Глава първа - Светлина в мрака

        Една забулена в тъмен плащ  черна фигура се движеше бързо в тъмната гора под засилващия се дъжд. Фигурата беше насочена към светлината на близката страноприемница. Дъждът и вятърът шибаха по лицето на елфа  все по-силно и той реши да усили темпото си. Скоро влезе в странприемницата, отметна качулката си и разкри лицето си - изстрадало, но красиво. Пътешественикът си поръча една халба бира и си взе стая на втория етаж.

        Ан седеше на крайната маса и гледаше съсредоточено в замъгления прозорец. Той  беше единственият в страноприемницата, който се интересуваше от куция гном, опитващ се да изсвири нещо стойностно с цигулката си. Всички други бяха заети да се надпиват и да се смеят гръмогласно. Ан гледаше гнома и му ставаше жал за него.

- Ей, малко човече, ела тук - Ан говореше съвсем  спокойно.

- Какво искаш пък ти? - намръщи се гномът.

- Просто искам да ти помогна, нищо друго.

- Добре, какво толкова специално има в мен? - гномът все още се мръщеше срещу елфа.

- Сигурно ти е трудно с този крак и с тази стара цигулка. - ведро се усмихна Ан.

- Разбира се, че ще ми е трудно - никой не търси гномове напоследък, особено куци, а пък музиката ми е много подценена.

- Разбирам, не си в лесно положение, но мога да излекувам крака ти в замяна на малко помощ - лека усмивка загадъчно мина през лицето на Ан.

- Какво толкава искаш да направя и как ще излекуваш крака ми - така съм от години. -гномът вече не се мръщеше, но видимо се съмняваше в Ан.

- Колкото до крака - просто ти е изкривено коляното. Имам една билка, с която за около десет минути ще го оправя.

- Ще бъде страхотно да се отърва от болката, която ме е гонила от години. - говореше гномът на стената, докато Ан ровеше в торбата си с билки.

- Ето го. Твърдолист. Рядко се среща и помага при лекуването на кости. - Ан започна да втрива едно листо в коляното на гнома и след около пет минути започна да намества костите.

- Готово, вече няма да куцаш. Може доста да боли отначало, но това е заради костите.

- Добре, излекува ме, но искаше да ти помогна за нещо. Какво е то ?

- А, нищо особено, просто една трудна за разчитане стара книга. Освен това, още не си ми казал името си - леко се усмихна Ан.

- Казвам се Гробнар, добри елфе. Как е твоето име, приятелю? И каква е тази книга?

- Наричам себе си Ан. И ето я книгата. - Ан изкара от торбата си една голяма черна книга със седефенобял надпис Necros Tendemorium и я постави на масата пред Гробнар.

- Това е една от седемте книги на некромантиката - прошепна притеснено гномът. - Откъде я притежаваш?

- Ами, намерих я в една пещера, сигурно някой я беше оставил там, за да я вземе след ден-два. Но вътре видях доста интересни заклинания и мислех че някой ще знае нещо повече за тях.

- Аз разбирам съвсем малко от магия, само съвсем прости заклнания. Няма смисъл да ме питаш за такива неща.

- Е, тогава няма какво повече да правя тук - изморен съм. Чао и... едва ли ще се видим пак - Ан бавно и отнесено се запъти към спалните помещения на страноприемницата.

‘'Гробнар знае малко за некромантиката, а не става за битки и не може да тръгне с мен. Но най-добре да мисля за това утре'' Ан се излегна в леглото си и цяла нощ гледаше през прозореца. През нощта не валеше. Ан си мислеше дали да остава и следващия ден тук или да тръгва на пътешествието си. На него не му беше нужен сън - той не спеше през нощта и държеше очите си отворени. Елфът почиваше като се разхожда през нощта и се отдава на песента на природата.

         На следващата сутрин той беше първия в общата стая на страноприемницата и реши просто да разгледа отново Тендемориума. Слънцето осветяваше цялото помещение с ярките си и бодри лъчи. Ан с интерес гледаше древните некомантски заклинания и размишляваше върху тях - който може да ги контролира и използва, би бил много опасен. Ан разбираше малко от магия и можеше да прави някои елементарни магии като да вкарва мощтта на стихиите в стрелите си или да призовава орли например.

На Ан му стигаше толкова гледане книгата за днес и реши да я прибере в черната си торба, зашита с червени конци.

Тъкмо се приготвяше да излезе и да се разходи, когато една прекрасна елфка влезе в страноприеницата и очите му се спряха на нея. Цялото й тяло беше покрито с тежки сиво-сини метални брони и на колана й висеше тежък чук. Очевидно тя беше част от ордена на паладините - свещени воини, заклели се да се бият със всичко зло. Елфката имаше дълбоки сини очи и дълга руса коса. Тя се обърна към Ан и му се усмихна. Ан отвърна на усмивката и каза леко смутено:

- Драсте, ъъъ, как се казваш ?

- Наричам се Еланор и съм част от ордена на паладините. Сладък си - усмивката  на Еланор се отрази в синьо-зелените очи на Ан, които весело пробляснаха.

- Аз съм, ъъъ, Ан - той въртеше пръста си около един дълъг черен кичур и леко прехапа долната си устна.

- Може ли да седна при теб? - Еланор се любуваше на красивите очи на Ан.

- Ъъъ...О-о, да, разбира се - Ан тръгна към масата си в ъгъла, Еланор го последва и седна до него. - Какво те води насам?

- Ами разхождам се из земите, приятно е, а тук реших да се отбия, за да си почина. Ами ти? - топлината на усмивката на Еланор изпълни цялото тяло на Ан.

- По принцип се разхождам  в търсене на интересни приключения, но се почувствах самотен и реших да дойда тук. Ще е перфектно да пътуваме заедно, мислиш ли ?

- Разбира се, но искам първо да знам повече за теб. Откъде идваш, къде си живял, накъде пътуваш и такива неща. Нека тази нощ да останем тук - Еланор прегърна Ан и го целуна по бузата.

- Ще останем тук - Ан нежно я целуна по бузата и започна да си играе с един неин кичур. - А колкото до миналото ми - скоро ще ти го разкажа.

Ан показа на Еланор оръжията си - два изящно изработени къси меча, изковани от него самия и един дълъг черен лък, с който Ан беше убийствено точен. Еланор остави броните си в стаята на Ан и те излязоха навън. Времето не можеше да бъде по-перфектно - слънцето светеше ярко, а дъждът беше охладил земята и не беше нито топло, нито студено. През целия ден се разхождаха из спокойната гора. Ан се чустваше невероятно и не вярваше, че злобната му съдба би му предоставила нещо толкова прекрасно. Еланор беше много жизнерадостна - постоянно тичаше и се смееше. Двамата се качваха на дървета, лягаха на тревата, тичаха, смееха се, прегръщаха се, целуваха се - просто радостта им беше безкрайна. Когато започна да се става тъмно, тръгнаха към страноприемницата.

        Останаха около час в общата зала да хапнат, да пийнат малко и да си поговорят за деня. След това тръгнаха нагоре към стаята на Ан и като влязоха, Еланор го прегърна и го целуна нежно по устните, след което облегна главата си върху рамото му. Те чувстваха как сърцата им туптят заедно и сякаш стояха така прегърнати с часове. Неохотно се пуснаха и легнаха на леглото, като Ан остави главата си върху гърдите й, а тя си играеше с косата му. Заспаха прегърнати. Елфът не беше спал от месеци, а сънят с Еланор особено му се услади.

        На другата сутрин събраха всичките си неща и поеха на път без посока.