Бяхме се наканили да се местим. В по-малък апартамент, в по-големия град. Месеци преди това умувахме струва ли си, колко ще струва, нещата дълго време бяха висящи. Накрая решихме, че в последствие може и да съжаляваме, ама ако не го направим, ще съжаляваме повече.
Местенето винаги е удобен повод, човек да се отърве от ненужни вещи, пък и нали квадратите щяха да са по-малко, та изхвърлянето на баласт зад борда беше неминуемо.
С моите лични партакеши успях да се справя за ден-два. При благоверната нещата обаче се попроточиха, въпреки че ги започна с решителна физиономия, все едно й предстоеше гмурване в ледена вода. Оказа се, че с общата покъщнина сериозни проблеми няма, затова пък селекцията на личните вещи й отне доста време. Дни наред се подвизаваше в стаята с големия гардероб и излизаше само да пие кафе и да повтаря:
– Кой дявол ни накара да се местим? – клатеше шокирано глава.
По някое време рискувах да погледна докъде беше стигнало отделянето на зърното от плявата.
– Това го бях купила за Мадрид – благоверната коленичеше пред отворения гардероб и тъкмо оглеждаше някакъв плик.
До града на Веласкес и Лопе де Вега така и не стигнахме. Нещо все ни бъркаше. Но интонацията й намекваше, че отговорността за провалените туристически планове така или иначе се пада на мен. Опаковката на въпросната дрешка изглеждаше да е оригиналната. Както купено, така прибрано в гардероба, да чака по-добри времена. Не ми беше съвсем ясно, защо някои дрехи могат да се носят само в Мадрид, но всъщност отдавна се бях примирил с мисълта, че съществуват сложни зависимости, които тъпата ми глава не е в състояние да проумее.
На пода се бяха събрали две купчини, една голяма и една малка. Тъкмо разсъждавах, коя ли от двете е за бракуване и коя ще остане до следващата ревизия, когато се чу радостен възглас, като при внезапна поява на отдавна несрещан любим човек:
– Балната ми рокля!
Вярно, преди време ходехме и по балове, ама напоследък нещо хич. Ищахът ли се беше изпарил, или друго? Всъщност все едно, след като вече няма да върши работа...
Благоверната я поразгледа още известно време и внезапно реши:
– Ще я запазя за внучката.
С усилие успях да подтисна няколко хълцукания. Изглежда все пак нещо ми е проличало, понеже тонът на половинката превключи на дебатен режим:
– Какво ме гледаш, тя модата се върти.
Това го бях чувал вече, ама никой не казваше в коя посока и на какви обороти се върти. А внучката все още беше в крехката възраст, когато можеше да се разхожда права под масата. Имах основателни подозрения, че докато й дойдеше времето за балове и дискотеки, момичетата от нейното поколение нямаше вече да знаят, какво е това рокля. Поне такива бяха моите наблюдения над развитието на дамската мода понастоящем...
Всъщност повече ме интересуваше върху коя купчина ще кацне въпросното парче и останах естествено разочарован, кого то беше прилежно сгънато и оставено на по-голямата. Значи по-малката беше предвидена за брак. Не че имах някакви грандиозни очаквания относно размера на чистката, но какво пък, човек може да си помечтае...
Благоверната отново се хвърли в забоя на текстилния си архив. Счетох за по-разумно да оттегля присъствието си, когато след час втори подобен възглас ме накара да надникна отново на сцената на събитията. Половинката държеше в ръце някаква странна на цвят дрешка и я гледаше замечтано. После премести погледа си с очакване към мен. Ясно, находката трябваше да ми говори нещо. След като не се сетих от раз, очакването в погледа й след миг премина в съжаление.
– Това го носех на втората ни среща!
Втората ни среща се губеше някъде из дебрите на миналия век. Приготвих се да го формулирам по-тактично и отворих уста, но срещайки очите й млъкнах. Те бяха изпълнен с презрение към оперираните от романтика мъжки пол като цяло и моята особа в частност. Същевременно идеха да ми подскажат, че въпросният щастливец от втората среща няма нищо общо с идиота, загрозяващ в момента пейзажа пред тях.
Все пак накрая с много колебания и още повече въздишки се събра един вързоп дрехи, предназначен за амортизация. Понесохме го привечер към контейнера за рециклиране на текстил, застанахме двамата до него, аз отворих капака и с тържествен жест и известно облекчение го пуснах вътре. Благоверната го проследи с опечален поглед, все едно изпращаше ковчега на близък човек. По-близък от мен.
Че разчистването на старите спомени се оказа чист формализъм усетих, когато преминахме към фазата пренос-превоз. Кашоните напълниха новия апартамент до горе, оставяйки само тесни проходи между тях до хладилника, кафеварката и санитарните възли. Чак когато си пренесе къщата, човек установява, колко е богат. Вайканията „кой дявол ни накара да се местим?“ продължиха с повишена честота, като към тях се прибавиха вопли „къде ли е забутано това и онова?“ или съскания „ти каза да го изхвърля!“.
Процесът премина с учудващо малко материални щети. Не същото можеше да се каже за моралните. За това, колко пъти бяхме на косъм от развод, няма да кажа. Ще спомена само, че тазобедрените ми стави се нуждаеха от подмяна, легналите до преди седмици по мене джинси сега отказваха да се задържат без тиранти, а старият ми смартфон, който от години ме придружаваше навсякъде, изведнъж реши, че не познава пръстовия ми отпечатък.
Както и да е, цялата тарапана мина, по някое време мебелите започнаха да се наместват, пространството се поизчисти, срещнахме и някои от новите комшии. Дойде време да проучим близката околност, та едната вечер предложих:
– Хайде да излезем да вечеряме навън, на следващата пряка има една италианска пицария, изглежда добре...
– Никъде няма са ходим... – намуси се тя.
– Защо, бе? – слисах се аз, нали затова бяхме дошли в големия град, за разнообразието, за повече свят, дето се вика.
Благоверната извърна глава с два литра укор в погледа и горко въздъхна:
– Нямам какво да облека...
© Олег Всички права запазени