Габриел
Борислав Ичев
Прехвърчащо насам-натам чувство за релаксация... Чист въздух... Яркост и успокоение в зеленината на всичко... Щастие , любов и гордост ... Гордостта, породена от добре свършената работа, съпроводена с чувство за взаимопомощ... Равенството и братството, които бяха единственият път към това измерение...
Трудно бе да се определи дали бе ден или нощ. Всичко искреше толкова силно и светлината озаряваше мястото толкова добре, че яснотата бе прекалена за един ден. Щом не беше ден, тогава какво беше? Може би тук нямаше такова разделение ден/нощ. Имаше само светлина – мракът, наред с всичко останало, което бдеше в него, сякаш бе прогонен някъде далеч от тук. Това място лежеше в онази крайност, в която витаеха само добрите усещания. Внушаваха се у обитателя му чрез забележителната му, неземна прелест. То съдържаше всяка мечта за успокоение и спасение, за която скитащият в него някога си бе помислял. Нямаше небе... На неговото място, от което обикновено идваше дневната светлина, се раждаха безброй ярки, бели лъчи. Те осветяваха това кътче, изпълнено с представите за красота на туриста в него, по начин, по който нито една от тях не можеше да остане скрита. Средно високата трева бе обитавана от много малки пеперуди и на места красиви цветчета се извисяваха една идея над нея. Тук-там се срещаше и по някое високо дърво, с дълги, разцъфнали клони и дебело, извито и светлокафяво стъбло. Песента на малките птички се дочуваше от бухналите им, зелени корони. Мирисът на най – различни омайни цветя, които обагряха тревата в най – разнообразни цветове, също допринасяше за пълният покой на душата, отседнала в широките и топли обятия на Рая. Отвреме-навреме някоя грациозна птица прелиташе под ярката безкрайност на лъчите като образуваше неясно очертана и елегантна сянка на земята. През няколко часа се чуваха и меките падания на вече узрелите плодове от случайно наслаганите по зелената повърхност величествени дървета. Почвата бе мека и не се изискваха обувки, за да се ходи по нея... Напротив – едно от удоволствията бе да усетиш допира на нежната трева с краката си, докосването до твърдата и красива дървесна кора, мекотата и благоуханието на въздуха...
Седнало на тревата, с кръстосани крака и небрежно поставени ръце на тях, чийто китки бяха клюмнали и отпуснати, някакво същество се насищаше с красотата и мира на това място. Имаше дълги, пухкави и изпълнени с бели пера крила, които сега бе свило около себе си и тяло с човешки извивки. Лицето му бе издължено и леко синкаво, с очи без зеници и гладка кожа. Като че ли оттам излъчваше толкова силна енергия, че от тялото му, което бе цялото светлосиньо главата му светеше най – силно със синкава светлина. Имаше дълга, руса коса, чиито къдрици така небрежно падаха на зеленината... Ръцете и краката на съществото, които сега бяха отчасти закрити от топлещите му, галантни криле, бяха също толкова нежни и гладки колкото лицето му. Може би към крайчетата на дланите му светлосиньото излъчване избледняваше и пръстите му придобиваха бял отенък.
Изведнъж създанието се изправи с леко усилие и разпери огромните си криле. Заставайки гордо на меката трева, то забави дишането си като така удвояваше насладата от всеки поет дъх. Крилете стояха величествени зад него като бяха няколко пъти по-големи от тялото му и се изкачваха доста на високо. Имайки предвид това че тялото му имаше по-мъжки черти, макар и да беше слабичко , подсказваше и за пола на съществото...
- Габриел – чу се повик някъде иззад него.
Плавно обръщайки се, съществото впи белите си, безизразни очи в себеподобното си, което сега стоеше пред него. Изведнъж около тях започнаха бързо да се появяват нови и нови цветя и дървета, мириси и гледки , угаждайки на новодошлият.
- Какво правиш тук, братко? – подхвана другото същество с лек и нежен глас , наподобяващ шепнене.
- Юриел... – Каза Габриел и наведе глава. – Ако си тук, за да ме уведомиш за промяната, която виждаш у мен, давай, истината не крий...
- Защо си се отрекъл от дълга си и се възползваш от незаслужената си почивка... Приеми моя съвет и се върни, преди да бъдеш прокуден от тук завинаги...
Габриел взе да се доближава бавно до другия ангел.
- Усещам любопитството у мен, Юриел... Започвам да си спомням за всички онези истини, които са скрити за нас, райските легиони... Искам да ги разкрия. Страх ме е от това, в което се превръщам, но се уморих. Една безкрайност не е ли достатъчна за умората ми?
- Говори намеренията си направо.
- Човекът. Човешката любов. Какво е толкова специално в тези две неща, че Баща ни ги създаде и ги цени толкова високо..
- Може би не ни е предопределено, Габриел...
- Предопределено от кой? Не ти ли омръзна да се обръщат към нас като към оръжия? Не си ли се замислял и за истините, които би искал да откриеш за себе си? Братко, не ме разбирай погрешно, не съм изгубил любовта си към вас, сънародници , но у мен се заражда нова жажда, която не виждам защо да не съм заслужил да утоля. – Габриел нареди всички тези думи като на всяко изречение повдигаше тона си.
- Сякаш хвърляш камъни по мен, братко... Не се ли сещаш какво се случи с последния, който се замисли за себе си в райските легиони... – Тук Юриел се възползва от близостта си до Габриел и го хвана за рамото. - Тук мислим колективно и сме верни до последния си дъх. Не позволявай на себичното ти поведение да те подведе в свят, в който не мога да те последвам...
- Ти си ми брат и аз те обичам. Но позволи ми да опитам от човешкото , да видя какво е добродетел, да усетя полъха на земята!
Юриел се замисли. Сетне пое дъх и изрече:
- Веднъж отлъчил се от Рая, съдбата ти ще е доста по-тежка отколкото си представяш. Вярно е – твоето е само любопитство, докато онова на Самаил бе омраза и завист. Може да не последваш неговото вечно заточение, но със сигурност падението ти няма да бъде за добро! Има някой тайни, които не бива да бъдат разкрити и ако наистина мислеше за себе си, Габриел, щеше да се уплашиш от онова, което следва падението.
- Моето падение става все по-дълбоко, дори и както си говорим сега, отричайки дълга си и възползвайки се от моя Рай. – Габриел се бе загледал в някаква далечна точка зад Юриел. - Ще се отлъча от Рая и ще изпитам няколко земни мига! Не мисля, че любопитството ми ще бъде чак толкова наказуем грях.
- В такъв случай уважавам решението ти и този разговор ще затъне в потайност. Любовта ми към теб ми дава толерантността да се заслепя за твоите недостатъци спрямо лоялното и да ти позволя да продължиш напред с намеренията си. Което от една страна злепоставя и мен и поставя и моята лоялност на карта, но ще приема това петно по името си. На добър час, Габриел, дано някой път да се срещнем отново в праведния марш на божествената войска!
Юриел разпери досега свитите си криле, отправи един последен поглед към брат си и се превърна в един сноп светлосиня светлина. Процесът беше бавен, като първо сиянието от лицето му стана заслепяващо ярко и тялото му, наред с огромните, разперени крила се сля с него. Това ярко сияние полетя нанякъде нагоре, оставяйки цветна диря от светлина докато най-накрая не се изгуби сред сноповете бели лъчи на небето. Габриел остана с онзи замислен поглед, заглеждайки същата точка в безкрайността, в която бе втренчвал погледа си, докато си бе говорил и с Юриел. Тя бе заобградена от красота и прелест, но празна и безкрайна, като че ли изразяваше липса... Липса от няколко неизпитани чувства, които тънеха в мрак за него. Опиянен от жаждата за човешкото, Габриел сведе глава надолу и свали медальона, който едва забележимо лежеше на гърдите му. Той имаше форма на полумесец с някакви странни и необясними за нас заврънкулки, които бяха съвсем прецизно прикачени за него. Ангелът хвърли медальона на тревата и внимателно го загледа. Наум изказваше думи, които всъщност щяха да помогнат на заклинанието му да проработи. Постоя така известно време – гордо изправен и съзерцаващ малкото колие, сетне присви крилете си, приклекна и със затворени очи започна бавно да приближава сияещата си длан към медальона. Когато го докосна всичко се промени.
Габриел бе отворил портал, през който се бе озовал на земното небе. Но не падаше с някаква феноменална скорост надолу – всичко се случваше плавно. Когато най-сетне задмина облачната обвивка на настъпилата там нощ, Габриел можеше да бъде описан като една голяма топка светлина, устремила се надолу. Като бавно падаща звезда той достигна нивото, на което вече можеше да различи къщите и блоковете на по-големите градове. След това започна да изпитва известно привличане, което го насочваше... Към това, за което всъщност бе слязъл на земята. Към правилния за него път. Постепенно се извиси над големите градове на днешна Англия и после се съсредоточи към Лондон. След няколко минути вече бе достигнал онази височина, на която вече различаваше и виждаше сградите и улиците в детайли. Насочи се към една малка уличка, която бе обградена и от двете си страни от къщи. Незнайно защо, но усещаше, че там той е желан и там му е призванието, такова каквото той си бе поставил. Стигайки до улицата, Габриел окъпа цялата редица от къщи в светлина. Затова бързо направи рязка маневра и мина през прозореца на къщата, в която трябваше да влезе. Не успя да види добре приемника си , единственото което му направи впечатление бе, че той спеше непробудно. Влизайки в стаята, ангелът всъщност толкова бързо се придвижи до човека, че той не успя да се събуди. За няколко секунди от прозореца на къщата се излъчи огромно количество светлина и после всичко потъна в непрогледната тъма на нощта. Габриел се унесе в първия си сън.
Всъщност сънят не беше толкова негов, колкото базиран на един от най-важните спомени на човека, в който се бе вселил. Той тук осъзна, че всъщност не е пълен господар на това тяло. Чувствата и подбудите на душата, която е била в него още ги имаше, с тази разлика, че Габриел всъщност беше застанал над тях. Той бе поел контрол над действията на тялото, но все пак усещаше и можеше много внимателно да изследва характера и емоциите на човека, които се чуваха като ехо от далечния край на един коридор. Интересното беше това, че явно ангелското у него му позволяваше да разглежда съня такъв , какъвто е истинския спомен – в детайли, без типичното забързване и замазване в човешкия сън.
В една от онези късни, тихи и мрачни лондонски вечери по пустите улици на града, осеяни отвсякъде с високи и разцъфнали дървета и сгради с напълно угаснали светлини , вървеше мъж на средна възраст. Мракът наоколо бе обагрил пъстрите корони на дърветата в по-тъмни цветове, бе накарал иначе изглеждащите величествени, изящни и модерни бизнес сгради и небостъргачи през деня, да се превърнат в сиви и монотонни постройки, чиято единствена цел сега бе да накарат града да изглежда като лабиринт за нашия скитник. Човекът доста бързо препускаше по булевардите и маневрираше по криволичещите малки улички на Лондон. Да, но мястото, към което се бе запътил, далеч не беше сред любимите му... Всъщност бе точно обратното – имаше двама човека, които той мразеше от дъното на душата си и той сега отиваше право при тях. Лицето му, което сега бе наполовина закрито от яката на якето му, изразяваше чиста ненавист. О, да, макар и тъмнината на вечерта да го засенчваше отчасти, презрителният му поглед лъщеше и като че ли с него си преправяше път през мрака. Ник Конъли бе погълнат от желанието си за мъст и за кървавата сцена, която би искал да сътвори за да угоди на собствената си , наранена душа, раздавайки малко реална представа за болката, която той бе преживял наскоро. Да, обаче, от друга страна... Сърцето му напомняше за всички онези романтични и уникални моменти, които той бе имал с тази жена и те му носеха топлина, която се пресягаше и потискаше виковете на разбитите му мечти за семейство, доверена и споделена любов, дете, което да се стреми да бъде като него, което да възпита, което да обича... Казано накратко – изневярата е това, което бе подстрекало злобата у Ник и сега той трудно се справяше с нея. Една от мислите, които бяха малцинство, но които геройски и силно се противопоставяха на агресивната, себична и наранена част от него, бе мисълта за липсата... Но не онази липса, в която Ник просто се отърваваше от бремето покрай тях двамата с лесно заменими празноти в живота си, а онази, в която съвестта му постоянно нашепваше за щастието на Тина Кароу, което той бе отнел.
И така, нашият презрителен Ник най-после успя да достигне дестинацията си. Сега стоеше на изтривалката за обувки, пред вратата на семейство Кароу. Коридорът, който се откриваше зад гърба му, бе изцяло осветен от лампите на входните врати на апартаментите. Застанал точно срещу една от тях, светлината разкриваше докрай досега непознатото му лице. Беше рошав, с къса, рижава коса, леко небръснат, като наболата му брада обграждаше почти цялата долна част от лика му и ù придаваше рус отенък. Очите му бяха сини и воднисти, както и единствен достоверен източник за истинското му настроение. Може да се каже, че той бе майстор в прикриването на емоциите си и можеше с всякакви мимики да си играе със събеседника си. Погледът му обаче като че ли имаше една пролука, през която се виждаше истината за текущото му настроение.
Изведнъж вратата се отвори. Ник реши да скрие недобронамереността си зад усмивка и насмешка. На прага стоеше Брус Кароу – няколко пъти по-набит и едър мъж от Ник. Само че, въпреки физиката си, ако се съдеше по погледа на Брус, той беше ужасен и стъписан от внезапната поява на този човек пред него. Явно, че угризенията му покрай изневярата и страха от способностите на Ник бяха взели връх. От черната му чуплива коса един кичур се бе закачил на челото му, а тъмните му очички шокирано шареха навсякъде по Ник. Брус явно че нямаше намерение да се помръдне в следващите няколко секунди и затова бе избутан. Нагазвайки неканено в неособено луксозния им апартамент, Ник се зае да си закача черното кожено яке и да се преобува на входа.
- Нали знаеш, че не си добре дошъл тук? – Плахо попита Брус.
Ник само се усмихна и го погледна, докато си събуваше обувките. Изправяйки се, рече:
- Добър вечер, Виетнам! – приближи се към него и промълви – Така трябва да се обръщаш към мен.
Брус отново изгуби куража си в разговора си с него.
- Защо... Какво те кара да се връщаш тук? Остави ни на мира!
- О, я стига, да не мислиш, че идвам заради готината обстановка? Дори и комиксите на Спайдърмен не ми оставихте...
Брус остана смаян в ъгъла на антрето, а Ник, щастлив от факта, че го е поставил на мястото му, тръгна напред по тесния им коридор. Апартаментът им не беше голям - имаше три стаи и баня с тоалетна. Стените в коридора бяха облицовани с бледи, светлокафяви тапети, които бяха в тон с рамките на вратите на отделните стаи. Ник прекрачи на няколко крачки коридора и нахлу в последната, най-крайна стая, която всъщност се оказа кухнята. Неговата любима там се бе заела да готви вечерята... На Брус... Тя изглежда не бе толкова изненадана и изплашена от факта, че бившият ù бе тук. Напротив – по нейното чисто и гладко лице се четеше само познанство. Тя познаваше Ник по начин, по който никой друг не би могъл да го опознае. Той знаеше, че вината, която тя изпитваше покрай изневярата, бе примесена с вина и от негова страна. Тя се успокояваше с това, че той просто не е бил човекът за нея – в последно време връзката им беше станала толкова еднообразна, че тя се чудеше дали той изобщо е мислел за нея в забързания си начин на живот, който изискваше работата му. Това, естествено, бяха глупости и дребни неща за Ник, понеже той знаеше, че не е така и тя или е издребняла много или просто го е манипулирала, без капка любов във връзката им. И въпреки всичко това, тя сега стоеше, облегнала се на едно от шкафчетата в малката си кухня, впила онзи неин поглед в него, който изразяваше... Тъга и състрадание. Ник го отбягваше.
- Какво искаш, Ник? – С поглед му посочи дивана зад дървената масичка като покана да се настани. Ник бавно седна и подпря главата си на една ръка на масата. Постояха така вперили очи един в друг замечтано, докато Брус не ги прекъсна. Нахлу в стаята с въпроса:
- Вечерята готова ли е? – Личеше си, че се опитваше да си придаде по-важен вид. Ник завъртя очи.
- Няколко счупени скули, фрактура и синини звучи ли ти добре като за вечеря? – Сдъвка го той набързо.
Брус, който не знаеше какво да каже в своя защита, само измрънка:
- Аз ще ви изчакам оттатък... – И светкавично се изниза от кухнята.
- Не трябва да си толкова груб с него. – заключи Тина и отметна малко от кестенявата си коса.
- Искаш да стана по-груб ли?
Тина въздъхна.
- Просто кажи какво искаш...
- Дойдох за онази микровълнова печка, която имахме, спомняш ли си? Преди да се нанесем тук още я купихме и ти каза, че е пълен боклук и щеше да я изхвърлиш... Е, сега мисля, че би ми свършила страхотна работа.
- Ооо, тя е в мазето... Сигурно е затънала в купчината с другите неща, които донесохме, след като се нанесохме. Ще трябва да слезеш долу и да я потърсиш, ето сега ще ти дам ключовете... Само да ги намеря...
И Тина замина нанякъде да тършува. Докато я чакаше, Ник имаше време да огледа хубаво някогашната си кухня... Бе горе-долу същата каквато я помнеше – имаше много шкафчета, прилепени за стените, които пък бяха покрити с черно – бели плочки. Печката, абсорбатора и хладилника се намираха на едната стена, която сега бе срещу него, а шкафчетата, наред с мивката, която бе монтирана на едното от тях бяха на съседната стена. Имаше едно нещо което успя да отклони вниманието на Ник и да направи този спомен специален и това беше нещото, което сега лежеше на печката, прилично на термометър. Бавно стана от масата и отиде до печката. Онова, което видя, наклони везните на борбата между злото и доброто, която така или иначе се водеше в него, към злото. Термометърът всъщност бе положителен тест за бременност. Ник го хвана и бавно го приближи към себе си, като имаше чувството, че колкото повече приближаваше този прокълнат обект до себе си, толкова повече даваше воля на напиращите гняв и омраза. Тина се върна и държейки ключовете си в едната ръка, се прикова на едно място заради хладния поглед, с който Ник я прониза. Сетне отново се усмихна под формата на гримаса.
- Значи малкият Кароу Джуниър, ха? – Започна бавно да се приближава към Тина, плъзгайки теста по повърхността на шкафчетата. – Или и име сте измислили вече? Хайде, помогни ми да отгатна...
Стъписаната Тина не знаеше какво да каже.
- Значи толкова лесно пращаш всичко по дяволите, а, Тина? Толкова... Бързо?
Липсата на отговор от нейна страна накара Ник да мине покрай нея и вдигайки теста високо в ръката си, да изкрещи:
- ХЕЙ, БРУС ЛИЙ, ЕЛА ДА СИ ПОЛУЧИШ ВЕЧЕРЯТА, НЕГОДНИКО!
Тина се втурна да го прегръща и да го умолява да не го прави, но напразно. Ник тръгна решително към стаята до кухнята, като блъсна вратата и веднага хвана Брус, който вървеше срещу него, за блузата. Отправи му един луд, маниашки поглед, който бе изключителен по своята жестокост. Брус се опита да избегне хватката му, като провре ръцете си между тези на Ник и да го отблъсне, но уви. Ник първо го пусна с едната си ръка и го фрасна с все сила в стомаха, а после пъргаво скочи до него и започна да го налага по гърба с лакът. Всичко това се разрази за няколко секунди и Тина, която стоеше безучастно в рамките на вратата на стаята, а от кафявите ù очи се стичаха сълзи, сякаш все повече разкривяваше лицето си и задълбочаваше ужаса си при вида на всеки следващ удар. Накрая, когато Брус вече лежеше безпомощно на земята, Ник го срита силно в ребрата и го подмина, запътил се към входната врата...
Габриел се събуди. Още усещаше бушуващите, пламтящи чувства, които дори сега не оставяха Ник на мира. Той остана изненадан от това на какво са способни хората... Знаеше за добродетелта, братята му бяха разказвали как у хората всъщност се разразява една голяма битка и че добродетелта е качество, присъщо само на порочните. Но все пак виждайки как злото побеждаваше, причини болка и у ангела. Затова той седна в леглото, решен да поправи нещата. Огледа се. Ник живееше в пълна бъркотия – стаята, в която Габриел се бе събудил, бе много разхвърляна. Дънките, които бе съблякъл, преди да си легне да спи, бяха захвърлени на топка, до леглото, чиито чаршаф и завивки също бяха сгъчкани и събрани в едната му част. Гардеробът му, който стоеше точно до вратата, бе окичен с разни плакати на голи жени. Странно, обаче ангелът не виждаше нищо лошо в голотата им. Даже се чудеше защо в момента бе облечен по боксерки и мътнобял, провлачен потник. Реши, че Ник просто така се е чувствал комфортно и макар да знаеше, че няма нищо срамно в голотата на тялото, остави тези дрехи на себе си. Изправи се и стъпи на земята. Това бе ново усещане – подът беше твърд и здрав и по нищо не приличаше на онзи в Рая. Поразходи се малко из стаята и откри празни бутилки от бира от едната страна на леглото, а на зелената, пропукана оттук - оттам стена, точно над леглото висеше една мишена за дартс. След като обиколи стаята се отби в банята , заглеждайки се в тамошното огледало над мивката. Оттам го гледаше човешкото лице на порочния Ник... Отне известно време преди Габриел да свикне с човешкото тяло - да пази равновесие докато ходи, да разгледа дома на Ник, да види какво горе-долу се харесва на човеците. Сетне реши да тръгне към решаването на проблема с Тина с добро. Излезе от къщата и тръгна по улицата надолу да търси любимата на Ник. Обаче взе да усеща прекалените емоции в душата на приемника му, които не бяха затихвали, но сега се бяха засилили многократно! Една от тях беше срам, друга притеснение, трета болка и Габриел можеше да свърже някои от тях с намерението му да посети Тина, но срамът за какво беше...
Знаейки точното местоположение на дома на семейство Кароу, което бе запаметил от детайлния сън на Ник, Габриел съвсем неохотно препускаше по бельо със странната си, изкривена походка по тротоара на оживената улица. Събираше погледите на всички хора и някои дори се извръщаха, за да го снимат. Той се учудваше от този начин на поведение, но предположи, че смехът наоколо е приветстване с добро и това го караше да се усмихва на всеки и да продължава по пътя си към Тина. Само че, вече наполовината на пътя, срамът у Ник се бе издигнал до такова ниво, че Габриел започна да се чувства неудобно. Спря до светофара на кръстовището, което тъкмо бе пресякъл на червено и започна да се чуди какво може да провокира това толкова силно чувство у Ник. Междувременно бе започнал да усеща как голите му стъпала се разраняват, но изненадващо не усещаше телесна болка. Знаеше, че когато хората си наранят тялото, изпитват физическа болка, която по нищо не може да се сравнява с истинската - тази, която Габриел познаваше добре – душевната. Но явно, че беше твърде зает да мисли в момента за лек на онзи срам у Ник, за да го болят краката.
По едно време покрай него спря един джип на светофара и прозореца на колата се свали. От него излезе едно гологлаво, брадясало лице, със силно окосмени вежди, което извика по Габриел:
- Ей! Ексхибиционист гнусен! Обличай се веднага или ще викна ченгетата!
Думите му прозвучаха като заплаха в ума на ангела и той отвърна със следното:
- Може би искаш да премислиш недобронамерената заплаха, която тъй неоправдано отправи към мен, братко!
Намръщеният мъж се прибра в колата, мъмрейки си нещо, затвори прозореца и отпраши напред с колата си. Габриел се замисли над казаното от него. Да не би току-що да му беше казал да се облече? И как го бе нарекъл... Не можеше даже да се сети за сложната дума... По едно време му мина през ума, че може би всичко това бе заради разголеността на тялото му. Но като се замислеше – не можеше хората да са чак толкова порочни, че да се срамуват от собствената си страст и прелъстяване. Продължи напред. Докато стигна най-сетне до дома на Тина, той бе изминал през хиляди смехове и подигравки, които бе приемал на шега. Сега стоеше, подобно на онази вечер, пред вратата ù, само че по боксерки и потник. Както се досещаше - за да я извести, че е там и тя за да му отвори, той трябваше да натисне онова малко бутонче до вратата ù. Речено-сторено. Сега всичко беше само въпрос на време, през което Никовите чувства сякаш щяха да взривят душата му. Настъпи и моментът, в който Тина отвори вратата. Изненадата, която я връхлетя изведнъж, я накара да подскочи назад. Тя закри устата си с длан и изгледа Габриел уплашено. Той ù се усмихна.
- Ник... Какво ти се е случило?
- Нищо, скъпа – върнах се и се радвам от дъното на човешката си грешна душа да те видя! И да ти поискам прошка!
Тина изглеждаше сякаш бе глътнала лимон.
- З-защо си... По бельо, Ник?
Значи тук Габриеловите разсъждения бяха правилни. Хората наистина се срамуват от страстите си и прелъстяването си. Опита се да измисли някакъв довод, с който да изкара Ник от лошото положение, в което го бе поставил.
- Реших, че тялото ми е достатъчно чисто, за да стигне голо и неприкрито до теб, скъпа. Прощавай, грешка допуснах...
Тина още не знаеше какво да отговори на това.
- Ник, какво има? Това е прекалено дори и за твоите глупави иронии.
- Скъпа, какво ще речеш, ако пожелая да споделя вечерта си с теб? – Габриел леко се подсмихна.
- Добре, това е, обаждам се на психиатрията, очевидно си мръднал... – Тук тя се обърна и хукна нанякъде.
Габриел се концентрира обаче не над това, което тя правеше сега, а над момчето, което излезе на прага и го видя. Съдейки по прилива на горчивина и болка в душата на Ник, това може би беше онова дете, заради което бе станал скандалът онази вечер. Габриел го огледа хубаво. Имаше кестенява коса, оформена като паница, а под нея искряха големите му, сини очи. Прииска му се да излекува болката у Ник с няколко думи със сина му.
- Здравей, прекрасни, млади момко. – изрече той с усмивка.
Момченцето не свали изучаващия си поглед към него. Явно, че не го познаваше добре. Душата на Ник изгаряше.
- Ти кой си? – попита объркано момчето.
Габриел се разсея с оглеждането му и сякаш говореше директно на бушуващия Ник в него и му казваше „Хей, погледни какво красиво момченце имаш!“. И тогава думите просто се наредиха:
- Аз съм твоят баща, който никога няма да те остави, синко! Обичам те и това никога няма да се промени!
Габриел се изуми от станалото току-що – той имаше силата дотолкова да подсилва определени забравени страни у Ник, че те да преодоляват потисничеството на човешката му душа и да взимат контрол над тялото за малко. Ангелът се досети, че може да използва тези тласъци, за да твори добро и да успокоява душата на Ник. Това, може би, беше чувството за добродетелта. Да усещаш борбата в себе си и независимо колко силно и напиращо е злото в теб, да знаеш, че някъде там има и добро... Някъде там има и добро, което с малко стимул може да се увеличи и да те упъти към правилното решение. Габриел никога не бе усещал подобна борба в него. Не защото той бе непорочен – всичко, което таеше в себе си, бе добро както за него, така и за останалите. При него взимането на правилното решение беше толкова лесно... Докато при случая на Ник трябваше да си герой, за да достигнеш до него...
Размислите на Габриел бяха прекъснати от току-що излязлата Тина. Излезе, че тя бе претърсила и открила номера на местната психиатрия и се беше обадила, резервирайки час на Габриел при някакъв психотерапевт. Беше се пременила така, сякаш отиваше на модно ревю – носеше елегантни, черни дънки, риза, чиито последни копчета бе оставила незакопчани и образуваха деколте, и черни токчета. Лицето ù не се бе променило особено – имаше си същата дълга и кестенява коса, големи и кафяви очи и лъчезарна усмивка, която сега бе „доукрасена“ с тъмно червило. Честно казано – изискано облечената Тина бе в пълен контраст с неособено облеченото тяло на Габриел. Това подклади малко комичната ситуация, в която те двамата бяха въвлечени – Тина го бе хванала под ръка и вървеше бързо към психиатрията, а обърканият Габриел, който по принцип едвам пазеше равновесие, подвеждайки се по дърпането от Тина, залиташе на всяка втора крачка. Когато стигнаха пред голямата сграда, тя се обърна към голия си бивш:
- Нали не си взимал наркотици? Много е важно, искам истината.
Габриел присви очи.
- Наркотици?
- На кокаин си минал отново, нали? Трябваше да се досетя по-рано...
Влязоха в голия първи етаж на сградата и Тина се зае да се обяснява на регистратурата, докато Габриел се луташе насам-натам и оглеждаше монотонните сиви стени на помещението. След като разбра къде може да открие въпросния психиатър, го завлече нанякъде по коридорите и като стигнаха до кантората на лекаря, го остави на опашката да чака. Гол. Изглежда, че Ник вече бе свикнал донякъде с прииждащите учудени погледи, които го засипваха отвсякъде в момента и Габриел усети как срамът у него се притъпява. Измина горе-долу час, преди да настъпи неговият ред и да разговаря свободно с човек за първи път през целия си многолетен живот.
Навлизайки в стаята, усети как тя въздейства върху Ник. Беше така подредена и устроена, че да успокоява човешкото съзнание. Но Габриел не беше човек, а и не беше яростен. Напротив – беше любопитен как така една стая може да има такива божествени качества. По секциите, които бяха отрупани с книги и папки, висяха наслагани случайно моделчета на къщички, плюшени играчки, дървени изделия и цветя. Стените бяха боядисани в малко по-мътен нюанс на бялото и масата, на която докторът провеждаше сесиите си, беше стъклена и обградена от два дивана. Доктор Пегасъс беше с вече побеляла коса, очила и надзъртащ, загрижен поглед зад тях. Човекът очевидно много се интересуваше от психиатрия, понеже на стените му бяха окачени всякакви награди. Когато асистентката му отвори вратата на Габриел, той все още работеше на бюрото си и в момента, в който съзря що за случай е прекрачил прага му, веднага отложи работата си.
- Как ви е името? – Очевидно, че доста въпроси му се въртяха в главата.
- Казвам се Габриел.
- Добре, Габи, хайде, избери си място на дивана и седни.
Габриел се настани на единия диван и се облегна, поставяйки ръцете си върху голите си крака и впи сините си очи в доктора. Господин Пегасъс седна срещу него.
- Нормално ли е у това място да се вихри такова утешение за почти всяка душа, стъпила в нея? – Попита ангелът.
Докторът явно не очакваше точно този въпрос, но започна да му обяснява:
- Принципно, различните цветове, играчки, книги, цветя и така нататък имат различно действие над съзнанието на всеки. Съгласно принципите на психологията обаче всичко, което виждаш в тази стая, е устроено така, че обстановката да натоварва минимално пациентите или както ти каза – да ги утешава. Но ти не си избра място, от което да ти е удобно да разглеждаш някой определен цвят или секция, следователно не се чувстваш зле.
- Или просто не съм човек.
Докторът ококори очи.
- Аз съм един от подчинените на Бог. Служех в Райските легиони, но се отлъчих, за да усетя някои от най-дълбоките тайни на света.
- Ти не си ангел, Габи, ти си човек, нека с това да започнем...
- Недей да ме наричаш нито лъжец, нито глупак.
- Ангелите са измислени същества! За да започнем ефективно терапията, трябва да повярваш, че те не са истински! – Очите на Пегасъс щяха да изскочат иззад очилата , а веждите му нямаше накъде по-нагоре да се изкачат.
- Значи ти си обрекъл живота си на неверничество? – Запита Габриел.
- Не, аз съм обрекъл живота си на реализъм. – Поясни Пегасъс. – Ти си този, който живее в заблуда и усещам как наистина вярваш в тази ангелска илюзия и това е най-лошото. Нямаш ли си професия, Габи?
Габриел игнорира последния въпрос, понеже не го схвана.
- Какво искаш да кажеш с това „най-лошото“? Дори знаеш ли какво е истинско зло?
Докторът остана без думи.
- Не мисля, че си в правото си да ме обвиняваш, човеко, усещам, че телесната ми форма те заблуждава, но аз съм истински ангел и моята воля е праведна.
- Добре, да започнем от тук – Смаяният психотерапевт се подпря на стъклената масичка, докато Габриел просто го съзерцаваше с един постоянен заинтересован поглед. – Какво беше усещането, когато попадна в Рая? Спомняш ли си нещо преди това?
- Няма как да се черпят спомени от несъществуващото. В началото, когато Бог е създал света, аз още не съм бил роден. Да гадая Божиите действия преди моето появяване би било пълен грях. За подобно величие на мен не ми е отредено да знам и що се отнася до Него аз съм създаден, за да бъда верен. А усещанията в Рая обхващат по различен начин различните умове. Стремежът им е към крайната красота и прелест, съществуваща в мечтите за почивка на всеки един, що е бил вярващ и следващ Божията воля, проповядваща братство и равенство.
Докторът мълча през цялото време на стойностния му разказ и си събираше мислите като обмисляше всяка психическа травма, съответстваща на измислицата, която съзнанието му бе сътворило и от която той сега не можеше да се деперсонализира.
- Добре. Ето какво ще стане, Габи. Ти ще останеш под наблюдение при нас, докато разберем какво ти е. Затрудняваш ме напълно с тези... Детайли, които знаеш за Рая, но нека просто предположим, че си вярващ. Считайки това, като прибавим и сегашния ти вид – тук лекарят посочи разголеното тяло на Ник, разпервайки двете си ръце – се получава една сложна и индивидуална диагноза, за която трябва да се предприемат драстични мерки. Сега сестрата ще те сложи в леглото ти – Пегасъс си погледна часовника – Още е шест часът, но ще трябва да си почиваш, а по- късно ще видим как ще процедираме. – Докторът се усмихна за една секунда и рязко стана от дивана, като се запъти към бюрото си.
- Може ли само... – Габриел накара доктора да се обърне към него – да те помоля за една услуга?
- Слушам.
- Нека не разгласяваме казаното тук и Тина да остане в неведение за всичко това.
- Защо?
- Защото ще си помисли, че аз правя всичко, което мисля да позволя на Ник да направи.
Пегасъс промени сериозното си изражение в такова, което изразяваше насмешка.
- Кой е Ник?
- Ник е приемникът, чието тяло обладах.
Докторът махна с ръка и сякаш му каза „Не ме занимавай с повече глупости“ и се завърна към заниманието си на бюрото.
- Не аз съм този, който се нуждае от помощ, Ник има нужда от подкрепа. И аз ще се впусна в битката между чувствата му. Но искам твоя обет да пазиш Тина в неведение.
Докторът го изгледа продължително над очилата си, сетне:
- Така да бъде.
Затвориха Габриел в една стая, в която имаше две легла, телевизор, който бе окачен в ъгъла на едната стена и постоянно стоеше изключен, две нощни шкафчета отстрани на креватите и няколко картини по стените. Никовото тяло бяха облекли в бяла пижама на черни точки и имаше банка с някакво успокоително, която лежеше на едното шкафче и тази система щеше да му се включи за през нощта, за да може да заспи. Габриел прекарваше повечето от времето си там, седнал на единия креват и обмислящ всичко, което бе преживял и осъзнал тук, на земята. Ник беше напълно спокоен. Ангелът плануваше да използва именно онзи тласък на добрите страни, който като по случайност бе открил онзи път, когато Ник видя момчето си. Щеше да се пребори със злото у него, като повдигне доброто на пиедестал и позволи изявата на истинския добронамерен и любящ Ник! Защо правеше това? Отчасти защото се чувстваше съпричастен, макар и Ник да не бе от неговия вид, отчасти за да изпита истинската сила на любовта и добродетелта – причината, за която бе навестил земята и не на последно място – като отплащане затова, че точно Никовото тяло бе онова, което бе му позволило да задоволи изяждащото го отвътре любопитство...
Дойде и моментът, в който сестрата влезе и му пусна системата, която имаше сънотворен ефект. Да, обаче Габриел не заспа... Продължаваше и продължаваше да съзерцава белия понапукан таван с онзи странстващ и замислен поглед от леглото си и така продължи до четири часа през нощта. Правеше планове как точно да предложи на Тина да прекарат един следобед отново заедно с истинския, добронамерен Ник и даже се бе досетил за онова кожено, черно яке от съня му, което той беше носил. Ясно му беше, че връзката между ангела и човека в тялото на Ник е всъщност донякъде точно зависимостта на Ник от Габриел. Тя беше нещото, което бе напътствало ангела към тялото на Ник онази вечер. Но той се чудеше дали ще може дотолкова да повдигне доброто настроение и добронамереността в Ник, че човекът да го пусне да си отиде и да заживее самостоятелно, защото Габриел не можеше да прекара целия му човешки живот на земята вместо него...
Стаята бе потопена в абсолютна тишина и както си лежеше, Габриел усети нещо... Нещо, което бе смятал за невъзможно, докато беше на земята... Усещаше присъствието на един от братята си. Чувстваше как Рафаел беше наблизо, но това бе съвсем необяснимо! Какво сега, следвайки неговия пример, всички ангели щяха да се преселят на земята ли? Или Рафаел бе пратен просто като посланик? Ангелът взе да се ослушва. Изведнъж пред него се появи Брус Кароу... Човекът, който Ник беше пребил в онзи стар спомен. Но Габриел някак си знаеше, че това не е той.
- Братко, ти съгреши много... – Жално каза Брус.
- Рафаел? Какво дириш тук, братко?
- Не е ли срамно само това, че трябва да говоря с теб като с човек... Същество, което има и порочна част...
- Изговори това, за което си бил изпратен, Рафаел.
- Слизайки тук долу, на границата между доброто и злото, Ада и Рая, ти подхождаш с любопитство... Но недей да си мислиш, че ние не знаем за намеренията ти да пръснеш доброто спрямо тези хора.
- Защо да не го направя?
Тук въображаемият Рафаел, който бе дошъл от Рая под формата на халюцинация в ума на Ник, за да достигне и да предаде някакво важно съобщение на Габриел, седна до брат си и заобяснява:
- Габриеле, защо си мислиш, че Господ е забранил прекаленото любопитство на нас, ангелите? Ние сме непорочни. Всяко решение, което ние взимаме, е правилно и е за добро. Но какво е земята? Земята е равновесие, братко. Равновесие между добро и зло. Това равновесие не бива да бъде нарушавано, защото е Божие Творение и ние отново не бива да проявяваме любопитство към него, защото непорочността ни ще го развали и ще превърне доброто във висша сила, доближавайки земята по природа към Рая. Това е недопустимо и затова Господ държи на нашата вярност и сляпо подчинение, Габриел.
За съжаление, изказаното от Рафаел бе самата истина и Габриел го знаеше. Но той не спря дотук.
- И ако оставим настрана грозящата те заточеност, братко... Ти ще причиниш смърт на човека, който си обзел. Добрината, която му даряваш така щедро, може лесно да се повали от смъртта, която също ще му връчиш. Мислиш ли, че хората не изпитват глад? Кога за последно си усещал копнеж за храна, Габриел?
- Никога...
- Ами сънят? Хората са способни да сънуват и така да поддържат умовете си здрави. Ние нямаме нужда от сън. Без вода човекът също не е способен да издържи. Тънеш в незнание за нуждите на човешкото тяло, братко, и го излагаш на сигурна смърт. Освен това светлината в непорочността ти не може да бъде обуздана от едно човешко тяло. Твоята сила е прекалена за него и то ще загине бързо, сломено и изгорено от яркостта ти.
Думите му пронизваха като стрели Габриел и той бавно и болезнено осъзнаваше как Рафаел е прав.
- Аз ще се възползвам от цялата ми мощ, за да се откъсна от това тяло... Да си отида от тук и да се завърна в Рая, за да се изправя срещу греховете, които допуснах.
- Не, братко. Човекът не е достатъчно силен, за да те пусне да си отидеш. Ти ще бъдеш причинителят на тази смърт. – Поклати глава Брус.
Измисленият Брус изчезна някъде в необятната нощ и остави тъжащия ангел сам заедно с потиснатия Ник, чиито дни явно че бяха преброени. Тъгата у Габриел по невинния, но порочен Ник, чийто живот бе съкратен многократно, а възможността да поправи злодеянията си – занижени, бе достигнала връх. Усещаше, че все пак е длъжен на този човек. И този дълг, тази съпричастност събудиха отдавна заспалото чувство за вярност у него. Той щеше да бъде верен на Ник, докато не му се отплатеше! Това само подсили плановете му за идеалния следобед с Тина. Цяла нощ будува, мислейки за добродетелта, която му предстоеше да предизвика у Ник в битката между емоциите му.
На сутринта сестрата се уплаши от вида на Габриеловото тяло. По лицето на Ник имаше малки, прогорени места. Свали му системите и се запита на глас „Какво си правил ти тази нощ, луда тикво...“, оглеждайки лицето му. Щастлив, че тялото му вече не бе привързано за тази стая, Габриел се почувства свободен да отива при Тина. Хукна по коридорите на психиатрията и нещото, което спря свободно крачещия Ник към изхода, бе директният му сблъсък с доктор Пегасъс.
- Какво търсиш тук, Габи?
- Търся Тина. Трябва да ù кажа нещо важно.
- Добре, ще ù се обадя, а ти се връщай в стаята си. – Заповяда лекарят.
- Не, не разбираш, аз трябва да съм този, който да ù го каже.
Вниманието на Пегасъс обаче явно че бе пленено от онези изгаряния по лицето на Ник.
- Какви са тези рани? Какво си правил тази нощ, Габи?
- Това не е нищо, за което да изисквам твоята помощ. Сега ме пусни да открия Тина! – нареди Габриел.
- Едно нещо е сигурно – от моята помощ няма да се оттървеш. А на Тина ще се обадя и ще ù кажа, че искаш да я видиш. Сега се връщай в стаята си, преди да съм извикал охраната!
Тогава Пегасъс направи знак не една млада сестра наоколо и тя го върна в стаята му. Трябваше да намери начин да се измъкне от тук, за да е напълно сигурен, че ще срещне сега Тина, защото колкото повече се бавеше, толкова повече изпържваше тялото на Ник. Измина някъде към половин час, през който Габриел стоеше там, заклещен и неуспяващ да се измъкне, когато изведнъж чудото се случи!Чуха се стъпки пред заключената врата на стаята му и Габриел чу приглушените гласове на Пегасъс и Тина.
- Не е изпадал в абстиненции, откакто вие тръгнахте... Няма изгледи да е взимал каквито и да е наркотици. Единственото, което ни учуди, бяха раните по лицето му, които се появиха на сутринта, но като цяло поведението му е нормално.
- Докторе, той се появи гол пред вратата ми...
- Да, вероятно е следствие от по-късно сполетялата го... Библейска атака.
Габриел се подразни от нарушеното обещание на лекаря.
Вратата се отвори и Тина влезе вътре. Ангелът се постара за първи път да разхлаби контрола над тялото и да пусне по-силните емоции у Ник да излязат наяве. И така и стана – докато Тина вървеше бавно към него, той я проследяваше бавно с усмивка. Сядайки до него, тя предизвика у него още повече комфорт.
- Хей, как върви?
Съобразявайки се с емоциите и набора от думи, които идваха от Ник, той отвърна:
- Знам, че всички ме мислите за луд... Може би наистина съм луд... Но се променям, усещам как тази лудост ме променя! – вживя се Ник.
- Може и да си луд, Ник, но нали знаеш, че въпреки всичко станало аз все още съм до теб?
Изведнъж у Ник се зароди изречението „ А може би полудях, именно защото те нямаше до мен?“ Габриел го филтрира и за части от секундата го изопачи, като наум му доказа, че всъщност това не е вярно. Това предизвика ново удоволствие у Ник, което той изрази с усмивка.
- Знам, скъпа... Знам...
В Ник започнаха да се раждат пълчища от горчива тъга. Той отрони няколко сълзи и разкриви лицето си. Изхленчи, че съжалява за всичко, което ù е сторил и още веднъж съжали, че е стигнал чак до тук – да се покайва в някаква психиатрия на жена си, която сега бе щастлива без него и има дете, което едвам знае за неговото съществуване. Това явно не беше често явление за Ник, защото Тина изглеждаше изумена от тази негова проява. Тя доближи челото си до неговото и му каза:
- Всичко е наред.
- Не, нищо не е наред, сега с какво ще ме запомни синът ми? С това, че набих човека, който даде на жена ми това, което аз не можах? - измрънка Ник
- Роджър ще те запомни с хубаво име, скъпи. Аз ще те запомня с хубаво име, независимо от това колко може да те мрази Брус. – Последва усмивката на Тина. –Тогава знаех, че зад престорената ти маска, направена от гняв и завист, все още се криеше моят Ник – такъв, какъвто ще останеш в спомените ми завинаги. Такъв, какъвто си сега...
Стаята потъна в мълчание. Тогава Тина гледаше усмихнато Ник, който през зачервените си насълзени очи виждаше такова щастие, че му беше трудно да повярва, че е истина. Изведнъж Тина стана.
- Чакай, чакай, чакай! – спря я Ник. - Нека да... Прекараме следобеда заедно...
Още един момент на мълчание, в който обаче страничният им наблюдател и филтър за чувства - Габриел усети как Тина се чуди как да прикрие факта, че ще бъде заета със съпруга си. Изпреварвайки я, той зае готовност да потисне още една доза Ников гняв.
- Аз... Трябва да се прибирам... – Каза тя и Ник сведе глава, като всъщност така Габриел се пребори със лошите чувства у него.
- Да го направим както беше преди... Само за един-единствен път! - Примоли се Ник.
Тина се замисли. В този момент на размисъл всеки миг бе изпълнен с надежда за него. Той я бе хванал за пуловера и подобно на малко дете продължаваше да упорства.
- Не, скъпи. – оповести тъжно тя. Погали го нежно с длан – Аз съм вече омъжена и имам дете...
Габриел едвам се справи с касапницата, която се разиграваше в съзнанието на Ник. Бясът, който изведнъж се бе появил у него, отчасти изби по лика му. Той започна да се мръщи и да рони още сълзи. Думите, които казваха „Всичко приключи“, сякаш отново се извисиха в съзнанието му.
- Но аз... Не мога така, Тина... – Просъска Ник със стегнати юмруци.
Тина не знаеше какво да каже, за да го накара да се чувства по-добре. Компромисът, който не можеше да направи, бе единственият начин.
- Добре. – Изведнъж се съгласи тя.- Да бъде този следобед. – И тя му подаде ръка да стане. - Но само този път!
В съзнанието на Ник изведнъж кръвожадната битка затихна. Не можеше да повярва, че се е получило! Последва кратка пауза, в която изражението му бавно преминаваше от тъжно и разридано в такова на дете, на което току-що му бяха купили любимата играчка. Тук Габриел като че ли се отдръпна и отстъпи напълно командния пункт на тялото на Ник и се превърна в просто зрител.
- Все ми се струва, че ще ми е предостатъчен! Сега ме измъкни от това проклето място!
Леко прогореното лице на Ник се озари от този път непресторена усмивка. Той бе истински щастлив, защото знаеше, че в този следобед ще прехвърчи някаква магия и той ще му бъде най-специалният от много време насам. Придружаван от жена си и закрилян от Габриел, Ник успя да се изниже от погледа на Пегасъс и да намери пътя към къщата си, където се загърна със стилното си, кожено яке и се позабавлява по стария, почти забравен начин с Тина. Направиха си палачинки, погледаха малко от старите захвърлени на една страна колекции от филми, разказваха си за пътя, по който всеки бе поел след раздялата и осъзнаха, че всъщност никой от двамата не бе стигнал твърде далеч от другия. Едно от любимите занимания на Ник беше ретро музиката... Счете момента за подходящ и пъхна в стария си касетофон някои незабравими хитове, като огласи цялата къща. Песните сами по себе си вдъхваха един легион от топли спомени на двамата.
Тръгвайки отново ръка за ръка в стария парк, пред блока на Тина спомените не спряха да се пръкват – дори и от най-дребната тревичка на зеленината наоколо. Просторните полета, заети единствено от къса трева, ги връщаха обратно във времената, когато се търкаляха по тях като студенти и се целуваха, на нечии от дървесните кори бяха гравирали инициалите си, кръста, поставен на малкото хълмче, пред църквата, беше леко накривен, защото те бяха седяли на него и бяха си наговаряли какви ли не изпълнени изпълнени с романтика думи... Преживявайки отново тези спомени, Ник и Тина се почувстваха преродени. Никога не бе имало Ник, у който да бяха предизвикани агресия, ненавист и завист. Никога не бе имало и Тина, която да го бе заменила с някой, който... Далеч не беше Ник. За Тина беше изненада тази внезапна промяна у бившия ù любовник, но тя бе готова да приеме, че той се бе завърнал, без да задава въпроси.
Тъкмо стигнаха отзад на хълмчето с накривения кръст и се излегнаха на леко намокрената от пръскачките трева. По едно време Тина се сгуши в Ник и каза:
- Без значение какво правиш, аз пак ще те обичам...
Ник също прикова погледа си в нейните все още влюбени, кафяви очи и се опита максимално да удължи момента и да се наслади на момента. Изведнъж обаче взе да усеща страхотна болка – погледът му от влюбен се промени на уплашен. Нещо бавно се откъсваше от душата му и това бе съпроводено със тресене и гърчене на тялото му. Ужасеният му поглед обаче не се откъсваше от Тина. Тя веднага се приближи до него и както той се бе свил на кълбо на мократа трева под силната, дневна светлина, Тина едва забеляза сноповете светлосиня светлина, излизащи от очите и устата му. В този момент целият му живот се изправи пред него. Той от сега нататък щеше да прекарва всеки ден в онази психиатрия и щеше да запази вечно мълчание. Но това нямаше да е мъчно за него. Не защото беше оставил следа в живота на някой. Тина Кароу всеки път, преди да се прибереше от работа при съпруга си и сина си, щеше да се отбива при нейния спътник в живота и въпреки безизразния поглед, който той щеше да отправя към стените и тавана, тя щеше да му носи бисквити и плодове и упорито да продължава да му напомня за всеки един изживян миг с нея и колко е благодарна за него. Не че щеше да осъзнава, че той всъщност долавя всяка нейна мила и красива дума, но пък искреността в нея сякаш бе просто част от ежедневието ù. Щяха да доживеят дълбоки старини и пак нямаше да се откажат един от друг.
Всъщност какво се беше случило тогава, че Габриел бе могъл да се откъсне от Ник? Защо невъзможната и неизбежна смърт на приемника се бе отложила...? Отговорът бе прост. Ник не се нуждаеше повече от помощни колела. Колкото и да беше трудно за Рафаел и останалите ангели да повярват – той се бе променил и бе поел юздите в свои ръце. Нямаше я онази негова необходимост от Габриел, който да го напътства в правилните решения и ангелът се бе изтръгнал от тялото му... Без да осъзнава, че вече бе ощетил достатъчно разума му. Габриел се бе понесъл към стария си дом по път, който бе невидим за човешка душа. Сякаш се пързаляше по постепенно избистрящата се светлина. Усети, че навлиза в своите си води, когато видя блясъка на Райските Порти – искрящите рамки на величествения вход на Рая бяха обградени отвсякъде от снопове лъчи бяла светлина, а най-силни и чисти бяха онези лъчи, които идваха от дълбините на отворените порти. Силата на светлината ù придаваше вълшебни качества. Тя говореше на ангела. Енорхийският ангелски език звучеше като нежно и бавно нашепване в Габриеловия ум. Думите, които тя бавно извайваше, придаваха красота дори и у тъгата, която се надигаше у ангела, подсещайки го за съдбата, която го очакваше и за доверието, което беше предал. Продължи напред – премина Портите и се превърна в една от милионите мъждукащи бели светлинки, застанали мирно и неподвижно в огромните райски войски. Всяко едно от онези величествени същества допринасяше за ясното озаряване на облаците над тях – белите снопове светлина просто пронизваха и избеляваха неясно очертаните облаци. Сякаш Габриел току-що бе навлязъл в една бяла безкрайност, изпълнена с неподвижните му братя, които сякаш му бяха сторили път, който той знаеше, че трябва да измине. Чувстваше как е единствената движеща се звезда в ярката безкрайност на застиналите му подобни и знаеше как всеки един от тях го счита за закрилник на Бащиното му творение и довереник на човека. Бавно достигна извисеното място, на което бе желан, за да му се произнесе присъдата и като че ли оттам светлината му разкри леко досега закритите извивки на крилете и тялото му. Оттам виждаше всеки един негов близък, сияещ и верен ангел, всеки разсеян и ясен облак в никога несвършващото небе, което пък беше озарено и породено от милионите прииждащи лъчи.
Заставайки гордо на обвиняемото си място, Габриел погледна надолу... Земята – там, откъдето се връщаше, едвам се виждаше от ослепителната светлина на Рая. Въпреки това погледът на Габриел беше привлечен към някаква далечна точка измежду бялата светлина. Това бе именно онази празна точка, която бе съзрял в собствения си Рай и която бе искал да запълни. Загледа се и чувството, което го обзе, му подсказа всъщност какво вижда в този момент на онова кътче на земята. В двора на едно оживено квартално училище в Лондон един едър мъж бе приклекнал до сина си. Момчето имаше коса, оформена като паница и големи, сини и воднисти очи, които беше впило в баща си. Той пък даваше всичко от себе си, за да може да сподели и удължи щастието у момчето си. Черните му очи и вдигнатите му вежди показваха всяка извивка на грижите у Брус и щастието, което правеше този рожден ден на сина му и негов празник. По светлата атмосфера на този любвеобилен контакт с погледите им можеше да се предположи за празничната и позитивна обстановка, която ги очакваше и през остатъка от деня...
Габриел извърна поглед от там и досещайки се за всички онези борби, които беше водил там долу, страхът, ужасът, срамът и гневът, които бе усетил покрай Ник, осъзна, че хората заслужават уважение. Без да се интересува дали думите му ще омилостивят адската му присъда или ще бъдат отхвърлени като знак за нелоялност, той се изправи гордо пред райските легиони, разпервайки широко крилете си, които сега наред с ярко бялата светлина разпръскваха тук-там и леко пожълтели лъчи и заяви:
„Те са по-добри от нас.“
© Борислав Ичев Всички права запазени