Огромният часовник в центъра на града удари полунощ... нощта срещу Коледа. Стотици безгрижни хора се бяха струпали на весели тълпи и пееха коледни песни, разхождайки се по бляскаво осветения площад. Църквата, гранитна и студена, изглеждаше по своемо красива и празнична в Коледната нощ. Десетки поклонници влизаха и излизаха от божия храм, щастливи, нетърпеливи отново да се скрият в топлината на домовете си и да разопаковат подаръците. Малки и големи деца, увити в шарени шапки и шалове бягаха в снега и се радваха на веселите снежинки, които падаха ли, падаха. Изглежда щастието бе обхванало целия свят и безгрижието не искаше да изостави хората в празничната нощ.

Там, на стълбите на църквата седеше беден човек, тъжен и немощен, облечен в протрит и овехтял, закърпен на много места шлифер. Носеше скъсани обувки и тънка шапка. В ръцете си държеше малък вързоп от мръсни пелени, който трепереше. Мъжът не беше на повече от тридесет и пет, четиридесет години, но изглеждаше крайно състарен и изнемощял, пречупен от тежките удари на съдбата. За него Коледа не бе по-щастлива от останалите мрачни и студени зимни дни. Той просеше. Стоеше с малко метално канче и опитваше да привлече нечии състрадателен поглед, надяваше се на милостивите сърца на минувачите. Молеше ги, не само с покъртителните си слова и с жалния поглед, но и с вързопа, който държеше. Неговото момиченце, единствената му все още жива рожба. Нуждаеше се от няколко стотинки, за да успее да купи поне хляб и мляко за бедното си дете, няколко жълти малки монети, от които зависеше живота на малкото момиченце.

Повечето хора дори не поглеждаха бедния просяк, отминаваха го все едно е улична лампа, която стои неподвижно и хвърля светлината си върху коледния площад. Други се спираха и го поглеждаха, кимаха тъжно с глава и го подминаваха. Имаше такива, които се възмущаваха как може някой да проси на Коледа. Но човекът не бе виновен, че съпругата му, любяща и грижовна майка бе покосена от смъртоносна болест. Хората едва ли ги бе грижа затова! Той не бе виновен, че две от децата му също бяха отвлечени от ръката на смъртта, ръката, от която никой не може да се спаси. Той нямаше вина и затова, че го бяха уволнили от работа, просто защото фабриката не се нуждаеше от толкова много работници. Каква вина имаше, че точно в тази фабрика загуби и ръката си, в трудов инцидент, както после обявиха директорите. Не, той нямаше никаква вина за всичко това! И все пак стоеше там, приведен, с горестен вид, стоеше на стълбите на божия дом и се молеше само да нахрани рожбата си. Повечето хора не се интересуваха за какво се моли той. Потънали във весели разговори те се отправяха към домовете си, където ги чакаше печена пуйка и големи портокалови или орехови сладкиши, чакаше ги светещо и гиздаво коледно държо, чакаха ги куп големи и шарени подаръци. Чакаше ги щастие! А той... той нямаше нищо.

Мъжът, просто Том, хвърляше умолителни погледи към тълпите и си мислеше, че би сторил всичко, за да може детето му да почувства коледното настроение, поне за един миг да получи капчица щастие. Том наведе отчаяно глава и реши да си тръгва, разбрал, че и тази вече детенцето му ще гладува. Надяваше се в малката порутена барачка, нейде из скриновете да успее да намери къшей стар хляб, но едва ли, той внимателно бе проверил всички ъгли в шкафовете и бе сигурен, че не е останала дори трохичка. Той се прокашля дрезгаво и почувства остра болка в гърдите. Знаеше, че е болен, знаеше, че не му остава много. Но той оцеляваше, бореше се, живееше заради малкия вързоп, който държеше. Алис, неговото момиченце, съвсем скоро щеше да навърши годинка. Малко странно, но тя бе родена точно в ноша срещу първи януари. Дете, родено в навечерието на Нова година... всички се надяваха тя да донесе щастие в дома на Том, но вместо това, той загуби работата си, съпругата си и другите си две деца.

Надеждата все пак не напусна сърцето на Том. Той знаеше, че детето му ще получи по-добър живот, някой ден ще получи топлина и любов и ще расте като всички други деца. Ще отвори поредната огромна кутия с шоколадови бонбони в Коледния ден, след което ще се заеме с отварянето на подаръците. При тази мисъл, Том се усмихна, една бегла, мъчителна, но все пак усмивка се прокрадна по болното му, неизбръснато лице.

Носейки Алис в ръцете си, Том вървеше по светлите улици, прикривайки лицето си от хрипливия вятър и снежните парцали, които игриво беснееха из въздуха. Неосетното, но мъчително прекосяване  на лондонските улици го доведе до неговата малка порутена къщичка. Грозна гледка, която чудно как все още не бяха разрушили, за да построят на нейно място голяма книжарница или парфюмериен магазин. Том отдавна не можеше да плаща сметките и те се трупаха пред вратата, но поне с това можеше да запали огън, за да стопли рьчичките на Алис. Той бутна тънката дървена врата, която със зловещо пукване се отвори, държейки се на една панта. Влезе в единствената стая, от чийто таван капеха едри капки вода и падаха в множество съдеове, поставени по мръсния под. С много мъка Том успя да запали огън в порутеното огнище и постави детето си близо до огъня. След това започна да тършува из скриновете, но отново не намери нищо. Самият той не бе ял от два дни и стoмахът му изкъркори гневно, но той не му обърна внимание, а хвърли притеснен поглед към дъщеричката си, която в този момент спеше. Том прегърна Алис, напъха се под скъсаното мухлясало одеяло и затвори уморените си очи. Сънят, тъй желан и  успокоителен просто не  идваше. Том се въртеше неспокойно под тънкото одеяло и зъзнеше, вкочанен от смразяващия студ. Той прегърна по силно детето си, за да го стопли. Една силна, прегръдка, изпълнена с любов, но разкриваща отчаяние и примирение с неговата съдба...

Когато се събуди на другата сутрин, Том лежеше в прекрасно махагоново легло, покрито с червен балдахин. Обърна се и видя, своята красива съпруга Джейн, която все още спеше. Наистина беше красива. Дългата й руса коса се спускаше около нежните й рамене. Очите й бяха затворени и тя спеше леко като принцеса, както Том си помисли. Беше облечена в копринена нощница. Мъжът й се полюбува няколко мига, след това стана от леглото и облече кадифения си халат. Обу топлите си пантофи и се запъти към хола.

-         Тате, весела Коледа! – зивика малко рошаво момче, което стоеше до голямо коледно дърво, богато украсено с безброй играчки, топки, украшения и гирлянди, а на върхът му бе кацнала сребриста звезда.

Момчето, все още по пижама и босо, разопаковаше част от планината подаръци, скрита под елхата. На земята вече стоеше комплект оловни войници, голяма червена кола и топка.

-         Весела Коледа, Фред! – щастливо му отвърна Том и седна до него да разопакова подаръците. – А, къде са Арнолд и Алис?

-         Още спят – разсеяно отвърна момченцето, погълнато в разопаковане на подаръците.

-         И майка ти още спи, но скоро ще трябва да стават и ще излезем из града.

Том погледна камината, в която весело припукваше огън, топъл и приятен, сякаш от него струеше любов. Хвърляше приятна светлина в големия хол и осветяваше картини на доблестни рицари и красиви дами. Мъжът стана, отиде до прозореца и дръпна завесите. Светлината от камината отсъпи място на утринното слънце, което бързо проникна в стаята и озари сребърната звезда на коледното дръвче. Том погледна сина си, който разопаковаше поредния подарък и се почувства невероятно щастлив. Той имаше всичко: красива и любяща съпруга, чудесни деца, уютен дом и добри привтели. Какво повече да иска? – тези неща да не си отиват, щастието да остане с него завинаги.

Скоро Джейн и другите две деца също се събудиха и всички заедно седнаха на голямата маса в трапезарията, за да закусят. От засмените им лица струеше светлина, сякаш по-силна от огъня в камината и от утринното слънце. Том не можеше да опише радостта си с думи, просто се наслаждаваше на моментите със семейството си.

След закуската Том и семейството му излязоха на разходка. Лондонските улици, покрити с пухкав бял сняг, бяха пълни с тълпи весели хора, отиващи на църква, ядящи всякакви лакомства и разпръскващи весела глъчка. Том поведе семейството си към църквата. След няколко пресечки той забеляза малка порутена къщичка със счупени прозорци и продънена врата. От комина тъжно се виеха малки сиви облачета дим, известявщи, че в камината на къщата наскоро е горял огън. Том тъжно огледа къщата. Тя изглеждаше пуста, но в нея имаше нещо познато, сякаш чуто от някаква забравена приказва, видяно в някаква далечна легенда...

Скоро щастливото семейство вървеше по големия площад в центъра на града. Том бе забравил за къщата и отново се бе впуснал във разговор със Арнолд за някакво състезание по крикет. Празничният звън на камбаните приветстваше тълпите от хора, които влизаха и излизаха от църквата, а веселите снежинки подскачаха по купулите и витражите. Пред църквата обаче Том отново видя нещо, което не се вписваше с празничната обстановка. Пред самия вход стоеше дрипав човек, облечен в протрит и овехтял шлифер, закърпен на много места. Носеше скъсани обувки и тънка шапка. В ръцете си държеше малък вързоп от мръсни пелени, който трепереше. Мъжът не беше на повече от тридесет и пет, четиридесет години, но изглеждаше крайно състарен и изнемощял, пречупен от тежките удари на съдбата. Том се загледа в лицето на мъжа. Много приличаше на неговото, същите очи, макар че техният пламък отдавна бе изгаснал, същата брадичка, но бузите на непознатия мъж бяха много по-изпити, почти вдлъбнати. Дълбоките бръчки го правеха да изглежда поне десетина години по-стар от Том. На стълбите двамата мъже впериха погледи един в друг, еднакви погледи, еднакви тъмно кафеникави очи, но едните щастливи, а другите – изгубили желание за живот, съществуващи за нещо друго, за вързопът в ръцете му, от който се чуваше бебешки плач.

-         Да влизаме! – промълви Джейн, а Том усети топлия й дъх, който погали лицето му. Той обърна гръб на просяка и поведе семейството си към църквата.

Всички заедно влязоха в божия храм. Бащата купи няколко свещички от клисаря и заедно със семейството си се приближи до олтара. Погледна иконата на Спасителя и се сети за мъжът, просещ от вън. Обгърна го внезапна вълна на съжаление и състрадание. Погледна своето семейство. Том имаше всичко, а мъжът отвън нямаше нищо освен своето детенце. Защо бог изпращаше на едни само щастие, а на други само нещастие?! С какво Том бе заслужил своя живот, с какво бе по-добър от мъжа отвън?! Той запали своята свещичка и отправи молитва към Бог. Той знаеше какво го е помолил.

Когато излязоха от църквата, мъжът все още стоеше на стълбите, протегнал ръка, очаквайки някое пени. Том се приближи към него, стисна ръката му и каза:

-         Весела Коледа, господине! Бихте ли ми оказали честта да бъдете мой гост в скромния ми дом и да обядвате с мен и семейството ми.

Джейн погледна мъжа си, а на лицето й се изписа недоумение. На лцето на непознатия също се изписа подобно чувство, а Том го посрещна с топла усмивка.

-         Аз... не знам какво да кажа, господине! – отвърна мъжът.

-         Кажете, че приемате – засмя се Том.

-         Безкрайно Ви, благодаря, сър!

-         Моля Ви, наричайте ме Том.

-         О, и аз се казвам Том – възкликна непознатият и по лицето му премина бегла усмивка, която го подмлади най-малко с няколко години. – Приемам поканата ви, сър, простете, Том!

-         Тогава да вървим към дома, защото е студено и дъщеричката Ви ще измръзне.

Том и Том отново се отправиха към дома, следвани от Джейн и децата, които останах в недоумение, но не казаха нищо. Все пак беше Коледа.

Скоро всички седяха на чудната трапеза и хапваха коледна пуйка и пудинг. Том отново се радваше на семейството си, и на непознатия, и на дъщеричката му. Сега вече наистина имаше всичко и се радваше, че може да го сподели с още някой. За голяма негова изненада, дъщеричката на бедния мъж, също се казваше Алис точно като неговата.

Вечерта дойде, а заедно с нея започна и страховита виелица. Смразяващ вятър свистеше навън и блъскаше прозорците, но това само създаваше допълнителен уют в чудната къща на Том. Той категорично отказа да пусне госта си в това време и го покани да пренощува у тях, а другият мъж не можеше да спре да сипе благодарности, смееше се и се радваше заедно с останалите. Джейн приготви още едно малко легълце за дъщеричката на непознатия и я сложи да спи в детската стая заедно с другите деца. Том погледна камината и отново се зарадва, че е споделил своето щастие с някой друг... Веселият огън изгасна, къщата изчезна, ледената черна сянка открадна съня. Том бе издъхнал, прегърнал своята дъщеричка, в порутената къща с порутеното огнище. А виелицата продължаваше да фучи отвън.