Седях и съзерцавах тази спокойна върволица от хълмчета, която ограждаше долината от юг. Седях и се възхищавах на неземното спокойствие, което излъчваше. Пролет, лято, есен или зима, тя си беше все същата, само дето менеше цвета си. Ту ставаше сива като намръщено есенно небе, ту разливаше златния си цвят и омайваше със зеленото си спокойствие, а когато побелееше, в главата ми възлизаше спомена за чая от бъз на баба. Въпреки това, тя винаги изглеждаше спокойна, това сюблимно планинско спокойствие търсех и аз. Хем спокойна, хем дивна, хем страшна, да се чуди човек дали ще оцелее в нея неподготвен. Заедно с това, тя беше и майка, закърмила ме със своето розово мляко, което бликаше от гърдите и всяка пролет, а през тежките летни вечери ме омайваше с приспивния лилав аромат на лавандула. От хилядолетия в обятията и лежаха моите предци и тя пазеше техните тайни, а днес заветът им роди мен. Не можех да не пропиша за нея, невъзможно беше да я забравя. В нея се сблъсках с всички първи неща. Няма ...