Господи...Направих най-големият грях...Убих ангел...
Господи... Направих най-големият грях... Убих ангел... Дори сама не мога да осъзная как стана, защо, защо, защо... Дали ще е напразно да проливам сълзи... Вече няма значение, защото цял порой изтече от очите ми... ден и нощ, ден и нощ...
Дали ще има прошка за това... Измъчвам се. Дали някога ще намеря покой? Да, покой в този живот... След края му, съм готова да платя за грешките си... Но не в Ада, моля те, Господи, не в Ада... Отчаяна съм... Чувствам се като кукла на конци, кукла без душа, за Бога... кукла без сърце!... Ден и нощ, ден и нощ...
Когато се погледнех в огледалото виждах едно весело мъничко момиче, с усмивка на лице, без грим, изпълнено с невинност... Играеха пламъчетата в очите, запалени от детската усмивка, от която бликаше наивност. Винаги спретнато, с прибрана коса, някой път на плитки, друг път - на опашки. С рокличка и бели чорапки, с новите сандалки... С всичката радост, която носеше в себе си... Ангел?!...
Но това беше отдавна... Мина доста време от смъртта на този ангел, който аз... убих... Заличих го от същността ми, от личността, от ума, от всяка част на тялото ми, в която живееше частица от него... Да, аз, самата аз го направих... Стана неочаквано, бързо, спонтанно, не бих желала да възраждам цялата онази болка отново и отново... А сега?... Как се чувствам, когато не мога да го върна вече?... Твърде късно е... Закъснях... а може би така е по-добре...
По-добре?!... Със образа момичето от огледалото, но този път коренно различен... Без усмивка, без невинност, без рокличка, без радост... Но с грим... Колко много черен грим... отразяваше тъмната й, но празна душа... огледало бе на онова, което чувстваше сърцето... Но с черни дрехи... Които покриваха снежнобялото тяло, в чест на ангела, чието погребение се разиграваше в ума й... И не само ден, не дори два, три, седмица, месец дори... Беше година... измина цяла година... Но с толкова омраза, тлееща в пламъците, горящи всеки, който погледне в очите й... Но с толкова мрак... но с толкова безсърдечност...
Мъртъв ангел?!... Мъртъв ангел живееше в мен?!... И аз дори не знаех, не бях сигурна... Реалността ме изпиваше, изпиваше до дъно всяка капка свян у мен... Изпиваше детското, разбиваше усмивката, сриваше радостта, убиваше мечтите... В замяна оставяше страха, за наказание... заради ангела... ангелът, който убих... Нима изчезна и вече го няма?!... Усетих го... и знаех, че вече няма да го има, знаех, че тази постъпка беше вечна и непоправима... да, непоправима...
Задавам си въпроси... хиляди, хиляди въпроси и пак търся отговора в сълзите... Ден и нощ, ден и нощ... Опитах да бъда това, което бях... Ден и нощ, ден и нощ... Измъчвах се... Ден и нощ, ден и нощ... Но не можех да се примиря с едно... С това, че в душата ми тлееха останките от един ангел, чието същество живееше в мен, а сега ме превърна в човек, с маска... Без лице! Без сърце!...
Замислях се над всяка дума, помислена, написана или изречена... А трябваше ли?! Нима беше нужно?!... Цялото това отвличане, цялото това изгнание, цялото това терзание... Защо изобщо съжалявам... затова, че не мога да обичам, затова, че не се усмихвам вече, затова, че в тази реалност живея, а в моята съм вече мъртва...
Господи!... Направих най-големият грях... Убих ангел... Моля те, прости ми!... Аз знам, че вече няма да съм същата, но може би се примирих, в борбата да търся себе си... ден и нощ, ден и нощ... Прости ми, Господи, убих го...
© Йоанна Маринова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря за коментарите,наистина ме обогатиха.Паулу Коелю е автор,който с удоволствие чета,последната му книга "Вещицата от Портобело" също ми въздейства по свой много особен начин...Мислите ви ме трогват.Още веднъж благодаря!
-
Блажени са плачещите ,защото те ще се утешат.........
Невинната душа търси грешките първо в себе си...
Мило дете , ти самото си Ангел.......... -
Злото е това, което не се вижда.Това, което извръща главата ти на другата страна. То, почти винаги, е трудно да се регистрира. Но строшиш ли маските му веднъж, то започва да отслабва. Това е първата крачка към унищожаването му. И нека цитирам една фраза, която съм си извел (и доизмислил) от книгата на Паулу Коелю-Петата планина ,,Всяко нещо което се случва в живота на човек си има причина да се случи и дори да е лошо и неизбежно, ние трябва да го преодолеем, за да разберем тази причина, която идва, едва след като сме преминали през него."
,,Целта на неизбежните неща е, не да ни обезкуражават, а да ни предизвикват към нещо ново." -
Понякога съдбите на хората се преплитат...Радвам се,че си открила нещо от себе си!
-
Благодаря за това,че сте го прочели,макар че на кого е нужна изповедта на едно неживеещо в реалността дете...
Деси,повярвай ми,ако имаше като моя живот,тези черни краски са неизбежни...Макар че все още търся онова момиче...Не мисля че съм загубила битката,но то май отдавна е мъртво в душата ми...Едва ли ще се върне,но все пак се надявам и полагам онези усилия в борбата с онези,които не могат да ме приемат такава...
Още веднъж благодаря. -
прекрасно
-
леле страхотно е! останах без думи!6 веднага!
-
Толкова си малка, талантлива!!!!
Защо такива тъжни, черни краски?!?
Разтърващ разказ .....или монолог, който водиш със себе си!!!
Намери онова светло момиче без грим, чисто и невинно!!!!
Бъди!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
