Глава Трета: На кръстопътя.
  - Шефе, ако трябва да бъда искрен, имам чувството, че така ще си пропилеем живота! От няколко дни наблюдаваме този безлюден път, по който не минават дори и селски каруци! Безсмислено е да стоим в тези миризливи храсталаци по цял ден и то за какво - за нищо! Инак друго си е главния път - богаташки файтончета, крещящи от далече: "Ограби ме, ограби ме!"! - разсъждаваше на глас Александър.
   - Отлично знаеш, че рядко поемам рискове, а на главния път е доста вероятно да ни заловят! Затова залагам на малко, но сигурно! А ти престани да ни опяваш и се съсредоточи! - отвърна строго главатарят.
   Тe бяха прочута разбойническа група, която се състоеше от десетина души, чието основно занимание бе ограбването на коли и файтони. Самата мисъл за грабеж ги зареждаше с ентусиазъм и оптимистични мисли, може би защото намираха в нея своя талант или по-скоро своето призвание - нещо, което не всеки открива в живота си. Лошото на този занаят бе само, че количеството на печалбата или изобщо печалбата никога не е сигурна. Имаше дни, когато изобщо не минаваха коли, а само селски каруци, които не изглеждаха никак примамливи за алчните им души. И вероятно и днес щеше да бъде такъв - слънцето вече залязваше, а на пътя не се виждаше никаква кола!
   Александър избърса потта от челото си, разтърка очите си и погледна отново към пътя. Някакви странни очертания се извиваха пред погледа му, докато в един момент той не кресна:
  - Шефе, файтон!
   С умерена скорост на пътя се движеше един файтон и то не какъв да е, а от по-богатите. Слънцето се отразяваше по черната му повърхност, което предизвикваше неповторим блясък, а орнаментираните извивки по страните му получаваха златни отсенки. Конете също издаваха доброто положение - бяха добре тренирани и макар да бяха изминали вече 15 километра, все още продължаваха да бягат. Това естествено беше перфектната картинка за разбойниците и понеже им се случваше изключително рядко да видят подобно нещо, те се изправиха на крака и се подготвиха за атака. Изглежда ако всичко минеше по план, скоро щяха да се занимават по-професионално със славния си занаят.
   След силния вой на главатаря, приличен на грачене на гарван, разбойниците се хвърлиха върху файтона, готови да се бият със зъби и нокти за парче злато. Гладът явно си казваше думата, защото след няколко секунди двама вече бяха вътре.
    Когато видя нападателите, Хенри се изправи, като се опита да ги избута навън, но един куршум го прониза в гърдите и той падна назад. Разбойниците рядко прибягваха до убийства, защото повечето хора оценяваха живота си повече от натрупаното богатство, но все пак се срещаха и такива, за които състоянието стои над всичко. А и този път алчността ги накара да стигнат до крайности.
  Разбойниците видяха във файтона още един човек, който бе покрит с тъмно одеяло и не помръдваше. Затова решиха, че това или е труп, или заспал земевладелец, което не би представлявало никаква опасност за тях. Тъкмо когато посегнаха към скъпото сако на Хенри, човекът изведнъж се обърна и скочи пред тях... Нещо в погледа му предизвика страх, който пък от своя страна породи срам, защото един разбойник не бива да е страхлив. За да докаже пред себе си,а сигурно и пред другия, единият от тях насочи пистолета си право срещу Мартин, който продължаваше да ги гледа все така зловещо. Вместо да потъпче страха си, разбойникът му придаде външен израз - ръката, с която държеше оръжието се разтрепери до такава степен, че само с един замах, Мартин успя да му отнеме револвера. Това допълнително стресна нападателите, което доведе до взимане на прибързани решения, а първото, което им хрумваше бе бягството. Паниката им предизвика безпокойство у останалите, които бяха на тавана и до трупа на кочияша, и те решиха да напуснат венерически файтона - все пак ако нещо е успяло да уплаши най-големите смелчаги на бандата, то със сигурност е нещо много зловещо.
     Когато тях вече ги нямаше, Мартин разгърна черното наметало, с което се бе покрил, и погледна към Хенри. Куршумът очевидно го бе засегнал доста сериозно, защото той бе в безсъзнание, а раната му кървеше обилно. В същия момент младежът чу шум, сякаш някакъв човек падна от файтона... Мартин отиде от външната страна на файтона и с големи усилия се приближи до мястото, където трябваше да бъде кочияша или по-скоро трупът му.
   Конете, подплашени от изстрелите, препускаха в произволна посока. Мартин пое юздите и се опитваше по някакъв начин да контролира животните. След временен неуспех, конете се поуспокоиха и започнаха да се подчиняват, въпреки че нямаше особена полза от това - Мартин никак не се ориентираше по тези пътища. Изглежда и този път щеше да се довери на интуицията си - тя винаги го отвеждаше на правилното място. Но този път въпросът бе дали изобщо иска да стигне до там? Хенри лежеше полумъртъв и може би това е единствената възможност да си отмъсти! Така щеше да сложи край на тези болезнени мъчения, които го преследваха вечер в сънищата, а също и жаждата за отмъщение щеше да изчезне и всичко щеше да е наред... без Хенри!
   Глупости! Би било грях, ако може да спаси нечий живот, а не го направи. Освен това тази развръзка би била непланувана, а Мартин страшно мразеше, когато нещо не става така, както е замислено... И все пак му се предлага златната възможност да се отърве от Хенри... защо да не се възползва?
  Истината бе, че макар и да не го осъзнаваше, Мартин искаше да бъде като него и именно затова пожела да напусне родовото пространство и да се натика в и без това прекалено натъпкания свят на богатите. Ако искаше да се освободи от присъствието на Хенри просто щеше да го отпрати. Това негово скрито желание проблесна в съзнанието му с бляскава яснота и момчето сякаш за пръв път видя как в действителност стоят нещата. Това бе твърде странно!
   И отново в съзнанието му от един въпрос започнаха да се люпят още четири-пет, които се блъскаха един в друг и в главата му  настана пълна каша. Това го объркваше допълнително, че той реши да постъпи, както винаги - изобщо да не мисли, а да остави всичко на случайността. А тя скоро си каза думата.
   Постепенно файтона навлезе в някакво малко, но модерно градче, в което Мартин видя идеалното място за спокойствие и релаксация - самата атмосфера го предразполагаше да се отпусне, въпреки че решението на тази нажежена ситуация изобщо не се криеше в това. Скоро попадна на една огромна бяла табела с червен кръст, която насочваше към близката болница и тръгна натам с надеждата да не е прекалено късно да спаси величествения образ на злото, когото хулеше и същевременно се кланяше.