Гледам те втренчено. Тук ли си наистина? Протягам ръка, уж случайно движение, а всъщност искам да те докосна, за да се убедя, че си реален. От плът и кръв си, тук си! Цялата изтръпвам. Задъхвам се. Сърцето ми спира. Слушам те, докато говориш, внимателно следя всяка твоя дума, тайно се надявам да кажеш нещо грешно, нещо, което да те направи по-земен. Не си от типа мъже, с които имам навика да излизам – не се опитваш да ме свалиш с невероятните си познания; не се правиш на по-интересен или по-велик, отколкото си. Побъркваш ме – умен си, интелигентен, забавен, мил, говориш с мен като с равна. Харесваш ми. И разговорът върви някак леко и спокойно. А погледът ти... Защо трябва да ме гледаш, сякаш съм специална?! Зареждаш ме, изпълваш ме. Пияна съм, пияна съм от присъствието ти, гласа, усмивката, случайното докосване, от парфюма ти...
Казваш ми, че ме харесваш. Казваш ми, че искаш да си с мен. Говориш ми къде ще ме заведеш, какво ще правим заедно. Обещаваш ми да ме направиш щастлива и да не ...