Глава шеста - Сенките се удължават

   Нощта беше безоблачна и лунната светлина обливаше в сребристи талази цялото смълчано почиващо село. Прозорците на къщите не светеха, а отразяваха сиянието на луната. Сребристата светлина обливаше всичко и придаваше призрачна прозрачност на самата тъмнина. Въздухът беше студен и свеж и вдъхваше живот. Ясно се чуваше хармоничната песен на природата - листата на дърветата шумоляха приятно от порива на лекия ветрец, дребните животинки издаваха звуците си и вятърът тихо виеше.

  Цялата тази успокояваща атмосфера много изнервяше Кел, който беше фиксирал погледа си върху некроманта и се движеше неусетно, безшумно, някак призрачно. Човекът в черната роба се движеше бавно и отнесено и това още повече улесняваше Кел. Крадецът поддържаше разстояние около десет метра от некроманта, защото въпреки, че беше незабележим, не искаше да рискува. Беше се наметнал с плаща си и се сливаше в тъмнината. Ходеше съвършено тихо и дишаше толкова приглушено, колкото му позволяваше тялото му.

  В края на селото некроманта ускори крачката си и зави зад една къща. Наложи се Кел също да ускори крачката си и бързо настигна тъмния магьосник. След като зави зад ъгъла, видя накъде се е запътил некроманта - към гробищата на Химбър. ''По дяволите, само не там''. Кел не гледаше къде стъпва, блъсна се в един голям котел и съдът падна със звучно дрънчене. Кел също падна, но моментално се изправи и се скри зад един зид. Надникна над ръба на зида и видя как некроманта чертаеше фигури във въздуха с костеливите си пръсти и шепнеше някакви зловещи думи, и около него започна да се оформя мъртвешко светлосиньо сияние. Крадецът чувстваше как това сияние бавно  изсмуква волята му за живот и отчаяно искаше да се прикрие. Кел се загърна с плаща и покри цялото си тяло. ‘'Дано наистина ме предпазва от черни  магии, иначе трябва да се бия''. Сиянието обливаше въздуха със смразяващ студ и бавно привличаше всичко живо наоколо към некроманта.

  Главата на некроманта беше обърната право към крадеца и стоеше така няколко бавни и мъчителни минути, след което се завъртя наляво и набързо огледа къщите и дворовете около него. Сиянието секна и въздухът се изпълни с напрежение. Некромантът продължи бавно и предпазливо хода си. Кел се прехвърли през зида и започна да преследва черната фигура отново, този път още по-предпазливо. ‘'Беше на косъм, трябва да съм по-предпазлив!''.

  Ан погали бузата на Еланор и нежно отметна един кичур коса, падащ върху лицето й. Елфката положи ръката си на врата му и с цялата си нежност целуна неговите устни. Когато Ан усети устните на Еланор, в съзнанието му се появи картина как те двамата, свободни от всичко зло, тичаха радостно прегърнати през красиви поля. Едната си ръка Ан остана на бузата на Еланор, а с другата я прегърна. Целувката им продължаваше сякаш цяла вечност. Тя беше в екстаз - Ан се целуваше невероятно, а и тя наистина го обичаше. Сърцата им туптяха в пълна хармония. В тази целувка имаше нещо магическо - за няколко невероятни момента бяха в един свят на възвишена красота. След няколко прекрасни минути неволно отделиха устните си и станаха от мекото легло.

  Отидоха на терасата и се любуваха на красотата на природата и спокойствието на селото. Нощният ветрец развяваше косите им. Седнаха на перваза и Еланор облегна главата си на рамото на Ан. Тя нежно прошепна:

  - Толкова е красиво, когато всичко е в хармония. О, Ан, небето е великолепно тази нощ!

  Двамата се загледаха в звездите - далечни и красиви, тези малки точици светлина сякаш даряваха с надежда отчаяните, сякаш показваха пътя на изгубените. На черния небосвод се виждаха съвсем ясно - нощта беше безоблачна.

  - Винаги съм обичал звездите: вдъхват надежда, която не угасва. Но тази нощ те сякаш предвещават нещо зловещо. Дали е свързано с нашата група? - Ан все още гледаше в звездите и говореше повече на себе си, отколкото на Еланор.

  - Ан, няма за какво да се тревожиш. Всички ние сме толкова силни! - Еланор се усмихна широко.

  - Но не знаем срещу какво сме изправени... Това много ме тревожи, не ми дава спокойствие, съзнанието ми е изпълнено с въпроси, но сега не е време за тях.

  Той се обърна към нея и погледите им се срещнаха. Прегърнаха се и се целуваха няколко мига, когато в далечината блесна синя светлина. Двамата станаха светкавично и се загледаха в сиянието. В центъра на светлосинята светлина стоеше слаба фигура в чисто черна роба, със спусната над главата качулка. Сигурно черният магьосник беше усетил, че някой го преследва, и сега правеше някаква зловеща магия, от която даже Ан и Еланор ги сковаха костите от студ.

  Те стояха и гледаха сиянието няколко минути, нямаха желание да се движат и когато то секна, Ан каза тихо:

 - Кел... не трябваше да го пращам сам.

 - Това не е важно, хайде да се приготвим!

  Двамата влязоха в стаята си, сложиха пълната си екипировка, взеха всичките си оръжия и пълните с полезни предмети, но леки торби с тях... Отидоха в стаята на Кел и Джу, която не беше заключена (явно Джу не се интересуваше от толкова маловажни неща) и оттам взеха и доста от техните неща.

  Възможно най-тихо тръгнаха надолу по стълбите. Това би било много трудно за всички останали, но не и за елфите Ан и Еланор. Те бяха свикнали да пренасят дрънчащи тежки товари, без изобщо да вдигат шум.

  Слязоха долу в общата стая и завариха Джу с десетина празни халби бира пред него да точи секирата си от скука.

  - Джу, Кел е в опасност, трябва веднага да тръг...

  - К'во толк'ва говориш, бе, просто кажи, че има бой и толк'ва! - Джу звучеше много развълнувам и учудващо трезвен; явно бирата имаше много слаб ефект над огромното му тяло.

  - Вземи малко товар - повече носиш от нас.- Ан беше доволен от ентусиазма на Джу.

  - Дай го насам, де! - Джу пое торбите, които за него бяха много леки, на широките си плещи.

  Тримата тръгнаха към вратата на страноприемницата, отвориха я, минаха през нея и Ан ги поведе към мястото, където беше светлината. Когато стигнаха мястото, Ан каза:

  - Тук беше некроманта, сигурен съм. Кел и некроманта не би трябвало да са далеч.

  Изведнъж Джу посочи една табелка и се обади:

  - Приятел, тръгнали са към гробищата. Мразя гробища.

  - Едва ли ще ти станат по-приятни като видиш как един некромант може да изкара от тях цяла армия от скелети. Сигурна съм, че некромантът не е сам. Един некромант много рядко се отделя от своя господар - учителя си.- Еланор се изненада, че си е спомнила нещо от уроците по противо-некромантика, на които не беше обръщала особено внимание, докато учеше в ордена на паладините.

  - Еланор, защо не го спомена по-рано!? - Ан й беше леко ядосан.

  - Амиии... чак сега се сетих, толкова ли е важно?

  - Не, но дирята на некроманта изстива - и е на около десет минути преднина от нас. Трябва да побързаме.

  Тримата се спуснаха напред по каменния път с лудешки бяг и след около пет-шест минути Ан различи в далечината тъмен силует, който със сигурност беше на некроманта и тримата се спряха запъхтени.

  Некромантът вече ходеше петнайсет минути. Кел вървеше зад него неусетно, като призрачна сянка. През това време не се случи нищо, но крадецът беше толкова внимателен, че сигурно дори и муха, минаваща покрай него, не би го усетила.

  На некроманта му оставаха около десет минути път до гробището, когато Кел погледна назад и смътно видя три силуета - един доста голям и два по-дребни и стройни. Той беше сигурен, че това са приятелите им и тръгна към тях - беше сигурен, че некромантът няма да забърза.

  Ан усети, че нещо ги приближава и веднага сложи стрела на лъка си.

  - Ан, аз съм, нищо ми няма, успокой се.

  Като чу гласа на Кел и като видя и самия него след няколко секунди, Ан се успокои. Джу подаде на Кел торбата му и крадецът веднага започна да трупа десетките си скрити и нескрити джобове със всякакви полезни предмети.

  - Е, Кел, какво е положението с некроманта? - попита след малко Ан.

  - Остават му по-малко от десет минути, докато отиде до гробищата...

  - ... където го чака господарят му. И където е най-добре да го последваме всички - Ан изгледа приятелите си изпитателно. - Няма да е лесно, некромантите са коварни и мощни.

  - Ан, я не се опитвай да ни поучаваш пак! - Кел се усмихна. - Не сме деца все пак, ще се справим.

  - Всички заедно сме непобедими! - Еланор направо сияеше. - Пък и аз знам  доста заклинания срещу некромантите и немъртвите им слуги. Освен това, знам и много силни лекуващи магии, в тях съм наистина много веща.

  - К'во чакаме и си разменяме думи - хайде да тръгваме, и без това нямаме много време! - Джу беше много въодушевен от възможността за битка.

  Всички мълчаливо се съгласиха с него и тръгнаха. Ан и Кел се промъкваха отпред, а Еланор и Джу ги следваха на няколко метра разстояние.

  След няколко минути некромантът отвори портичката на гробището и се изгуби в гъстия мрак, обвиващ зловещото място. Тук нещо не беше наред. Четиримата минаха пред портичката и ги обви вледеняваща мъгла.

  Можеше никога да не напуснат това място...