Алис вървеше по следите на Оливия. Тя вървеше доста бързо, но все пак русокосото момиче успя да я настигне достатъчно, колкото да може да я проследи, прикривайки се, като използва сенките и горските дървета за свой костюм в нощта. Гората бе тъмна и ужасяваща. Звуци на стар бухал, звуци на койоти и вълци, озвучаваха празната, мъртва тишина. Луната все още царуваше на небето и показваше своята лунна власт. Жълти многобройни очи се прокрадваха из гората и гледаха на кръв своите, забързали се през нея, посетители – насочващата се към далечното езеро, брюнетка и русокосата, млада девойка, Алис, следяща всяка нейна стъпка.
Не след дълго, може би след час вървене, което на Алис се стори като цяла вечност, тя бе отведена до едно голямо, голямо езеро. То се показа вече накрая, извън гората. Около него имаше големи, дъбови дървета и зелени, малки храсти, оплетени с вековна, фина паяжина, в тъмното, приличаща на мръсен, тъмен сняг, покриващ ги едва. Русата девойка се загледа в голата брюнетка и н ...