Докато се прибирах от урок по литература и се мразех, че трябва да пиша есе за категории, които не разбирам, времето беше слънчево. Слънцето обикновено наранява прекалено светлите ми очи и поради това не успях да видя профучаващия мотор покрай мен. Пуснах една дълга и цветиста псувня покрай отпрашилото творение на човечеството и отново потънах в омразата и озлоблението си.

    Всъщност аз трябва да пиша есе. Но не се чувствам все едно мога да го напиша. Не искам да изневерявам на любимия си жанр (Негово Величество Късия Разказ), затова ще изразя всички мисли и емоции в този стил. Пък да става, каквото ще.

    Вдъхновението дойде неочаквано и силно. Обичам тези моменти, в които просто прочиташ два реда и то те връхлита като порой, или, както е модно това лято -  гръмотевична буря. Обичам онези десет минути, в които върху белия лист хартия изписваш душата си.

    Вдъхновението дойде с едно стихотворение. С шест самотни строфи, които предизвикаха сълзи в очите ми. Не. Не защото познавам автора. Защото ми бяха в темата.

    Очите ми бавно обходиха написаното. Дума по дума, ред по ред.

„Разцепи в миг небе, зеница - трепет! 
Във следващия бе засмукан и умря, 
а след като нахрани се със тази плесен 
една душа затвори се, затля.”[1]

    Стандартна четиристишна строфа. Кръстосана рима. Отчаяно… или по-скоро безчувствено е основното чувство. Издържано в цялото стихотворение. Съжалявам. Професионално изкривяване. Не искам да му правя анализ.

    И пак. Какво е гениалност?

    И пак. Какво е самота?

    И пак. Защо сме неразбрани?

    Чувствената душа на поета продължава (трябва да простите моето романтично увлечение по поезията, все пак съм просто човек, пък и си заслужава вниманието.) Светът тъпче децата си. („Безусилно жив мъртвец е./Безучастен за смъртта и за света.”). Излиза, че и трите категории вървят ръка за ръка. Мамка му, никога нямаше да се сетя! Е, малко ирония няма да навреди на никой.

    Някъде там, далеч зад мен, някой вика и ми прекъсва мислите. Кафето почти изстина и часовникът почти удари 3 нощно време. От устните ми се изплъзва още една цветиста псувня. Ех, какво да се прави. Светът и мен ме стъпка. Не че се самосъжалявам.

„Но ничий, ни на себе си дори 
и никъде, макар в просторни дълбини, 
ни пада, ни лети - стои, 
не чувства, не кърви - мълчи.”

    Съседна рима. Отново четиристишна строфа.

    Всичко спира. Геният млъква, а самотата крещи. Душата стои неподвижно, а умът… твори. И върви. Стих по стих, строфа по строфа. Създава и горчи.

    И тишината, която разяжда по-жестоко от всичко останало. И празнотата, която нищо не може да запълни. И липсата на принадлежност към каквото и да било. Да. О, да! Толкова типично. Но аз разбирам. Защото светът мачка най-прекрасните си творения и прекършва крилете на най-волните. Защото така е устроен. И защото една гениалност не може да живее в общество от хора, умствено ограничени. Защото да си гениален е равносилно на да си неразбран. А да си неразбран е равносилно на това да си самотен. Че то това са отличителните белези на самото понятие „гениалност”. Или пак не съм внимавала в час по литература.

    Ех, какво да се прави… Обичам да си дъвча краищата на косата и да драскам подобие на творчество почти през цялото време. А докато аз затормозявам мозъка си да римува две думи, хората създават истина. Аз им се възхищавам. Ако и да е три през нощта. Ако и кафето ми да е изстинало.

    Внезапно ме заболя глава. То от толкова много мислене…

    Чудно ми е само едно. Дали Господин Поетът вдъхновява само мен? И защо, по дяволите, не пиша есе, когато знам, че отново ще ми дуднат за моя циничен, мрачен и болезнено откровен изказ?!

    В крайна сметка единствената защита, която остава, е маската. И безчувствието. Или поне умението да му се подражава...

    Странното е, че много станахме безчувствени.

    Ох.

    Боли ме.

    Не.

    Не главата.

    Сърцето.

    Защото отново не мога да подредя мислите си, а седнах да пиша разказ. Хората като цяло сме жалки. Малки, дребни, съвсем незабележими прашинки или отломъци от истинната ни същност. Която е всъщност светлина. И безбрежност.

„Тишина и мрак погълват 
последна капка светлина, 
а можеше да бъде вечен, 
а можеше да е следа...”

    Продължавам да говоря глупости и дори няма кой да ми затвори устата. Сред хората аз съм сама. Като Поета. И като Стиха му. Тих, болезнено черен. И самотен. И гениален…

    Нещото, което има значение... е следата. Която всеки един оставя. Днес. Или утре. В гениалност. Или просто в опит за такава. В самота. Или в заедност. Разбран. Или просто почувстван.

    И тук ще кажа:

    „Е, Господин Поете, разбрах ли Вашия смисъл или ми трябват още няколко хиляди горещо-поройни лета, додето успея да осъзная всички онези неща, които Вие инстинктивно сте разбрали и усетили? Или е просто безполезно да разбирам неразгадаемото и да докосвам недосегаемото? И да изтръгвам Вас, гениалния, от вашата творческа самотност?”

    Ех, дори къс разказ не стана. Но, като се замисля, кога ли моите разпилени мисли са успявали да се съберат в един стил... И те като главата, която ги ражда, са разхвърляни насам и натам... навсякъде. Не мога да съм стройна, композирана и ясна... като Поета. Мога да съм самотна и неразбрана, без да съм гениална. Което само по себе си е парадокс. Ирония. Историята на живота ми. М... жалко.

    Впрочем часовникът удари 3 нощно време. Смятам да ходя да си лягам, Но преди това - горчива цигара и последен поглед над нощна София. Прекрасност, мръсотия и пустота. Точно като онези, които живеят в чедата ù.

[1]Цитатите са от стихотворението „Самотен лъч” на Венелин Иванов