля залата. Бързо завъртя фенера и застина…
Манекените…
Всички манекени – и женските, и мъжките фигури, и краката, и бюстовете – всички бяха се събрали в средата на залата. А два от тях бяха замръзнали с протегнати към футболна топка крака…
Дидо се сети – топката я остави оная вечер Маркова, една от шивачките. Искала да изненада сина си и затова я скри в ателието. Но… Бяха я намерили…
Кой?
Стига, бе…
Манекените и футбол…
Дидо разтърси глава. Манекените бяха като група статуи – кой протегнал крак, кой вдигнал ръка, кой хвърлящ се в шпагат…
И не мърдаха…
Без да гаси фенера, той заотстъпва бавно назад. До стълбата… После стъпало по стъпало… Втурна се из долната зала, връхлетя в малкия офис на шефката и заключи трескаво. Не, че беше голяма защита – стените от плоскости, вратата едва закрепена…
Но никой не дойде, никой не го потърси…
А отгоре се чуваше далечният шум от мача…
Постоя така доста време – час ли, два ли… После се осмели и пак тръгна по стълбата нагоре. Но – тихо, едва-едва, почти безшумно…
Манекените играха футбол. Големите си подаваха с глава, тия – само от крака, ловко се финтираха, бюстовете бяха сложени на вратите…
Тогава той направи нещо, неочаквано и от него. Обърна се и пак така неусетно се върна в офиса. Изкара там до сутринта. А, когато навън започна да светлее, отиде отново горе. Из цялата зала бяха пръснати манекените. Не беше лесно, но успя да ги разстави по местата им и всичко стана както вечерта…
По едно време се усмихна. Дойде му една мисъл: „Добре, че не охранявам секс шоп. Какъв кошмар ще е“…
А после му хрумна, че не е лошо да покаже на някои професионални футболисти нощните мачове. Което, разбира се, нямаше да стане…
По ред причини. Най-важната – на другата вечер и той се включи в играта…
© Георги Коновски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Така, така! И като плъзнем...
С много хумор! Благодаря! -
И за лудите има истории - за по-късно са. Впрочем, както казал един луд: "Засега сме малцинство, ама като се увеличим - ще видим кой е луд..."
-
Добро утро,Гласувам с трите ръце за изчанченото (ако имах трета, разбира се) В днешно време Георги, както писа и в друг разказ, лудите са малко, нормалните повече. Предпочитам лудостта в това време, ама да е красива, чисто по човешки
-
Благодаря, ЛиаНик!
Значи, викаш, като социалистическия реализъм съм - правя действителността по-красива...
/Колко изчанчено усещане за света имам, а.../ -
Абе, хареса ми героят.Нормалността му и естественото държане. Представих си всичко и мен ме достраша като Дидо,от тези манекени,...в началото.Но и спокойно ми стана, като прие случващото се. А и с хумор накрая...От това с сексшопа,ме вледени... мравки ме полазиха и смешно ми стана...щеше ли да се включи Дидо, и в тази игра,както при футбола.. Ха-ха!Кратък ,но уникален, както винаги, Георги!Зареждаш ме с една позитивна енергия, и действителността вече ми изглежда по красива...
-
Благодаря, Надя! За страх си е...
-
: „Добре, че не охранявам секс шоп. Какъв кошмар ще е“…
-
Благодаря, Светлячок!
Просто един ден си пиех кафето, зяпах малък магазин с манекени на витрината и си помислих: "Ами ако се раздвижат? И заиграят футбол?"... -
Ех ,че свежо!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Стрелкай остри млади очи, не пропускай нищо на тоя свят...