ГРАДЪТ НА СПОМЕНИТЕ
Извил гръбнак под ласката на слънцето, градът, полегнал есенно в ниското, мечтае. А гънките на планината се спускат надълбоко в него, в мечтата му проникват, преливат в улиците и стигат чак в сърцето му — площадът. И всяка къща, подредена на улиците в броеницата, е спомен, търкулнат от висо­чината на билото до долу. И всеки прозорец и врата са мили спомени, незабравими. Така както са подредени къщите в дълги прави мълчаливи редици по градските улици, така са подредени и спомените ми в града на паметта.
Те са толкова много и така невероятни, че човек би си помислил, че едва ли има какво още да му се случи, какво още да изживее. Като че ли няма вече възмож­ност за интересен спомен, който да се търкулне по скло­новете на планината и да заеме мястото си в дългата редица на преживяното.
Но ето го и меденото ярко слънце, грейнало над стихналия град. Не е ли то голямата надежда? Нима всичко ново не започва с неговото появяване? И моята развихрена фантазия открива в топлото ...