Алис вървеше по следите на Оливия. Тя вървеше доста бързо, но все пак русокосото момиче успя да я настигне достатъчно, колкото да може да я проследи, прикривайки се, като използва сенките и горските дървета за свой костюм в нощта. Гората бе тъмна и ужасяваща. Звуци на стар бухал, звуци на койоти и вълци, озвучаваха празната, мъртва тишина. Луната все още царуваше на небето и показваше своята лунна власт. Жълти многобройни очи се прокрадваха из гората и гледаха на кръв своите, забързали се през нея, посетители – насочващата се към далечното езеро, брюнетка и русокосата, млада девойка, Алис, следяща всяка нейна стъпка. 

      Не след дълго, може би след час вървене, което на Алис се стори като цяла вечност, тя бе отведена до едно голямо, голямо езеро. То се показа вече накрая, извън гората. Около него имаше големи, дъбови дървета и зелени, малки храсти, оплетени с вековна, фина паяжина, в тъмното, приличаща на  мръсен, тъмен сняг, покриващ ги едва. Русата девойка се загледа в голата брюнетка и не можеше да повярва на какво щеше да стане свидетел! Оливия, силно наранената, осквернена душа, с която жестоко се бяха изгаврили, се готвеше да скочи и да сложи край на своето съществуване –завинаги. Съвсем хладнокръвно, Алис се завтече към нея и я хвана за едната ръка. Оливия се стресна и изпищя. Ято черни гарвани  заграчиха тъй грозно над тях. 

    - Моля те, не се плаши! Няма да ти навредя! - каза Алис

   - Защо да ти вярвам? Защо да те слушам? Ти ще ме заведеш при Господаря,нали? – попита Оливия със сълзи на очи. Те бързо се стекоха по двете ѝ бузи и тя се опита да прикрие лицето си, но девойката, умоляваща я да не слага край на собствения си живот, я хвана и прегърна здраво, сякаш бе нейна родна сестра. 

    - Какво ти се е случило, миличка? Защо плачеш и защо си цялата гола, насинена? - попита тя с чувство на състрадание и болка.

       Оливия прехапа устни с цел да не показва вътрешната си болка,деряща я тъй силно, че ѝ се искаше да умре на място. Но сетне, даде воля на своята мъка и слабост, даде воля на сълзите да потекат. Алис я прегърна още веднъж и ѝ даде дрехите, които бе взела. Младата брюнетка бе изненадана, че тя носи дрехи и затова я попита:

     - Откъде знаеш, че щях да дойда тук? Тези дрехи... ти за мен ли ги взе?

     Алис разтърси положително глава и ѝ каза всичко - за  хлипанията и риданията ѝ които е чула, че е я видяла и ѝ станало жал за нея. Оливия се уплаши и я помоли да не казва на никой за това. Алис положи клетва. Сетне двете се запознаха и вече знаеха събеседните си имена. Девойката с руси букли още веднъж се опита да изкопчи истината,но брюнетката не отговори на нейната молба. Алис повече не настоя. Накрая двете решиха да се върнат. Мина още един час и те вече стояха пред имението, в близост до стълбището. Преди двете да си кажат чао, Алис се обърна към Оливия и я попита:

    - Може ли да ми кажеш поне кой ти го причини, Олив? Или не искаш? Поне да подадем жалба в полицията!

    - Недей, моля те! Ще стане много по-лошо в сравнение от преди. Нека и двете мълчим за това. - помоли я тя,шепнейки на уста.

   - Добре! Ако имаш нужда от нещо, веднага ми се обади! Чули? – каза с мил тон Алис. 

 Оливия, чернокосата брюнетка, само потвърди с разтърсване на глава. После прошепна отново:

   - Алис, внимавай с Господаря! Опитай се да не се въртиш много около него! 

    - Защо?

   - За твое добро  – това бе последното казано нещо от Оливия. Двете се разделиха, всяка, следваща сегашните си планове. Часът бе пет сутринта, хм, петлите, обаче този път не предупредиха за това. Те бяха приготвяни да се сложат на Господарската софра. Оливия се зае да измете и да измие стълбището, а Алис мигом се насочи към стаята, от която излезе вечерта. Качи се по стълбите, отиде на първия етаж и влезе тихо в стаята. Легна на леглото си и се замисли какво имаше предвид Оливия, какво значиха нейните думи. Умората вече я бе налегнала. Мигом тя се унесе в много кратък, но сладък и дълбок сън.