"[...] А когато най-сетне приближиха високите порти на града, той спря хода си, обърна поглед назад, и рече:
- Толкова време мина... Толкова дни, години,... столетия... Толкова лета и зими се изредиха, че не помня вече где заминах, защо я оставих, поради що пуснах ръката ѝ и позволих на вятъра да ме отнесе надалеч; през планини, реки, гори и морета... Где бях?... Къде се сражавах?... Къде не загинах?... Защо не умрях?... Ала сега знам! Заради нея! Поради щото Луната винаги бди над своя вълк, ако ще и накрай Вселената да бъде.
Настъпи кратко мълчание. Всички слушаха думите му; най-вече тия, в чиито сърца витаеше същата магия, но дори и ония, които в мрачните дни бяха изгубили сродните си души.
След малко конникът поде отново:
- Ала аз вече съм тук! - рече той гордо, докато вятърът брулеше гъстите му, черни коси. - Тук съм, пребродил високи планини, дълбоки реки, бурни морета и непрогледни гори. Тук съм!... След три столетия, тук съм! Мечът ми се бе строшил, щитът ми се бе разцепил, лъкъ ...