Знам какво е времето. Понякога, когато седя до прозореца, тъжна и самотна, и гледам света отвън, успявам да го зърна за секунди. На цвят е прохладно като вода на извор в горещо лято. На вкус – зелено и тръпчиво като млада гора, посрещаща първата си пролет. Ароматът му е изменчив като сенките на облаците, с които вятърът рисува по небесното платно преливащи от движение картини.
Предметите събират време. Къщите, тротоарите, капчуците. А също и дърветата, цветята, птиците. Децата. Хората – по-малко. Най-много време има в струите на вечната вода. В онова вълшебно преливане и отблясъци, искри и пръски, в прохладата и свежестта, които дарява водата.
Когато съм особено тъжна, заставам до прозореца и чакам времето. О, то идва. Винаги. Трябва само да се вгледаш в трептящите и светещи коси на брезичките зад блока, в тревата с избуяла детелина, в тротоарите, къщите, децата, птиците. Да погледаш небето, където вятърът е създал чудна страна. Релефни облаци, накъсани от синьо-зелени пространства – х ...