Веднага след срещата с Господаря си,Алис бе подготвена да отиде в града. Пред имението я чакаше нает лакей с колесница,подобаваща точно като от приказките,теглена от най-красивите коне,които тя бе виждала някога в живота си. Лакеят,който бе добре облечен,вече я чакаше,за да потеглят. Алис бе облечена с дълга кафява рокля,а върху нея,за да бъде прикрита,бе сложена дълга черна жилетка с качулка,изработена от най-нежния изтъкан памук в цяла Англия.Тя бе взела със себе си и една малка,плетена кошница,в която да сложи желаното от Господаря. Не след дълго,каретата потегли. Градът,в който трябваше да се отбие,бе малко по-далеч,намиращ се от селото,което познаваше. Той бе среден на големина и на мащаб град,но пътят бе дълъг и донякъде доста изтощителен.
……………………………………………………………………………………………………………………………………….............................................................
Роджър все още стоеше в стаята си,но по всичко си личеше,че бе доста напрегнат-нещо го караше да нервничи. Но той самият не знаеше какво. По едно време черният му,ретро телефон,звънна грамогласно-църр,църр,църр. Той отиде до него и вдигна слушалката-добре знаеше кой се обажда. На него говореше жена,по гласът й можеше да се разбере,че нито млада,нито стара-също като него,на средна възраст,е,малко повече. Към четиридесет. Тайнствената жена проговори:
-Роджър,мили,как си?-тонът й обаче бе подигравателен. Разговорът отиваше на зле.
-Какво искаш,долна жено?!-извика й той,скръцвайки рязко през зъби.
-Каквото и ти.
Мастарът се досети за какво говори тя-при последната им отборна работа,той обаче,не бе спазил сделката-след като двама убиха враговете на вуйчо му,който всъщност се падаше и вуйчо на тайната жена,Роджър бе отмъкнал цялата плячка със себе си,а нея бе оставил сама,когато полицията беше дошла. Госпожа Родрекинес,но по истинското й име-Амелия,бе прекарала дълго време в затвора,поради това,че бе съучастничка на убийство. Ченгетата търсиха Роджър по това време,но той бе отдавна емигрирал,а шест години по-късно,се бе завърнал и построил наново,тогава разрушеното имение. Богатствата запази за себе си,но… душата си бе отдавна продал на Сатаната,подписвайки договор със своя почерк и печат-вършещ зли дела.
-Какво искаш? Да ме вкараш в затвора ли, скъпа ми братовчедке?-попита я той с презрение.
-Не,но ако не искаш тайните ти да бъдат разкрити,ще правиш точно това,което искам от теб! Ако ли не…. скъпи ми братовчеде… отиваш на кино,този път в затвора!-отвърна му тя.
-Защо да го правя? Защо да те слушам?-продължи да пита той.
-Казах ти защо,а и,да си призная,искам отмъщение! И ако ти не ме послушаш,всички ще разберат тайните ти-те ще бъдат пуснати из града,ще бъдат разследвани,а кой знае… някои дори,могат да бъдат убити,като например… русокоската,която пътува за там в момента. Не си ли си си помислял,ако й се случи нещо..лошо? Защото,аз имам мои хора в града. Но ако ме послушаш,косъм няма да падне от красивата й главица .
Сърцето на Роджър спря да бие-сякаш той бе мъртъв. Последва само мълчание от негова страна. Не знаеше защо,но нещо го привличаше към тази девойка-Алис. И макар той самия да знаеше какво бе вършил през всичките тези години,какво бе причинявал на толкова много момичета,той я искаше,но не само за притежание-той не я искаше само тялом,не я искаше само за слабините си,а и духом и за сърцето си. За пръв път жена бе успяла да покори тъмното му,мрачно като чернилка,сърце. А дали? Или бе просто едно глупаво,временно увлечение? Е,глупаво,временно увлечение или не,той бе готов на всичко,за да я защити,дори ако трябваше да даде собствения си живот в замяна на това-той бе готов!
-Слушам те!-каза покорно мъжът на слушалката. От другата страна на слушалката,макар и да не се виждаше, Госпожа Родрокинес усети сладостта от своята власт-изнудването и използването на,Роджър.
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………..........................................
След три часа непрестанен път,Алис най после бе пристигнала. Лакеят бе спрял каляската там,където спираха и други като нея-още в началото на града. Тя благодари на лакея и потегли към уреченото място,от където трябваше да вземе нещата. Първо,трябваше да отиде до най-близката аптека. Тя бе малка,на две пресечки от самото начало на града. Докато вървеше,обаче на нея мястото й се стори доста претъпкано. Имаше много хора,някои бяха облечени,други носеха дълги,стигащи до земята,провесени,скъсани дрипи. Хората бягаха буквално по задачите си. Черни кълба от димове и пушек излизаха или от полу-непостроените комини на старинните къщи,или от някои заводи,или от някой,наближаващ влак,каращ по жепе-релсите,отвеждащ го право или извън града. Малки котки и големи кучета вървяха на четирите си лапи по улиците,а щандовете с храна бяха просто ,,обирани”-месото,рибата,царевицата и други храни… Всичко се взимаше от рас-,който колкото имаше и както успееше. Някои,обаче крадяха и бяха хващани веднага.
Алис сетне достигна до близката,малка аптека. Тя влезе вътре и поздрави учтиво,усмихвайки се. Жестът й,обаче не бе върнат-хората там бяха прекалено отчуждени един от друг и се приемаха като врагове,отколкото приятели и близки сънародници,и братя,и сестри. Дадоха й лекарствата,които поиска и си плати. След това се насочи към щанда с месо,млечни и морски деликатеси. Ужас,щеше просто да повърне от погнуса! На щанда с месни продукти продаваха дори плъхове и умъртвени,вече изкормени котки. Доплака й се от тази гледка,никога не си бе представяше как човек би могъл да бъде толкова жесток...особено към животните. Жената,обслужваща на щанда я погледна с интерес,но после бързо сведе очи,сякаш безразлично. Алис взе сурово агнешко месо,после пилешко и накрая глиганско. Отправи се към щанда с млечните продукти. Взе краве и овче сирене,взе масло,също синьо сирене. Отново й се поиска да повърне. Накрая пое към морските деликатеси-взе стриди,малко риба,скъп хайвер и рибено масло. Вече беше готова да си тръгне. Върна се в началото на града и подсвирна своя лакей,стоящ,чакащ я там. Тя отново се качи в каляската и тя потегли стремглаво,разбира се,водена от най-красивите и бързи коне. ………………………………………………………………………………………………………………………………………………………...............................................
-Уф,ама че работа!-изпуфтя Оугъст.
-Шт,тихо,да не те чуе Господарят!-каза му уплашено Маркъс.
-Ами какво,цял ден в градината да вадиш дълбоко,засадени в земята моркови,си е...направо ад,човече!-продължи да философства Оугъст.
-Е,все пак сме на работа,не на почивка-допълни Маркъс с все още уплашено сърце.
Двамата мъже се спогледаха в очите и се засмяха от все сърце. След това се заеха да работят сериозно,продължавайки както преди малко-неуморно и взаимно. Те бяха в градината цял ден и прибираха от земята,здраво придържаните към нея,моркови. Кой знае,сигурно бяха пуснали много надълбоко своите корени.
………………………………………………………………………………………………………………………………………………………..............................................
Сефра,Оливия,Мариян и Максимус се разделиха отделно и всеки зае по няколко стаи,които да чисти-и на първия,и на втория етаж. Един носеше цяла стомна,метална кофа,пълна с вода и хлор,заедно с една гъба,за да измие подовете на стаите,които постоянно издава забавни звуци на пропукване,отколкото а скърцане,друг носеше кърпички и препарати,за да чисти и забърсва праха,трети пускаше прахосмукачка из тях,а четвърти лично се залавяше с поправката на бравите на вратите на стаите.
Сефра и Оливия,обаче,чистейки на втория етаж,попаднаха на няколко странни врати. Те знаеха много добре за тях и за нещата,които им бе разправяно,но много не вярваха на тези приказки. Струваше им се измишльотини. Старицата Мариян,винаги ги бе предупреждавала да не се опитват да влизат в тези ,,секретни” помещения,но сега тя не бе тук,за да ги спре.
-Хайде да влезем вътре и да видим какво наистина има вътре.-предложи на Маслинка,Сефра.
-Луда ли си,Сеф? Този наш Господар ще побеснее като куче,а само ако разбере какви ги вършим…-тя не допълни,но Сефра много добре я разбра. И въпреки това,смело й рече,продължавайки да упорства:
-О,той няма да разбере. Мисля,че излезе преди малко с коня си.
-Сефра,ти никога не си била при него,че да знаеш какво не може и какво може да ти направи. Да не го ядосваме! Страх се изписа на лицето на Оливия. Тя бързо се вкопчи в приятелката си и отново направи опит а я убеди да не действат на своя глава. Ала без успех. Деветнадесет годишната девойка бе упорита като вол и решителна,и твърда като скала.
-Какво ми намекваш,Олив?-тонът на младоликата девойка с кестенява коса стана твърд питателен. -Той някога правил ли ти е нещо? Кажи ми,мила Маслинка!
-Моля те,да се махаме от тук преди някой да ни е видял-проплака тя.
Сефра в този момент разпозна,че нещо много лошо се е случило между нея и Господарят Роджър. Той бе страшилище и още какво ли не. Но реши да не задълбава си до предел,тъй като на хоризонта,виждаше ясно прясна и дълбока,ранима рана,в която не целеше да посипе сол. Двете тръгнаха надолу по стълбите и решиха да излязат пред имението. Само че…. разговорът им бе чут… от самия него-Мастарът. Той ги хвана и започна да крещи. Викът му се разнесе из цялата сграда-във зеленчуковата градина,в конюшнята,навсякъде. Дори Марият,която бе скришно заспала,го бе чула. Всички се насъбраха. Господарят стисна здраво и Оливия,и Сефра,и ги изхвърли като бездомни котки отвън,пред имението. Преди обаче да им посегне,се някой определено бе хванал неговата тежка ръка.
-Господарю,какво правите!?-това бе Алис,върнала се от дългия,общо шестчасов,път. В очите се виждаше пламък,пламък на раздор,пламък,който се бе разгорещил,в името на това да защити някой,когото обича.
Оливия и Сефра използваха момента и се завтекоха към нея. Алис пусната ръката на Роджър и тя се приготви да прегърне двете си приятелки с отворени обятия,отворени за прегръдки,рамене. Те извикаха името й и тя ги прегърна силно,силно,като грижовна майчица.
-О,милички!-изрече тя и ги целуна по спуснатите,огрени от нежното,топло слънце коси. Пусна ги,придърпа ги инстинктивно зад себе като майка , и погледна сурово към Господаря. След това му проговори:
-Донесох Ви това,което поискахте,както ме помолихте,но няма да Ви позволя да вдигате ръка на никой!
Тя погледна първо към Оугъст,Максимус и Маркъс,които стояха сега като замразени,ледени скулптури,дори челата им не смееха да изтръпнат,нито скулите им,нито физиономиите им,стояха просто едни и същи-изумени от нейната смелост. После,даде знак на трите жени да я последват-така и направиха. А Господаря остана сам с мъжете,също изумен като тях.
© Ралица Стоянова Всички права запазени