Някъде из високата черна кула на гилдията на некромантите той седеше в тъмнината и чакаше тя да се появи. В една черна и празна отвътре ставя без никакви прозорци, той я чакаше.

Черната фигура, покрита изцяло с некромантска черна роба, се появи от тъмната част на помещението. Робата на некроманта не беше като на другите тъмни магьосници - неговата беше покрита почти изцяло с изкусно избродирани с тъмночервен конец магически руни, които сияеха в тъмночервено едва забележимо. Фигурата беше човешка, това лесно се забелязваше, а самият човек не беше съвсем млад, но не беше и много стар, на някаква средна възраст, или поне така изглеждаше. Стъпката му беше бавна и вискомерна, явно считаше себе си за господар на околните, а некромантът беше точно такъв. Името му беше Каракорум, или поне така слугите му го наричаха. Каракорум нямаше уважение към нищо и никого, той мразеше подчинените си, мразеше всички. Дори и себе си.

Некромантът се доближи до жената, която стоеше до в ъгъла на стаята и също носеше черна роба, но нейната качулка беше отметната назад и се виждаше дългата й права бяла коса, сякаш отдавна изгубила всяква жизненост, точно като жената, която я притежаваше. Виждаха се й очите на жената - светлосини, почти сиви, изгубили всякаква изразност. Това беше Аксаза.

Тя се поклони ниско и косата й почти докосна пода. Промълви тихо и покорно:

- Господарю Каракорум, ще ми трябва нещо, което да ме направи по-силна за предстоящата битка.

Каракорум я изгледа презрително и на мига каза с жесток, плътен и повелителен глас:

- Престани да се кланяш, губиш ми времето, Аксаза. Няма да правиш ненужни неща, мразя ги! А колкото до силата ти - всичко съм приготвил вече. Стига си се кланяла, стани и ме погледни в очите, глупава жено!

Каракорум беше свалил качулката си докато говореше и се разкри лицето му. Той беше с една глава по-висок от Аксаза, почти два метра беше висок. Отзад дългата му права сива коса беше вързана на дълга опашка, а опред падаше право надолу от двете страни на лицето му, почти без да закрива нищо от него. Сивите му очи показваха студена жестокост и абсолютна безчувственост. Погледът му би пречупил волята и най-силния войн. Кожата му беше много бледа, почти сива, лицето му беше дълго и изпито, приличаше на мъртвец. Под всяко от двете му очи имаше по една черна татуировка на сочещ надолу кинждал. Устните му бяха черни, той сам ги беше направил такива с магия. Той нямаше никакви косми по лицето - нито брада, нито мустаци. Външният вид на господаря некромант вдъхваше страхопочитание - изглежда Каракорум беше велик магьосник, велик сред великите, човек без никакво уважение към който и да е друг, човек, който презира всичко и всички, човек, който се е отказал от обикновения живот, човек, погълнат от мрачни мисли за велики сили. Такъв беше той.

- Господарю, не знам да ли ще успея да изпол...

- Мълчи, ще ти обясня всичко! Няма да е нужно да учиш по-голям контрол над силите си, просто се бий както винаги се биеш. Ще ти бъде нужно много по-голямо усилие, че да направиш обикновените си магии, тъй като те ще бъдат по-мощни, разбираш ли, глупачке? Ето ти проклетите сили! - Каракорум докосна татуировката на врата на Аксаза и знакът на нея се промени - превърна се в череп на дракон. - Вече всичко е готово, може да тръгваш, не си ми нужна тук повече. Изчезвай, казах, глуха ли си!?

Аксаза знаеше, че няма смисъл да говори. Тя веднага се обърна и изчезна, а Каракорум остана сам в мрачната стая и размишляваше долколко беше правилно решението му да прати Аксаза.

Ан и Кийла пристъпиха напред и влязоха в кръгло помещение, осветено от около стотина свещи. В стаята нямаше никакви други предемети, освен рафтовете със свещи по стените и старата дървена маса в средата. От двете страни на врата, през която бяха дошли, имаше по една такава врата. Ан се загледа в съседната стая през отворената врата - онази стая е било хазната, но сега беше празна, нямаше нищо вътре. Тъкмо Кийла да пита Ан кога ще дойдат другите,  и Кел, следвам плътно от Еланор, изскочи от врата отдясно на онази, през която бяха дошли първите двама. Кел изглеждаше много недоволен от себе си.

- Еланор, ако не се беше забавила по онези стъбли, щяхме да дойдем първи! Тежали ти чука и броните... Ан дойде преди нас. Е, Ан, как беше вашият тунел? Имаше ли нещо интересно? Нашият беше горе-долу интересен.

- Напред няма нищо, явно Аксаза вече се е погрижила за това, сега чакаме да се появят Джу, Закриус и Кориус. Тунелът ни беше. - Ан се замисли за секунда. - скучен, поне за мен.

- Скучен? Ан, стига си говорил глупости, беше много интересно там, въпреки че беше и доста опасно - Кийла седна на каменния под, облегна се студената стена, извади от торбата си една празна колба, чрез магия я напълни с вода, превърна водата в кръв и я изпи. - Е, сега се чувствам много по-свежа. Дано само другите не се забавят много.

Ан се загледа напред, замисли се за около десет секунди и каза:

- В стаята пред нас няма нищо и никой, а усещам, че Аксаза е в третия тунел, сигурно дебне Закирус, имат някаква вражда, доколкото разбрах. Най-добре веднага да тръгнем натам. Следвайте ме! - Ан се стрелна с пълни сили напред и влезе в третия тунел.

Кориус се спъна в един издаден нагоре камък, удари си лявата ръка в земята и изохка. Джу изръмжа раздразнено:

- Кориус, престани да падаш, нямаме ник'во време за губене! ‘Айде ставай и да се оправяй, по дяволите!

- Добре, добре, ставам, ставам, само недей да ми ръмжиш - на Кориус взе да му писва от Джу, който постоянно беше настроен срещу него. Двамата се гледаха около минута в очите, докато полу-оркът не въздъхна ядосано и не тръгна напред.

- Стига сте се карали, почти стигнахме, виждам края на тунела.

Джу изглеждаше ядосан, беше му писнало да гледа Кориус, нещо в барда го дразнеше. Полу-оркът искаше да си изпусне навън нервите някак си и замахна с едната си брадва напред във въздуха.

Тя замръзна по средата на движието. Първо се вледени острието, после дръжката, даже и малко от ръката на Джу. Пред тримата се появи една ледена стена, която изобщо не показваше докъде стига.

Закриус със слаб огън размрази брадвата и ръката на Джу (и малко го прогори), а Кориус стоеше мрачен отстрани, защото знаеше, че тази стена няма да се отвори като й посвири.

Ледът беше абсолютно гладък, приличаше малко на стъкло, повече приличаше на някакъв сребрист кристал, помисли си Заркиус. Бариерата беше магическа, в това спор нямаше. Как да преминат невредими? Това беше невъзможно. Закриус отвори устата си да каже нещо, но Кориус го каза пръв.

- Някой от нас трябва да се пожертва, за да може другите двама да минат. Знам кой ще се жертва. Аз не ви трябвам. Ще се хвърля в леда просто. - Кориус скочи напред, но Джу го хвана и започна да му се кара:

- Глупак, няма да се жертваш, ей! Няма смисъл, нали така? Зат'ва ‘айде просто да измислим нещо друго, става ли? - Джу нямаше ни най-умряла представа как да мине през ледената бариера.

Закриус гледаше съсредоточено леда и си припомняше много магии, които можеха и да помогнат, докато отнесено говореше:

- Нашият бард е прав, Джу, някой от нас наистина трябва да се жертва. Аз няма да бъда този някой обаче, искам да се бия с Аксаза, повече от всичко искам да я убия. А, да - да ви кажа няколко неща за този лед. Сигурно някой току-що го е създал, преди го нямаше. Аксаза трябва да е била, Ан, Кийла или Еланор едва ли биха направили нещо такова на нас. Магическите бариери като тази невинаги убиват този, който се ‘'жертва'' за да могат да минат другите. Най-често пожертвалият се стои в друго измерение за определено време и в крайна сметка пак се връща към другите. Като усещам аурата на тази магия, едва ли е от убиващите, а по-нататък ще бъде много опасно за Кориус, най-добре е той да се скрие на безопасно място и да отвори пътя ни напред. Съгласни ли сте?

Джу кимна в разбиране, а Кориус бавно промълви:

- Вярвам ти, некроманте, е, ако ти си прав, ще се видим пак скоро. Освен ако Аксаза не те убие, но не вярвам това да стане. Е, Джу, сигурно се радваш, че повече няма да ме има, че да те дразня, а? - бардът се разсмя тихо.- Е, хайде, аз тръгвам. До после!

Кориус просто ходеше напред сякаш не виждаше масивния магически лед пред него. След няколко секунди цялото му тяло беше замръзнало, а в бариерата не се виждаха промяни. След почти минута Джу и Закриус много се разтревожиха за барда, но знаеха, че няма какво да направят сега.

Над главата на Кориус ледът започна да се напуква. Пукнатината в леда скоро обви цялата бариера, която се разпадна на снежинки, които изгоряха със син пламък във въздуха, а от тялото на барда нямаше и следа. Звукът беше оглушителен, Заркиус и Джу го чуха много силно и ги заболяха главите от него. Главоболието им изчезна след броени секудни, когато няколко метра напред в коридора се показа жена, носеща черна роба и спуснала дългата си бяла коса надолу.

Некромантът изглеждаше по-мрачен от всякога. В очите му се виждаше съсвем ясно желанието да убива, да разкъсва, да унищожи жената пред него. Беше навел главата си надолу и лицето му не се виждаше. Джу гледаше Закриус очуден и изненадан, но и доста строг и мрачен поглед. В очите на полу-орка некромантът се уголемяваше, заприличваше повече на някакъв демон, отколкото на човек. Закриус направи недвусмислено движение с ръката си и каза хладнокръвно:

- Бягай, Джу, тук няма да бъде изобщо безопасно.

Джу се стрелна напред и мина покрай Аксаза, която само го погледна презрително. Силуетът на воина се изгуби в далечината. Сега бяха останали само двамата. Аксаза не помръдваше. Очите й бяха безизразни като винаги. Една злобна усмивка стоеше на устните й. Тя беше с нова роба, която беше плътно по тялото й и я правеше да изглежда още по-опасна.  

- Няма ли да ме нападнеш, Аксаза? Винаги ти нападаш, какво ти става сега, вещице?

- Не искам да умираш толкова лесно, искам да имам удоволствие от смъртта ти, глупаво момче. Защо ли Каракорум ме прати да те убия, нямам никаква представа.

- Каракорум те е пратил да ме убиеш? Аз съм само като шпионин при тях, научих доста неща за групата им...

- Млъквай, Закриус, как тогава си оставил камъка си при водача им? При Него, при онзи, който Господарят иска?

- Те са ми приятели, Аксаза, тази дума никога няма да я разбереш, нали? Ти познаваш само жестокостта и коравосърдечието, не познаваш приятелските чувства, ти си жалка.

- Аз ли съм жалка, момче? Аз, която те научих на всичко, което знаеш за некромантиката, аз, която служа най-вярно от всички ученици на Каракорум, аз, която напуснах собствения си живот, за да служа на Господаря. Закриус, само посмей отново да ме наречеш жалка...

- Жалък червей, нямаш собствени мисли, всичко правиш за господаря ти... Замисляла ли си се някога дали той греши, а? Червей си ти, ще ровиш в почвата, в която Каракорум те е поставил и там ще си останеш. Не заслужаваш бърза смърт, Аксаза, искам да те убия бавно и болезнено. - Закриус протегна напред ръцете си, безкрайно съсредоточен и целеустремен. - Карнос инферно!

В тесния тунел силата на магията беше още по-голяма. Оранжевата огнена струя на Закриус беше много по-мощна и по-бърза, сигурно беше отнесла Аксаза, помисли си той.

Една ръка докосна дясното му рамо, той веднага се обърна и изсреля една ледена магия към Аксаза, но тя вече беше забила един кинжал, напоен с отрова дълбоко в дясното му рамо и беше изчезнала само момент след това. Закриус не можеше да проумее как тя е толкова бърза. Тя даже не го нападаше с магии. Това веднага се промени, защото към него летяха стотици мечове, копия, брадви, кинжали и стрели. Закриус с магия моментално си направи бариера от камъните около него. С огромно усилие той поддържаше бариерата си, която беше под постоянния напор на магическите оръжия на Аксаза, които не спираха да се блъскат с ужасна сила в бариерата на Закриус. Няколко камъка вече поддадоха и паднаха на земята, Закриус не можеше да ги държи във въздуха. Оръжията започнаха да разкъсват краката, ръцете и таза му. Отровата от кинжала на Аксаза навлизаше в цялото му тяло. Преди да припадне и да изпадне в забвение, Закриус промълви с отслабнал и едва излизащ от него глас:

- Много по-мощна... - камъните, които беше поддържал във въздуха, сега падаха над цялото му тяло.

- Даже не си струваше загубата на време... - Аксаза хвърли един презрителен и пълен със злоба поглед към главата на Закриус, която изглеждаше непокътната. Очите му все още виждаха. - Защо ли пък не... - Тя се наведе и заби кинжала си в едното око на Закриус, после и в другото. Некромантът спря да се движи. - Сега следва по-мощният...

Взе тялото на Закриус със себе си, искаше да го покаже на Ан и спътниците му. Аксаза пристъпи напред с бавна и спокойна крачка през разпадащия се вече тунел.