ГЛАВА ОСМА

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ЗАПОЧВА

На другия ден времето беше мрачно и дъждовно. Сипеше се монотонен, ситен и остър дъжд, който разкаля тревата и слегна козината на овцете; но докато те се разхождаха невъзмутимо по високия склон, Кори отиде по-нагоре и се скри под една скалиста издатина. Там седна, увит в наметалото си, а Бела го последва и се сгуши в краката му. Той зарови механично ръка в мократа ѝ козина. Беше му студено и некомфортно, но умът му бе ясен и се чувстваше отпочинал. Баща му бе побеснял заради снощното му излизане и не му бе позволил да остава повече вкъщи. Болен или здрав, трябвало да започва да си върши работата. Кори нямаше нищо против. Радваше се, че се измъква от вкъщи, искаше да е далеч от въпросителните, разтревожени погледи на майка си и непрекъснатото дърдорене на сестра му. Беше му тежко да е около тях като знаеше, че скоро ще ги остави за много дълго време, може би завинаги. Сега, под импровизирания уют на скалата, се чувстваше спокоен и освежен. Не мислеше за нищо, просто вдишваше чистия въздух и се наслаждаваше на природата.

Осъзна, че е взел решение още в мига, в който бе видял онова дърво да пада сред вечерния мрак на гората, повалено само от една негова мисъл и едно парче дърво в ръката му. Целият му свят се бе преобърнал в онзи миг и Кори знаеше, че щеше да тръгне накъдето старецът му бе казал не заради благородническата му титла или каквото и да било друго, а заради разтърсващото страхопочитание, което бе изпитал при вида на падналото дърво. Никога не бе чувствал Най-Светлия толкова близо до себе си, нито бе осъзнавал колко безкрайна е мощта му. Пред това могъщество той бе само прашинка; една нищожна капчица сред океана на сътворението. Нямаше как да се противопоставя на желанията на тази сила. Не го и искаше. От този момент нататък знаеше, че ще направи абсолютно всичко, което Най-Светлия пожелае, дори и да струваше живота му.

Съвсем естествено, вечерта, след като прибра овцете в обора, се измъкна с извинението, че отива при лечителя да го прегледа и се запъти към дома на Делио. Не му се струваше необичайно, че развоят на събитията го събира с този човек. Винаги бе имал чувството, че това ще стане, макар че начинът го бе изненадал. 

Делио го посрещна в двора и го въведе в дома си. Държането му бе спокойно и приятелско и Кори, който бе доста напрегнат, лека полека се опусна, докато Делио вадеше две халби в малката си кухня и ги слагаше на масата. После наля хлебно пиво и в двете. Кори, който седеше на единия стол и следеше неотлъчно ковача с очи, побърза да отпие огромна глътка.

- В полунощ ще те чакам на изхода на селото, на западния път – каза Делио, прибирайки делвата, от която бе налял пивото – ще бъда с два коня и достатъчно провизии за пътя до Маринео. Вземи резервни ризи и всички дебели дрехи, които имаш. Не се тревожи за злато, имам достатъчно – не само в себе си, а и у много златари в Маринео.

- Добре ли познаваш Маринео? – попита Кори притеснено.

- Разбира се – Делио се усмихна с лека горчивина – доста спомени имам от този град.

- Хубаво ли е там?

- Това е относително – каза Делио – ако ме питаш по принцип, дали градът е похубав от селото, бих казал триста пъти – не. И все пак, ако аз бях млад като теб, също щеше да ми се иска да избягам оттук.

- Откъде знаеш, че на мен ми се иска да избягам оттук? – Кори го изгледа подозрително.

- Хайде де. Приключенският ти дух си личи отдалеч. Затова си толкова сериозен и се държиш винаги настрани от другите. Защото смяташ, че съвсем не си като тях, нали?

- Ти да не би постоянно да ме следиш? Откъде знаеш толкова много за мен?

- Не е нужно да те следя – каза Делио – опознал съм много добре повечето от хората в това село, без да отделям много време върху всеки един. Хората дори не ме забелязват тук, не знаеш ли?

- Ами, не те забелязват! – Кори отпи още една голяма глътка от пивото. Беше с лавандула, не бе пил такова досега. Усети как главата му леко се замайва.

- Аз съм навсякъде, но съм невидим, моето момче.

Кори си помисли, че Делио май все пак е прав. Всеки го познаваше, но кой действително знаеше нещо за него? И кой можеше да каже във всеки един момент къде е Делио? И защо е на определено място?

Искаше му се да го попита много неща, но не се осмели и си замълча. В следващия момент Делио насочи мислите му в друга посока.

- Знаеш ли да боравиш с меч? С кама?

Кори се вгледа пред себе си. Бе очаквал този въпрос.

- Не съм имал много възможности да се уча – отвърна несигурно  освен от игрите с дървени мечове . . .

- Добре – каза Делио – ще се упражняваме, защото оттук нататък ще имаш свое оръжие и е много вероятно да ти дотрябва.

- Точен съм с лък – каза Кори – миналата година практикувах доста. Чичото на единия ми приятел беше дошъл от града. Професионален ловец е и ме научи на много неща.

- Това е добре – каза Делио – ще ти дам лък. Да не забравиш и нещата, които ти е дал онзи човек.

- Списъкът ли? – Кори изтри устните си с ръка – в мене е. Приших го в жакета си, днес през деня. Мисля, че запомних повечето от нещата, но все пак.

- Ще трябва да ги наизустиш и да го унищожиш, както ти е казал. Изключително опасно е да носиш в себе си подобни изобличаващи документи.

- Добре, ще го направя.

- И бъди точен тази вечер – каза Делио – точен и внимателен. По принцип никой не може да те спре, докато си с мен, но предпочитам да тръгнем незабелязани.

Кори се поколеба, после изказа гласно мисълта, която не му даваше мира от известно време насам:

- Мислиш ли, че можем да . . . да настигнем Фло и свитата ѝ? Те не тръгнаха много отдавна оттук.

Делио го погледна съчувствено.

- Едва ли. Те няма да минат от местата, по които ще те преведа аз. Но не е нужно да я настигаме, Кори. Важното е да сме по едно и също време в Пила. Не се тревожи, тя няма да пострада. Съветникът на краля, ако действително цели да го скара с Орнели, ще се погрижи тя да стигне невредима до столицата.

- Добре –  Кори преглътна – значи до . . .до довечера.

След два часа, докато майка му слагаше вечерята, Кори я гледаше – бързите ѝ, но спокойни и грациозни движения, обичта, с която поглеждаше него и сестра му, която разказваше въодушевено за някакво коте, което намерила в градината днес и си помисли, че през цялото време е знаел, че няма да ѝ каже нищо. Би било прекалено болезнено за нея. „Как ли ще се чувства, когато утре вече няма да съм тук?“, запита се той за първи път, „а татко? А Риана? Какво причинявам на семейството си?“

Той прегърна силно сестра си, преди да тя заспи, но с майка си и баща си не се държа по-различно от обичайното, за да не предизвика подозренията им. Половин час преди полунощ се измъкна безшумно от леглото. Не взе нищо от стаята, защото беше приготвил всичко предварително. На двора, облече връхните си дрехи, после взе багажа си от мястото, където го бе скрил и с тиха стъпка се отправи към мястото на срещата. Не се обърна назад нито веднъж, за да види къщата, която напускаше.

Делио стоеше в началото на пътя, дългият му плащ се развяваше от вятъра. Държеше в ръце поводите на два оседлани коня – единият сив, другият кафяво-черен. Откритите поля се ширеха пред тях, а междуселищния път се спускаше надолу в тъмнината като стара пресъхнала река.

Делио му кимна, като го видя, после го изчака да се приближи и се качи на  сивочерния кон.

- Сложи багажа си в дисагите – каза му.

Кори изпълни заръката му, после на свой ред се качи на другия кон. Седлото бе удобно, изобщо конят изглеждаше много добър, но той се чувстваше некомфортно, съвсем не свикнал да язди подобно животно. Конят се завъртя, потропа с копита, изпръхтя. Кори хвана здраво юздите, стисна го с крака, мъчейки се да се нагоди към движенията на животното.

- Няма да имаш проблеми с него – Делио обърна глава към Кори, хванал своите юзди – добре е дресиран и лесно свиква с нови хора. Само по-полека в началото.

- Добре, добре – измърмори Кори – лесно ти е да говориш. Яздил съм само магарета и товарни мулета.

Делио се засмя.

- Значи ти предстои първата любов – той пришпори коня си – хайде, тръгваме! Ще яздим цяла нощ, до сутринта искам да сме стигнали Височините.

Почти осем часовото препускане не се отрази добре на Кори. Той бързо свикна да стои по-отпуснат на седлото и да се нагажда към движенията на коня, оставяйки го да се движи свободно, но когато най-сетне, с изгряването на слънцето, се спряха в горичката в подножието на Височините, беше толкова изтощен, че едва се смъкна от седлото. Виеше му се свят, гадеше му се, цялото тяло го болеше. Конете също бяха много уморени. Само Делио изглеждаше свеж.

- Ще отида за вода – каза Делио, отвързвайки единия голям мях – наблизо има река. Седни да починеш малко. После ще идем да напоим конете.

 Кори го погледна признателно и се отпусна на тревата. Мястото, което бяха избрали за почивка, беше приятно – извън пътя, в самата горичка, на малка поляна с буйна зелена трева, скрита между дърветата. Тревата бе мокра от нощната роса, а почвата под нея все още неизсъхнала от вчерашния дъжд. Миришеше силно на зеленина и диви цветчета, чиито червени, розови и виолетови цветове напомняха на кацнали по тревата пеперуди. Кори се вгледа в тревата, и се вслуша в упойващото пеене на ранобудните птички и цвърченето на насекомите, които вече излизаха от нощните си домове. Все още не можеше да осъзнае, че е на цял ден път от дома. Бе станало толкова бързо, а и умората в момента не му позволяваше да разсъждава. Усещаше, че с удоволствие би легнал и поспал – всъщност би спал поне пет часа. Отпусна се полека назад и легна върху тревата. Тя бе мека като най-меката сламена постеля. Вдиша дълбоко от свежия въздух и затвори очи. Какво приятно чувство . . .

Усещането за нещо студено до врата му го стресна. Той отвори бързо очи и видя едно дълго блестящо острие опряно до шията си. Делио стоеше над него, с големия си меч в ръка, чиито стоманено острие Кори усещаше в неприятно съприкосновение с кожата си. Отначало той изпита объркване, после учудване, после гняв и ужас. „Пак ли започва? Тоя откачалник! Как можах да тръгна с него! Как можах!“

- Ако сега реша да те убия – каза Делио със спокоен, но леко студен тон – какво ще направиш?

Кори го гледаше, гледаше право в дълбоките черни очи, които светеха над него и изведнъж започна да разбира.

- Аз . . .

- Хайде, направи нещо, което да ме разубеди да не те убия, и след това да взема припасите и конете ти.

Кори огледа обстановката с периферното си зрение. Беше легнал на няколко метра от конете, нямаше с какво да се защити, и не виждаше друга алтернатива, освен да хване острието с голи ръце и да го отмести. Не му се искаше обаче да си реже ръцете заради игрите на Делио.

- Разбирам – каза той примирено – бях уморен. Съжалявам. Унесъл съм се за секунда.

- Какво те кара да мислиш, че когато си на път, изобщо някога няма да бъдеш уморен?

- Направих грешка . . .

- Нямаш право на грешки. – Делио отмести меча и Кори се изправи, чувстваше се като най-големия глупак на света. Изтри лице с ръка, избягвайки погледа на ковача – пътуването в тази страна не е игра. Всеки един миг си залагаш живота на карта. Докато идваше насам, внимаваше ли дали някой не те следва? Огледа ли добре района, преди да се спреш тук? Завърза ли конете за дърветата? Така като гледам, не си. И последно, къде ти е оръжието?

Кори погледна към седлото на коня си, където висяха мечът и лъкът, които Делио му беше дал. Бе почти забравил за тяхното съществуване.

Делио отиде до коня, измъкна меча от ножницата и му го хвърли. Кори го хвана за дръжката в движение, изпитвайки моментно напрежение в цялата си ръка. Мечът беше доста тежък. Продължаваше да гледа надолу, с желанието земята да се отвори и да го погълне.

- Никога не се разделяй с оръжието си – Делио застана на метър от него – и гледай противника си в очите. Чуваш ли?

Кори вдигна очи, преглътна, стисна дръжката на меча. Делио бе прав за всяка дума, и все пак осъзнаването какъв глупак е му причиняваше непоносимо унижение.

- Пробвай го – каза Делио – добър меч е. Не е ”брола”, от постарите и тежки модели е, но е достатъчно гъвкав. Този вид оръжие ме е следвало цял живот и никога не ме е предавало.

Кори вдигна меча и стоманата проблесна на светлината. Ако можеше просто да се скрие някак зад това блестящо желязо. . .

Делио замахна срещу него и почти без да осъзнае как, Кори отстъпи бързо назад и парира удара, усещайки как стоманата цялата потреперва в ръката му от силния сблъсък. Делио наведе меча си и се усмихна, докато Кори го гледаше, стиснал нервно устни.

- Чудесно. Реакцията ти е повече от добра. Очаквах помалко от такава мечтателна натура.

Кори започна да се ядосва. Какво целеше, в крайна сметка, Делио? Подиграваше ли му се?

- Хайде, пробвай пак – каза Делио.

В следващия половин час си нанасяха и отблъскваха удари и Кори започна да атакува с настървение, от което сам се стресна. Делио отстъпи малко назад при една по-агресивна атака на Кори и каза:

- Така ще загубиш. Не знаеш какво правиш. Оставяш си много уязвими точки, веднага ще те убият.

- Не ми пука! – каза Кори през зъби.

- Трябва да знаеш къде е равновесието между нападението и защитата. Ако в един миг се стремиш само към нападение, си изключително уязвим. Тази стратегия е печеливша само ако си много бърз. Внимавай!

Кори постепенно се успокои и започна да слуша какво му говори Делио. Самият тон на ковача се промени и така типичните за него нотки на превъзходство и присмехулство изчезнаха, за да се заменят от проста загриженост и желание да го научи. По нататък те се упражняваха при всяка възможност и Кори разбра, че мечът му се отдава не по-малко от стрелбата с лък. Искрено се надяваше, обаче, да не му се налага да го използва срещу когото и да било.

При реката починаха три часа, после тръгнаха да прекосяват Височините. Делио каза, че пътя, по който ще минат, ще съкрати с две денонощия времето за прехвърлянето им и излизането на главния път за Маринео. Още в началото на изкачването, обаче, се случи едно събитие, което, както по-късно си мислеше Кори, го накара истински да осъзнае характера на начинанието, в което се бе впуснал. Или, с други думи, разкри се мрачната страна на приключението му.

ГЛАВА ДЕВЕТА

ДЕЛИО СРЕЩА СТАР ВРАГ

Беше късен следобед и те се изкачваха далеч от главния проход, по една скрита, тънка, виеща се нагоре пътечка, водейки конете за поводите. Дърветата се бяха сгъстили около тях, блокирайки слънчевата светлина и въздухът беше застудял. Кори, който продължаваше да се чувства страшно уморен от съвсем недостатъчните три часа сън за последното денонощие, усещаше студа болезнено силно. Делио му бе казал, че като се стъмни, ще направят лагер и ще починат няколко часа и след това ще тръгнат отново преди изгрев слънце. Кори имаше чувството, че Делио прави това само заради него, иначе той самия спокойно би стигнал до Пила без да мигне изобщо. Какъв беше този човек?

Внезапно Делио се спря на място, толкова рязко, че Кори едва не се блъсна в него. Момчето, което се бе съсредоточило изцяло да диша правилно и да прави равномерни крачки, които да му помогнат да се справи с трудното изкачване, се сепна, отстъпи назад и проследи погледа на Делио. По-възрастният мъж гледаше към дърветата вляво от тях и после изведнъж подаде поводите на своя кон на Кори.

- Вземи – прошепна – стой тук и не мърдай.  

В същото време извади малката си кама и пристъпи между дърветата. Стиснал поводите на конете, Кори се вгледа след него и чак сега видя, че нещо се белее между дърветата. Какво беше това? Той пристъпи напред, без да изпуска поводите, конете пристъпиха след него. Когато се взря още по-добре, различи… човешка фигура. Човек, завързан за дървото! Забравил за предупреждението на Делио, Кори направи още няколко крачки напред, теглейки конете след себе си. Сега гледката се откри още по-ясно пред очите му. Човекът до дървото бе напълно гол, с обезобразено лице и отпусната напред глава. Ръцете му бяха извити назад и омотани с въже около дървото. Докато Кори го гледаше потресено, Делио се ослушваше и оглеждаше наоколо. После ковачът пристъпи внимателно към човека. Наведе се към него, разряза въжето с камата си и докато го освобождаваше, хвърли поглед назад към Кори. Даде му знак с лявата ръка да доведе конете.

- Чуваш ли ме? – попита той мъжа, хвърляйки разрязаното въже настрани – чуваш ли ме? – повдигна главата му, човекът май бе в съзнание и дори изломоти нещо неразбрано – кой направи това? – попита Делио. 

- Убиха другите . . . Менро и Ливи . . . при прохода . . . там са . . . –мъжът така фъфлеше, че почти нищо не се разбираше. Делио го остави, дойде при конете и взе едното резервно вълнено наметало.

- Вземи водата – каза на Кори, който го гледаше, вцепенен от ужас. После се върна при мъжа. Човекът се бе отпуснал почти в несвяст на тревата и Делио го уви с наметалото. Кори взе едната манерка и заедно с Делио успяха да налеят няколко глътки в гърлото на мъжа, който се разкашля, но задържа водата в стомаха си. Това изглежда го посъживи, и той се надигна леко, оглеждайки се объркано. Цялото му лице беше покрито с подутини и  сплъстена кръв.

- Кажи ми какво се случи – попита пак Делио – кой направи това?

С тяхна помощ, мъжът се изправи до седнало положение и остана така, треперещ, увит в наметалото. Пак фъфлеше, но погледът му се бе прояснил.

- Не знам – отвърна той – движехме се през прохода. Някакви мъже ни нападнаха . . . Светли сили . . . – мъжът наведе лице в отчаяние, пръстите му стиснаха безсилно краищата на наметалото – изненадаха ни . . . убиха спътниците ми. . . после не знам, доведоха ме тук, вързаха ме и ме оставиха . . .

- Накъде се бяхте запътили?

Мъжът ги изгледа през подутите си, насинени очи:

- А кои сте вие?

- Не сме ти врагове. Можеш да ни се довериш.

- Все едно е – мъжът въздъхна – вече така или иначе, няма значение. Изпрати ни Бари, велисът на Костелини. Чухте ли за дъщеря му . . . кралят я е избрал за съпруга. Прати ни да идем до Пила, ако е възможно да я настигнем по пътя, за да се уверим, че е добре. Един от нас трябваше да се върне да му докладва, а другите да я придружат до двореца. Годините обаче, в които не съм бил по пътищата, си казват думата . . .и виж ме . . . виж ме сега.

- Стига! – каза Делио рязко – няма време за самосъжаления. Кажи ми кой ви нападна.

Лицето му бе придобило странно, почти зловещо изражение, което уплаши Кори. Нещо ставаше тук, което той не можеше да разбере, нещо особено и неясно, от което ледени тръпки пропълзяха по гърба му.

- Бяха петима . . . – мъжът изстена, опитвайки се да се надигне, Делио го спря.

- Не се движи, ранен си. Кажи ми кой ги водеше. Как изглеждаше? Висок мъж с черна кожена маска на лицето? Имаше ли зелени ресни, вплетени в косата?

Мъжът погледна Делио предпазливо.

- Да, точно така беше. Носеше маска. Черна . . . също като. . .като онзи, в миналото. .. но ти откъде знаеш?

- Отлично – Делио бе стиснал зъби така силно, че Кори виждаше изпъкналите мускулчета на челюстта му – преди колко време се случи това?

- Не зная . . . не помня колко съм стоял тук. Но не е било повече от четири часа, защото слънцето бе стигнало зенита, а сега не е още тъмно.

- Сега ще те оставя за известно време сам с момчето. Водата, храната и конете ще бъдат при вас. След два-три часа ще съм обратно тук, със всичко, което мъжете са ви взели. Обещавам ти.

- Но . . . откъде познавате тези хора? Кои сте вие наистина? Кажете ми?

Делио не обърна внимание на последния въпрос, а се изправи и мина покрай Кори, без да го погледне. Спря се до своя кон.

- Ще го наблюдаваш, нали? Състоянието му не е много стабилно, някой трябва да стои при него.  

- Какво? – Кори се приближи до Делио, прекалено стреснат и объркан, за да реагира на думите му – Какво става? – попита той тихо – Не разбирам нищо! Познаваш хората, които са го нападнали?

Делио се закопчаваше и нагласяше меча на кръста си мълчаливо. Кори виждаше все още стиснатите му челюсти. Изведнъж момчето почувства истински страх от него, много по-силен от този, който бе изпитал онзи следобед в работилницата. Осъзна, че когато е тръгнал с този човек, не просто е получил до себе си опитна помощ и подкрепа за дългия път, а се е въвлякъл в някаква непозната игра, в която ще бъде просто пионка, мятана хаотично насам-натам.

Изведнъж той изпита гняв, последван от странно, пълно спокойствие.

„Не може да крие от мен“, каза си, „Пътуването не може да продължи по този начин!“  

Делио окачи на гърба си лъка и колчана със стрелите.

- Взимам лъка, но ще ми е необходим. Твоят меч ще ти е достатъчен, нали? Знаеш как да се пазиш?

Кори мълчаливо опря длан на гърба на своя кон, без да откъсва поглед от Делио. Ковачът преметна колчана на гърба си и закопча каишите. После обтегна лъка, кордата беше еластична и изглеждаше достатъчно здрава.

- Ще тръгвам – каза Делио. Погледна Кори и сложи лъка на гърба си.– пази конете и не мърдай никъде. Ще се върна не покъсно от три часа. Грижи се за човека. Давай му повече вода, ще му помогне да се възстанови – той кимна към мъжа, който гледаше към тях, полулегнал до дървото, увит с наметалото. После Делио завърза конете за едно дърво и без да каже нищо повече, тръгна да излиза от горичката. Кори, който не бе откъсвал поглед от него през цялото време, се поколеба за миг, после го последва с бърза крачка.

- Почакай! – извика му. Делио не спря. Тогава Кори се затича към него и го хвана за рамото. Делио се извърна така рязко, че Кори се сепна и отстъпи назад, готов да избегне удар, така свирепо го гледаше ковачът. Момчето пое дъх:

- Искам да знам какво става! Къде отиваш?

- Можеш идеално да се справиш сам. Върни се веднага при конете!

- Нямам намерение да стоя при конете, нито при този човек. Ще дойда с теб!

Делио продължи да го гледа гневно известно време, после ядът на лицето му се стопи и се замени от досада и нетърпение.

- Кори, нямам време за детинщините ти!

- Какво? – гърлото на Кори се сви, кръв нахлу в лицето му, – детинщини ли? Искаш да кажеш, че ще вървим заедно, а ти междувременно ще ходиш където искаш, и ще правиш Бог знае какво, без да ми даваш никакво обяснение? Съжалявам, но това не ми харесва. Ако сме заедно, ще сме заедно във всичко. Иначе подобре да се разделим още отсега.

В гласа на Кори звучеше такова упорство, че Делио го изгледа с истинска изненада. За миг в очите му проблесна колебание, после ковачът се усмихна мрачно.

- Значи така. Искаш да знаеш какво става, а?

- Да, искам – Кори преглътна и навлажни устните си. След силния емоционален изблик, чувстваше устата си внезапно пресъхнала.

- Добре тогава. Ще възнаградя упоритостта ти. – Делио разкопча каишите и свали лъка от рамото си – вземи. – подаде му и колчана със стрелите. Кори ги пое несигурно, после, след кратко колебание, ги метна на гърба си.

- Ще имаш възможност да се докажеш – каза Делио с внезапна грубост – нали си добър стрелец? Ще ти дам отлично поле за изява. Хайде, тръгваме.

- Но . . .- започна Кори.

- Нали искаше да знаеш какво става? Хайде, ела с мен и ще разбереш. Бързо, нямаме никакво време за губене. – той тръгна напред, Кори го последва и двамата поеха нагоре по пътечката, която се виеше между дърветата.

- Знаеш къде са крадците, така ли? – попита Кори. Изведнъж силна тревога бе свила стомаха му и вече не бе толкова уверен, че импулсивното взетото му решение да придружи ковача е било правилно.

- Съвсем наблизо са – каза Делио рязко – ще се увериш скоро сам!

На Кори му се искаше да попита Делио какво смята да прави, но усети, че оттук нататък, е по добре да не му се бърка. Вървеше мълчаливо след ковача и след десетина минути ход нагоре, свърнаха по един тесен страничен път между дърветата. Задуха лек, мразовит вятър, който клатеше короните на дърветата, и бръснеше лицата им. Кори потрепера; студеният вятър бе особено неприятен след сгорещяването му от бързото катерене. Вървяха по новия път около половин час. Делио непрестанно проверяваше земята и околните храсти и дървета за следи, видими само за него. После свърнаха на запад, прекосиха една обрасла с висока трева долчинка, качиха се отново на друга пътека и там спряха.

- Пристигнахме – каза Делио. Кори се огледа, повдигнал въпросително вежди. Усещаше как трепери целия, но не само от студ и изтощение. Чудеше се на какви на какви ли хора ще се натъкнат. Какви точно трябваше да се онези, убили без пощада цяла група друни и оставили беззащитен човек да умре по такъв жесток начин в гората?

- Зад дърветата е лагера им – каза Делио рязко, но много тихо, посочвайки напред между гъстите стъбла – нямам основание да вярвам, че са повече от петима. Сега си почиват и делят плячката. Няма да са много нащрек и задачата ни няма да е трудна. Ще се качим малко по-нагоре, където ще имаме добра видимост към целия лагер. Ето какво ще направиш ти. Ще си намериш добра позиция горе зад дърветата и ще свалиш поне трима от хората. Водачът им – онзи с черната маска и зелените ресни в косата– него няма да закачаш. Той е за мен.  

Кори го гледаше, изтръпнал и мълчалив. Устните му бяха здраво стиснати.

- Да ги сваля? – повтори накрая той – какво означава това?

- Значи да ги раниш така, че да не могат да се движат. Найдобре се цели в краката им. Съмнявам се, че ще ти стигне смелостта да убиеш някой от тях, въпреки че тези отрепки си го заслужават, до един.

Тъй като Кори продължаваше да го гледа безмълно, ковачът наведе лице към неговото.

- Разбираш ли ме?

Кори си пое дълбоко дъх.

- Да, разбирам. Ще го направя.

- Отлично. За да се справиш полесно, представи си, че това, по което ще стреляш, не са живи хора, а тренировъчни мишени. Използвай уменията и силата, които са те карали да се справяш досега. – Делио го стисна за рамото и Кори се сепна, защото хватката на Делио бе болезнено силна, почти отчаяна – да знаеш, че разчитам на теб, Кори.

В този момент Кори осъзна, че за първи път в живота си му е поверена отговорност, която най-вероятно касаеше и неговото оцеляване, и това на Делио. Нещо му подсказваше, че конфликтът с хората зад тези дървета по никакъв начин не би могъл да бъде избегнат. Със или без него, рано или късно, Делио щеше да е принуден да се изправи срещу тях, за да им осигури безопасен път напред.  

Двамата тръгнаха нагоре и след петминутен ход се озоваха на върха на някакво хълмче. То бе гъсто обрасло с високи дървета и като пристъпиха напред, прикрити зад дърветата, Кори видя долу, в подножието на хълмчето, група хора.

Те стояха в някакво старо сечище, обградено от пънове и изпочупени съчки и клони. Бяха петима, точно както раненият бе казал. Кори не видя коне, само торби с багаж около краката на мъжете. Трима от тях седяха на пънове, близо един до друг, ядяха късове месо с ръце и приказваха тихо помежду си. Другите двама стояха малко по-отделени, разглеждаха нещо в торбите и също си говореха. Единият имаше тънко, ястребово лице, с бледожълтеникава кожа, остра брадичка, високи, изпити скули и тъмни, горящи очи. На врата му висеше окачена черната кожена маска, за която бе говорил Делио, а от дългата му черна коса се спускаха зелени ресни.

- Ето го – прошепна Делио, като видя накъде гледа Кори – това е водачът им. Него не пипай. Занимавай се с другите. Сега ще заобиколя, ще изляза от другата страна и ще вдигна тревога. В момента, в който се изправят, за да разберат какво става, идва твоят ред. Ще имаш около минута, две, не повече, да свалиш наймалко трима. После идвам аз. Когато се появя на сцената, твоето участие свършва. Няма да се показваш, нито да слизаш долу, нито да се излагаш на опасност по какъвто и да било начин. Разбираш ли ме?

- Разбирам – цялата кръв се бе отдръпнала от лицето на Кори, но той стоеше без да помръдва и стискаше здраво лъка в ръцете си.

- Добре. Тръгвам. Ще се видим покъсно.

И той го остави и заслиза надолу. Останал сам, Кори изведнъж се оттърси от заливащото го вцепенение и осъзна, че трябва да си намери позиция за стрелба. Направи крачка напред, после още една, докато не се приближи възможно най-близко до ръба на височината. Застана зад най-дебелото дърво, стиснал лъка в готовност. „Моля те, Най-Светли, нека не поглеждат нагоре. Моля те.“ Затвори очи, облегнат на дървото и отдели няколко секунди просто да вдишва дълбоко и да издишва, за да успокои ритъма на сърцето си. Ръцете му, които до този момент не бяха спирали да треперят, малко се успокоиха. Кори се обърна и огледа отново сечището под себе си. Позицията му беше добра, виждаше съвсем ясно тримата мъже, които седяха и се хранеха. Бяха точно под него. Идеални мишени. Извади една стрела и я приготви. Мислено начерта траекторията, която трябваше да измине стрелата. Включи и лекото отклонение от вятъра. Изглеждаше съвсем лесно. Бе правил толкова по-трудни изстрели. „Само да не ми се разтреперят пак ръцете в последния момент. И само да не. . .“

Чу се пронизително, остро изцвилване, затропаха конски копита. Всички мъже моментално скочиха на крака и Кори трепна, както стоеше замръзнал с лъка в ръка. Обтегна тетивата, взря се до болка надолу. Ще имаш не повече от две-три минути . . . можеше ли да го направи? Можеше ли да стреля по тези хора? Тренировъчни мишени, друг път. Това бяха хора, Светли сили, истински хора, как да го направи?  

Може би най-вече инстинктът за самосъхранение бе този, който го накара да пусне първата стрела. Мъжете бяха започнали да се оглеждат и Кори осъзна, че може да бъде открит всеки миг. Не трябваше да губи време. Прицели се в мъжа, който стоеше с гръб към него, в най-крайната част на сечището. Стрелата се заби точно там, където искаше – в дясното му бедро, малко над коляното. Мъжът изрева и падна на земята, вкопчвайки ръце в пронизания си крак. Другите се извърнаха към него, изкрещяха нещо; главатарят им замаха да се дръпнат настрани, самият той се оглеждаше с безумно светещи очи. Кори не  чуваше какво говорят; бе като в транс. Веднага зареди втора стрела и я изстреля в крака на втория мъж, който също така бързо се срути на земята. Мъжете вече бягаха встрани, но Кори успя да пусне и трета стрела, която обаче не се оказа толкова точна и удари третия мъж странично в глезена. Последният закуцука, но не падна. В момента, в който зареждаше отново лъка си, към него излетя с фучене някаква стрела, и той стреснато се дръпна настрани. Замаяно осъзна, че отдолу стрелят към него. „Видяха ли ме? Най-Светли? Видяха ли ме вече?“

Докато се чудеше дали да не изтича към отсрещните дървета за по-добро прикритие, Делио се появи изведнъж на полянката. Вървеше с широки, отмерени крачки и мрачно, безизразно лице. Вдигнал големия си меч, веднага отби първата атака, насочена към него от четвъртия мъж, който Кори не бе успял да рани. Раненият в глезена се присъедини към другаря си в нападението и Делио започна да се бие с двамата едновременно, отбивайки атаките им, и нападайки с невероятна, почти призрачна гъвкавост и бързина. Момчето виждаше само черната коса на ковача, която се мяташе на раменете му и святкането на меча му, но почти не различаваше тялото му, така бързо се движеше Делио. Скоро единият от мъжете изрева и падна на земята, притискайки корема си с ръка. В същия момент един друг от ранените от Кори, който също бе успял да се изправи, се нахвърли върху Делио. Атаката му, идваща откъм гърба на ковача, очевидно бе малко изненадваща и Делио не успя да се отдръпне съвсем навреме. Хвърлената от мъжа кама, макар и да пропусна сърцето му, се заби в рамото му, карайки го да изгуби за миг равновесие и той отклони с мъка идващия отпред меч на другия мъж. Това изтръгна Кори от вцепенението. Ръцете му пак се бяха разтреперали, но бързо опъна заредения си лък и насочи новата стрела към мъжа, който атакуваше Делио отпред. Този път не мислеше къде цели, искаше просто да улучи, за да помогне на ковача. Стрелата попадна в гърдите на мъжа и го накара моментално да се свлече на земята. Делио вдигна за миг очи нагоре, но Кори не успя да различи изражението му. После ковачът измъкна ножа от рамото си, хвърли го настрани и с леко залитане, застана отново на позиция. Бързо обезоръжи и повали мъртъв един от ранените, който се бе надигнал с вдигнат меч към него; после посрещна новия удар на последния останал на сечището мъж. Мъжът го нападаше откъм гърба, Делио за секунда изби меча от ръката му и заби своя в гърдите му. Изтегли го, почервенял от кръв, и след това остана сам на полянката, леко приведен, стиснал меча си, от който капеше кръв. Поляната около него бе осеяна с мъртви мъже. За миг настъпи странна тишина. На Кори му се струваше, че цялата гора е замлъкнала – дърветата не шумоляха, птиците не пееха, насекомите не бръмчаха. Струваше му се, че не чува дори собственото си дишане, сякаш той самият се бе разтопил в сенките на гората като тих, безплътен дух.

После на сечището се появи пети човек – излезе иззад дърветата и пристъпи бавно към Делио. Делио вдигна очи и го изгледа, без да помръдне, все така стискайки меча си. Кори осъзна, че това е главатарят – чернокосият мъж със зелените украси в косата – който явно досега бе стоял прикрит зад дърветата и бе наблюдавал, без да се включва.

- Е – каза главатарят високо. Гласът му бе странен, остър и пронизителен като крясък на птица – виждам, че призраците се завръщат . . . с цялата мощ на отвъдното при това. – непознатият мъж погледна нагоре, към височината, където се криеше Кори, после отново върна очи върху Делио. Държеше ръката си върху извадения си меч. Делио го гледаше все така неотклонно и безмълвно. Главатарят се спря на един метър от него, и го загледа също така мрачно, но и някак подигравателно – хайде, говори де! Кажи нещо, увери ме, че не сънувам!

- През цялото време – процеди Делио през зъби – през цялото време знаех, че този момент ще дойде. Дори не съм те търсел. Бях забравил за теб. Но знаех, че ще дойде. Знаех.

- Значи избяга – констатира мъжът – твърдяха, че си умрял в затвора, а ти си избягал.

- Трябваше да уредим някои неща много отдавна – Делио се задъхваше, Кори не можеше да разбере дали от болка или от ярост – наистина много отдавна. Толкова много сгреших, че тогава не се постарах достатъчно, за да го направя.

- Хайде, стига! – мъжът се засмя високо, противно – не е справедливо да изливаш цялата си омраза върху мен. В крайна сметка, не бях аз този, който те предаде, нали?

Делио изведнъж се спусна напред, така мълниеносно и неочаквано, че мъжът едва успя да вдигне меча си, за да парира жестокия удар. Стоманените остриета се сблъскаха с дрънчене, което отекна болезнено силно в главата на Кори. Момчето бе свалило лъка, но го стискаше с все сила в потните си ръце, готов да го използва при нужда. Делио и непознатият мъж започнаха да се бият – ударите им бяха силни и свирепи, сякаш титаните на вселената се сблъскваха един в друг, мечовете кънтяха като разцепващи се скали, огън хвърчеше изпод остриетата им. Мъжете се навеждаха, шмугваха се под удари, заплитаха оръжия, отблъскваха се един от друг, после пак нападаха. Кори с ужас осъзна, че за разлика от другите, този мъж притежава умения равни на тези на Делио, ако не и по-добри. А Делио беше ранен, и очевидно раната му пречеше, защото почти не използваше лявата си ръка. Но въпреки това ковачът се биеше със спокойна увереност, а в очите на непознатия мъж, въпреки настървението му, си личеше уплаха. Кори следеше напрегнато схватката, готов да стреля всеки миг, ако везните се наклоняха на грешната страна. След безкрайно дълго време – половин час, или повече – Делио най-сетне успя да се възползва от едно залитане на противника си, извъртя се към него, блокирайки с тялото си възможен удар от негова страна и с едно рязко движение преряза гърлото му. Кръвта на непознатият мъж бликна като фонтан срещу него, изпръска дрехите и лицето му. Мъжът се срути на земята, а Делио бързо отстъпи крачка назад и се наведе задъхан, олюляващ се, целият потънал в пот. Когато се посъвзе, хвърли поглед към мъжа на земята. Само за секунда се увери, че е мъртъв; тогава го заобиколи, прекоси сечището и като стигна в края му, приседна на един камък и остави меча си настрани. Кори го видя как притиска раната на рамото си със здравата си ръка и обляга глава назад на насипа.

Момчето бързо се обърна и тръгна назад по пътя, по който се бяха качили с Делио. Постепенно ускори крачка и след минута вече тичаше надолу по склона. Трябваха му около четири минути да открие откъде точно се слиза за сечището и докато се спускаше по склона, усети че плаче. Замайващите шумове на гората се върнаха рязко при него, примесени със собствените му накъсани ридания. Смъкна се на полянката и едва се удържа да не изкрещи при гледката на разхвърляните по земята трупове. Отворените им усти зееха зловещо пред очите му, телата им бяха облени в червена кръв, до тях бяха разхвърляни оръжия, късове недоядено месо и преобърнат багаж. Около труповете жужаха, остро и дразнещо, огромни зелени мухи. Кори бързо видя Делио, който седеше облегнат на отсрещния насип. Претича през сечището, заобикаляйки проснатите тела без да ги гледа и се спря пред ковача. Делио извърна с усилие глава да го погледне. Лицето му беше побеляло като платно.

- Лошо ме рани, проклетникът – каза ковачът пресекливо, като дишаше тежко – изгубих много кръв. Успях да се стегна малко, но трябва да се зашие . . .ще можеш ли да ми помогнеш?

Делио бе свалил наметалото си някъде, кожената му наметка бе оставена до него на земята и бе само по риза, която бе цялата подгизнала от кръв. Кори погледна раната му, която се виждаше от разкъсаната на рамото риза. Ножът бе засегнал горния раменен мускул, и разрезът бе с отворени краища, очевидно доста дълбок и все още кървеше слабо, въпреки парцала, който Делио бе стегнал на рамото си, точно над раната. Виждаше как по-възрастният мъж трепери, чуваше тежкото му, учестено дишане, лъхаше го мириса на пот от тялото му. Ковачът повдигна здравата си ръка и посочи напред

- Виждаш ли багажа отсреща . . .ето в онази торба . . . мисля, че трябва да има някакъв алкохол . . .

Кори отиде, залитайки, до проснатите на земята мъже, и като се опитваше да се абстрахира от гледката, прерови едната торба. Вътре имаше дрехи, увита в плат храна, и една малка кожена манерка. Извади манерката, отвъртя тапата. Помириса съдържанието ѝ – силния, остър мирис на ракия го удари в носа и той едва не кихна.

- Има ли някакви чисти ризи? – провикна се слабо Делио.

Кори погледна дрехите – имаше две ризи и чифт резервни ботуши. Извади едната риза. Беше бяла и изглеждаше достатъчно чиста.

Взе я, заедно с манерката и се върна при Делио. Делио взе манерката, отвъртя я с една ръка и отпи няколко големи глътки. Изтри устни, после я подаде на Кори. Кори го погледна неразбиращо. Делио му се усмихна криво.

- Няма ли да се почерпиш?

Кори се взря в него за няколко секунди с разширените си очи, после взе бързо манерката и отпи. Ракията имаше остър, парлив вкус, приличаше на онази, която баща му приготвяше от есенната гроздова реколта и която бе опитвал не повече два-три пъти в живота си. По принцип не обичаше ракия, но сега, щом усети моменталната горещина, която се разля в стомаха му и го отпусна приятно, веднага отпи още една глътка. После още една.

Делио посочи към рамото си.

- Ще можеш ли да се справиш? Мога да го направя и сам, но от този ъгъл не виждам добре, пък и само с една ръка ще ми е потрудно. Първо трябва да се дезинфекцира, после да се зашие. Мисля, че ракията ще свърши работа. Излей я цялата, остави само малко за конците.   

Кори го гледаше с побелели устни и макар че бе спрял да плаче, в гърлото му все още се надигаха неовладяни хлипове. Делио се облегна още назад, извъртя рамото си към него. Докато Кори поливаше раната му с парливата течност, Делио бе извърнал глава настрани и Кори не можеше да види лицето му. Нямаше и желание да го вижда. Накрая манерката почти се изпразни и момчето я остави настрани. Делио се обърна към него с още по-бледо, окъпано в пот лице.

- Добре, сега . . . можеш ли да изрежеш от тази риза . . . няколко дълги ивици. И да измъкнеш конци. Дезинфекцирай ги, после ще ти дам игла. Нося тук, в мен.

Кори направи каквото му бе казано, а Делио измъкна две големи, тънки игли от колана си и му ги подаде.

- Правил ли си го друг път?

- Кое? – Кори се сепна, докато взимаше едната игла, сякаш не бе очаквал ковачът да проговори повече.

- Да шиеш рана.

Кори промуши конеца през иглата и отвърна:

- Да. – и после, като видя, че очите на Делио се обнадеждиха, добави бързо с треперещ глас – но на овца!

Делио въздъхна, но в погледа му все пак остана някаква надежда.

- Е! – каза той примирено – има някаква прилика. Хайде, давай. Започвай. Ако така ще ти е полесно, представи си, че съм някое животно . . . крава или магаре, каквото искаш. . . само го направи както трябва.  

Сподавяйки истеричния си кикот, Кори се зае със задачата. Отначало много му се гадеше и на няколко пъти едва се сдържа да не повърне, но успя да завърши зашиването успешно и накрая почувства, че се успокоява. Може би защото осъзна, че в крайна сметка, човек може да се справи с повече предизвикателства, отколкото самият подозира. Започна с превръзката и докато кръстосваше последните две ивици плат, най-сетне успя проговори:

- Какво стана тук, Делио – гласът му звучеше странен и чужд за самия него – какви . . .какви бяха тези хора?

- Ще ти кажа . . . – Делио се поколеба, сякаш искаше да добави нещо, но не го направи. Бе обърнал към момчето бледото си, потно лице, очите му се присвиваха от болка – ще ти обясня, Кори, но не сега.

- А кога?  

- Когато се махнем оттук – Делио въздъхна, вдигна здравата си ръка и изтри челото си.

- Убих човек! – гласът на Кори бе изтънял, риданията напираха отново в гърлото му. Делио го погледна и стисна рамото му с дясната си ръка с все сила.

- Слушай, момчето ми – тъмните му очи го пронизваха и изведнъж Кори видя в тях неочаквана, почти стряскаща топлина – ние и тези хора вървяхме по един и същи път. Мъжът, който ги водеше, знае пътеките, които знам и аз. Щяха да ни засекат, рано или късно, това е сигурно. И нямаше да ни оставят да си идем просто ей-така. Знаеш го. Знаеш, че бяхме в опасност. Нямаше как да избегнем това, което стана. -  той въздъхна, отпусна хватката си. Кори се отдръпна, беше свършил с превръзката. Почувства се някак изтрезнял, знаеше, че Делио е прав. Той самият бе мислел за това преди схватката.

- А ти кой си? – попита отпаднало – това поне ще ми кажеш ли?

Делио го гледа известно време, облегнат назад на насипа, дишайки бавно и уморено.

- Аз ли? Аз съм човек, на когото нищо не му е останало на този свят.

- Добре . . .разбирам . . .явно въпросите ми ще останат без отговор. Каквото и да те питам, ти ще мълчиш като скала. Иска ми се само да знам, с колко още крадци и убийци ще се разправяме, които познаваш, докато стигнем до Пила?

- Слушай . . . познавах този човек много отдавна . . . преди години. Тогава го преследвах, но не успях да го засека. . . имахме неуредени сметки.

- Значи си бил друн, така ли?

Делио кимна бавно, без да отмества очи от тези на Кори. Кори изтри лице с ръка. Не бе изненадан. Личеше си, че Делио е професионален войник, очевидно бе учил в армията. По някакъв начин, обаче, този отговор не го удовлетвори напълно.

- В Пила ли си живял? На краля ли си служил?

- В Пила живях, да . . . но не съм служил на никого.

- Какво означава това?

- Кори, има неща, които е подобре да не знаеш. Заради самия теб. Цял живот съм се опитвал да бъда справедлив. Да живея с чест и достойнство. Някои неща ти не би разбрал . . . има много хора от миналото ми, с които е по-добре да нямаш нищо общо . . .  но, повярвай ми, макар и да имам много лични неизяснени неща, сега съм с теб тук главно за да ти помогна да свършиш твоята задача. Нямам намерение да те излагам повече на опасност. Това, което се случи тук, не беше част от плана. Предполагам, че просто беше. . . беше някакъв вид неочаквана справедливост.      

Гласът на Делио отново бе започнал да трепери, говоренето явно го изтощаваше. Кори го гледаше колебливо, скептично, идеше му да се разкрещи, че или ще получи истинско обяснение, или няма да върви повече и метър напред с него, но осъзна, че такава реакция в момента ще бъде наистина  детинска.

- Е, добре – промълви накрая той, овладявайки се. И неговия глас трепереше – хайде тогава да тръгваме. Да се махаме оттук.

Делио кимна и бавно се изправи на крака. Качиха се до мястото, където групата крадци бяха скрили своите, и откраднатите коне – общо шест на брой – взеха всички припаси, които намериха, натовариха ги на един кон и поеха надолу по пътя, по който бяха дошли. Вървяха много бавно, защото Делио едва се движеше, но най-сетне стигнаха до мястото, където бяха оставили своя багаж и конете. Раненият друн все още стоеше там, увит в наметалото на Делио. Седеше, облегнат на едно дърво и гледаше към конете. Като ги видя да се връщат, се оживи. Очевидно се чувстваше доста по-добре.

- Помислих, че няма да дойдете повече!

Делио изпи една пълна манерка с вода и се строполи на земята, останал съвсем без сили. Кори го остави да си почива и провери конете и багажа – всичко бе наред. Даде на мъжа дрехите му и докато последният се обличаше, седна настрани и се вгледа в ръцете си. Сцените от това, което се бе случило, се връщаха непрекъснато в съзнанието му, като представление с полудели актьори, което се повтаряше до безкрай. Имаше чувството, че никога няма да ги забрави оттук нататък. Вярата и преклонението пред Най-Светлия, които бе чувствал в началото на пътуването бяха изчезнали, сякаш не ги бе имало никога. Чувстваше се празен, безличен и изхабен; странен цинизъм се надигаше у него, сякаш изведнъж бе остарял с петдесет години. Бе вдигнал оръжие срещу хора. . . бе убил човек. Това бе непоправимо. Нещата бяха вече коренно променени за него. Никога вече нямаше да бъде същият.  

Нещо изведнъж проблесна в ума му. Той се сепна и изтръгнат от мрачните мисли, скочи и отиде до багажа си. На седлото, където висеше мечът му, стоеше и малкият железен калъф, който Делио му бе дал и в който бе сложил пръчката, дадена му от Морио. Кори взе калъфа в ръцете си, удивен как така бе напълно забравил за него. Сети се за стареца в гората и за всичко онова, което той му бе говорил. „Войната не винаги е грешно нещо . . . кралят е добър човек и мисли само доброто на народа си . . .“

Ами ако вместо лъка си, бе използвал тази пръчка? Защо не я взе и не я използва? Тогава можеше и да не се наложи да пролива кръв. Морио вероятно точно затова му я бе дал, за да предотвратява убийства, за да успее да се съхрани като човек въпреки всичко, което го чака по пътя. Бе му казал, че Най-Светлия ще изявява себе си с нея!

Кори отвори калъфа, гледа пръчката дълго време, после я остави на мястото ѝ. Отиде и седна на едно дърво далеч от другите. Гледа напред и се вслушва дълго време в тишината на гората.