6.06.2008 г., 10:58 ч.

Господарят на розите 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1309 1 7
4 мин за четене
Е, дойде най-сетне. Значи ти си била първото нещо, посрещнало баща ти на прага...
Отдръпваш се, когато протягам ръка, за да докосна косите ти. Съзирам в очите ти страх и омраза. Разбирам те. Знам какво изпитваш - ти, съвършената, недокоснатата. Защото и други изпитват същото, когато ме зърнат.
Аз съм Чудовището, Звярът... Синята брада, ако щеш - макар барон Жил дьо Ре* отдавна да е мъртъв. Погледни себе си: златисти коси, румени страни, очи с цвета на небето, устни като черешов плод... А сега погледни мен - огромен, приведен, заплашителен; с изтляваща плът под очуканата броня...
Не винаги съм бил такъв, мила моя. Не. Някога името ми беше Девкалион, граф на Тул. Някога бях почитан и уважаван, притежавах всичко... или поне така си мислех тогава.
Питаш ме как станах това, което съм сега? С грешка. С една съдбовна грешка. Убих - умишлено, признавам. Ставаше въпрос за жена, разбира се. Бях влюбен до полуда в нея - и си въобразявах, че тя отвръща на чувствата ми. Затова полудях, когато ми докладваха, че тя се среща с друг мъж. Отне ми седмица, за да го открия... ала го открих. И го убих - убих и двамата, в пристъп на безумна ярост. Така и ме откриха - коленичил на разкаляната земя, с окървавеното острие на меча, забито в калта. Само благодарение на случайността хората от селото не ме убиха веднага. Бях прокуден - защото един от бароните се застъпи за мен. И в онзи ден чух думите на старата циганка - онази, която ме прокле. Прокле ме да не спра да убивам и... да изживявам животите и предсмъртната агония на всеки убит от мен. Оттогава изминаха два века. Два века, мила моя - разбираш ли какво означава това?
Забелязвам нещо ново в погледа ти. Омразата изчезна. На нейно място дойде съжалението. Ах, колко мразя това съжаление! В сравнение с него дори омразата ми е приятна. Да - омразата е моя стара приятелка. Както и скръбта.
Ела сега с мен. Последвай ме по мраморните стъпала на моя замък - порутен и угасващ като самия мен. Не бой се от призраците, бродещи сред мрачните коридори - те не ще сторят нищо на живите... също както живите не могат да сторят нищо на мъртвите.
Забелязваш ли, че в този замък няма нищо живо? Нито паяци, нито плъхове, нито мухи дори. Защото в моя замък, Красавице, нищо не живее дълго. Дори и любовта. Ще възразиш, че любовта не може да умре. Да, и аз си мислех така. Преди, някога, далече назад. За тези два века, Красавице, за тези два века разбрах, че дори любовта е тленна - че единствено омразата не може да умре.
Кости изтляват по тъмните ъгли. Стара кръв е попила в пода... Понякога през прозорците надничат лица. Дълбоко в криптата древни духове крачат безспир - уморени в нетленността си.
Би ли живяла сред всичко това? Би ли понесла да живееш сред шепота на мъртвите? Би ли стояла в студената спалня, докато отвън разклонени светкавици порят абаносовите небеса? Ще понесеш ли това заради твоята любов? Ще...
Трясък на счупено стъкло прекъсва думите ми и огнена топка прелетява през стаята, разбивайки се в стената. Пламъци облизват камъка, извисени в канонада гласове скандират отвън. Селяните... Селяните са ме открили.
Бягай! Бягай, Красавице! Махай се оттук преди да се превърнеш в поредната безплътна сянка. Бягай....

*****

Колони рухват в нощта. Пламъци пълзят от всички страни... Ти тичаш по безкрайните коридори, преминаваш от стая в стая - порутени, празни и огромни помещения, които някога са имали имена. Златната стая, синята зала, пурпурната, зелената... бялата...
Някога тези стаи може и да са отговаряли на името си - едната е била облепена със злато, другата - с изумруди, рубини... Ала сега всичко е рухнало и покрито с прах. И единствено призраците кръжат из тях навеки.
Стигаш до портата, спираш се... защо? Защо се обръщаш?
Устните ти прошепват нещо - тихо, едва доловимо. И аз го чувам. Чувам го въпреки пращенето на пламъците и тропота на рухнали камъни.
"Извинявай" - изричаш ти. Само една дума. "Извинявай." За какво? За...
А после ти отваряш портите, заставаш пред тях и изкрещяваш на побеснялата тълпа:
"Убийте го!"

****

Тя тича боса по чакъла, от многобройните й ранички тече кръв. Зад нея, далеч зад нея тълпата - вече поуспокоена, стои безучастно и наблюдава как порутеният мрачен замък бавно се срива в нощта.
По някое време силите й не достигат и тя пада на колене отстрани на пътеката. Стои така, свела глава, а косите й падат пред израненото лице. Започва да вали, тя вдига невиждащ поглед към беззвездното небе - не осъзнава, че в момента мисли за Господаря на розите: онзи, когото бе предала. Не разбира, че той вече не може да умре.
Просто стои като статуя в дъжда - не осъзнава, че плаче.

****

Създанието спря за миг недалеч от нея, изгледа я продължително, после се загърна с мокрия плащ и продължи пътя си, а от обгорялата му броня капеха повехнали рози.
Безликият крачеше; колелото на живота продължаваше да се върти.

-----------------
* Жил дьо Ре -
живял през 15 в. аристократ. Убил стотици деца от простолюдието. Дьо Ре безгрижно заявил, че измъчването на невинни е “изцяло за мое забавление и физическо удоволствие и нямам никаква друга цел или намерение”. Жил бил невероятно дързък при подбора на жертвите – той изпращал слуги, които да залавят децата и да ги водят в замъка със същата лекота, с която изпращал да събират реколтата. Първообраз на известния литературен герой Синята брада (бел. авт.)

© Владимир Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво!
  • Радвам се, че отзивите за "Господарят на розите" са толкова добри.Той всъщност беше експеримент - дали мога да напиша разказ, вземайки за основа приказката "Красавицата и Звяра"...
  • "Прокле ме да не спра да убивам и... да изживявам животите и предсмъртната агония на всеки убит от мен." - съгласен съм, харесва ми и ще го вмъкна.
    Обаче не бих възродил убитата от него любима в момичето. Първо - той е осъден да страда вечно и безвъзвратно и - второ: ако не си забелязала, именно това момиче го предаде...
  • Нарекох го така заради една картина, която бях видял преди време - рицар с обгоряла броня, стъпил върху врата на умиращ кон, а от плаща му падат изсъхнали рози.
    И, да, той е Звярът.
  • Интересно написано. Вижда се, че имаш представа за мрачните фигури от изминалите векове. Чувала съм за Жил до Ре, наистина е бил жесток, но за него всичко си е било просто забавление. По онова време аристократите така са се забавлявали. Ето, виж и една - Ержабета Ботори (известна и като Елизабет Ботори в различните версии на историята й) - Аристократка, изпитваща удоволствие от това да гледа мъчения.. Води се единствения исторически доказан вампир заради заниманията си да се къпе в кръв на девици. На края на живота си осъдена за много убийства. Както и да е, това всеки го знае.
    Разказът ти е силен, харесва ми много, защото е написан добре, има историческа и мрачна нишка, а представата за Звярът е сполучлива. Определено те бива да пишеш фентъзи и фантастика, но има какво още да се учи (винаги има какво да се учи и винаги може да е по-добре). Специален поздрав за хубавия и интересен разказ. Само едно въпросче - Господарят на Розите е малко споменат, предполагам той е звярът.. Но защо точно това наименование му избра?
  • Благодаря за похвалата Прочети го пак и се опитай да отгатнеш кое е създанието, наблюдаващо Красавицата... Може да се изненадаш. А може би не
  • Краят ми беше малко объркан, предполагам, че на второ четене ще се изясни.
    Абсолютна похвала за интересния сюжет и историческата бележка.
Предложения
: ??:??