През 2003 – та година‚ реших да се омъжвам за художник от Перник. Беше луда любов с Дани, впрочем коя ли е нормална, но тогава бях на деветнайсет и тая дивотия така ме беше превзела, че ходех като член на секта и не се бях прибирала в Кюстендил при нашите, от цяла година. В онзи следобед обаче, най-накрая стоях на пернишката спирка, потях се в цветната си рокля и високите сандали, подарени ми пак от Дани и чаках автобуса за Кюстендил. В главата ми все Дани – черните му очи; красивите му думи; разкопчаната му риза – с няколко показали се лъскави косъмчета; потното му голямо чело, докато се любим и най-вече онази картина, на която аз лежа гола и недовършена, покрита само с влюбения му поглед.
- Не мърдай! Не говори! – повтаряше той, – нощ, подир нощ, защото ме рисуваше все след полунощ, поради това че се прибираше късно, а през деня работеше като управител на галерия.
Поглеждах си часовника, тогава бях млада, носех такъв и времето лазеше в краката ми като инжектиран ухажьор. Ядосвах се н ...