Гора. Гора зелена, вода студена и сенка дебела. Напред била зелена. Подире съхнела. Жълтеела и капела. И чупели се сухи клони, и падали черни и безвидни. А водата се криела по камъните, глъхнела и чезнела, и нямало я вече, а оставали мъка и жажда там, където преди русалки топили ризите си в сладки, живи ручеи... Не било вече гора. А пустиня. Заради турци. Повели, поганците, през гората до три ми синджира роби. И не както се пее - първи синджир млади моми, втори синджир – млади юнаци... Нямало кой да ги дели – да ти ги гледа момци ли са, моми ли са – като говеда били навързали всичките, накуп, на едно. И да – млади били, старците ги избили, че мющерия не ще да купи ощърбяла бабичка или окривял дядо. Тези ги клали, горили, требили до крак. А младите на три сиджира навързали и през равна гора повели. Турците. Пак ще го кажа. Турците. И ще го запиша. Турците. Помни, народе мой, кого трябва да кълнеш за своите мъки... и кому да поискаш сметка някой ден...

Напреде вървяла Тодорка. С мъжко чедо на ръце. А црън джелатин Тодорки думаше: „Фърли си го детето!”. И тя, милата, що да стори и къде да се дене. Развила пояс и на дърво люлка вързала. В люлка дете турила, люшнала и заплакала: „Нани ми, нани, Дамянчо, кога дъждец зароси, той ще те, сине, окъпе, кога кошута помине, тя ще те, сине, накърми. Да раснеш, да ми пораснеш, турци да колиш, майка си да отървеш!”...

Не станало така. Какви ти кошути, какви роси... Не е песен това.

А иго...

Поминали, още не отминали робите и синджирите, ето ти по същия път през гората, през пустинята развървяла се цяла сюрия потурнаци с ханъмите и дечурлигата. За сватба ли, за байрам ли, кой ги знае защо, отнякъде идвали, другаде отивали. Чула една първескиня да ми плаче Дамянчо, видяла го да рита с боси крачета. А имала сърце, нищо дето се била увила като лозница с черна шамия. Сърце вирее и под черното було... до едно време. Взела го, та отгледала, ех, не като роб, ама не и като син. Такова било ратайче, аргатин, момòк. А мъжът й, помак, пиел. Много. Нищо дето Мохамеда им казвал, че не бива. Те него си го слушат само като им отърва. Пил, пил този, та препил. Всичко що имал, завлякал, продал, потрошил. За пусто пиене. И накрая, като не му останало нищо друго, хванал момчето и него да продава. И го завлякъл в сам сами Стамбул на робския пазар, и съблякъл до голо да покаже цялото, без нищо да покрие, нищо да запази в тайна, та белким повеч пари да получи. Че расло момчето здраво, силно и хубаво и сума цариградски разпоретини и анадолски манафци се заоблизвали като го видели. И тъкмо да захванат даване и наддаване кой да отмъкне Дамянчо, ето, появил се изневиделица странен монах, хвърлил в краката на арапите кесия злато. И извадил плащеница, та загърнал българчето, да не гледат и мърсят онези никаквици... И пък - монах, монах, колко да е монах с тия люти очи, с това гордо чело. Повече на ловец и убиец приличал... Увъртяли се около него разни турци, загърци, че не им се изпускало току-така момчето без да се изгавярт с него, захванали да блъскат, да тикат насам-натам калугерина. А той, уж леко, подчукнал ги с тоягата и онези мигом се тръшнали на земята и заревали и заритали като заклани. Минал посред тях и отвел детето, отвел си Дамянчо в къща голяма, уредна, на два ката и три ската, царска и господарска. Нахранил го, облякъл и го изучил на четмо и писмо. А после му дал книги. Дебели. Някои от тях били стари и окъсани. Други – нови, скорошни. И така прочело и разбрало момчето истината. Цялата. За Шишмановия род. За белега, който носило на гърба си и приличал на буквата „Аз” от глаголицата. За прадядо си Александър-Искендер. Даже и за майка си и за него самия прочел, защото и това било записано. А от кого и как –  останало да е тайна. Че паднал болен монахът и в късо време умрял. От треска ли, от отрова ли, от що ли, кой го знае. Преди да склопи очи, смогнал само да заръча на Дамянчо да иде на Света гора и в българския манастир „Свети Георги Зограф”, и там да чака да го намерят.

Да бяхте вие на шестнайсет, щяхте ли да оставите Цариград и да се закопаете сами в някакъв си манастир на края на света при разни черни попове и пръчове?.. Е, и той не го сторил. Останал. И си заживял добре. Имал хубава къща, а и пари намерил в нея предоволно. Отпуснал му края, заживял яко бейско чедо. И минала година, две ли – в сладости и забави, ама накрая стъпил накриво. Излъгал едно хубаво туркинче да легне с него и тя за зла беда прихванала, пък била щерка не на кого да е, а на султански везир. А този баща й, щом разбрал каква е работата, първом си заклал девойчето, а после вдигнал целия румелийски аскер да дири нашето момче. Земята пламнала под Дамянчовите крака. Трябвало да бяга, да се крие, че другото си било вярна смърт. А и по-лошо. И като се чудил накъде да хване, спомнил си за умрелия монах и за думите, които му оставил – за Света гора и за Зографския манастир. Не му се много щяло да туря калимявка, ама живот – мил... Отишъл. И се покалугерил. Чакал да го намерят. Даже си избрал име царско и господарско – Петър. Като на Симеоновия син. И чакал. И дочакал. Че накрая дошли за него двамина такива едни никакви. Първият – рошав и намусен, а вторият – строен, тънък и лек. И рус, рус, та чак бял. За него дошли – за Дамянчо, за Петър монаха. Да го правят цар. А Шуна, вещица, вместо цар, го направила овчар. И така четиринайсет години. А после времето се забързало и захванало да се мери не в години, не и в дни, а в удари на сърцето. Защото било време не кое да е. Време било на Великата война.