Общ проект на господата Пепи от равнината и Мишо от долината

Пролог:

Добро утро, уважаеми читатели, ние сме двама магьосници, историци, които биха желали да отнемат малко от времето ви, за да ви представят по достъпен, и надяваме се интересен начин, историята на четиримата най-значими магьосници на всички времена.

Днес има магьоснически общества навсякъде по света, но в миналото, когато Мадона тепърва почваше да ползва дамски превръзки, нещата не стояха по този начин. Ето как се развиха събитията, довели до основаването на Хогуортс и раждането на магьосническия свят...

Глава 1

Имало едно време

Недалеч от селцето Пенисналъв имаше една мрачна гора, в която хората се страхуваха да влязат. Гората беше много опасна, заради множеството блата и подвижни пясъци. Не едно и две деца бяха влизали в гората и повече никой не ги виждаше.

Но не блатата плашеха хората. Нито дори странните животни, които я населяваха, или тайнствените звуци, които се чуваха нощем. Не беше дори и снимката на задника на Мишо, която някой шегаджия беше разлепил по дърветата.

Това, което най-много плашеше обитателите на Пенисналъв, беше странният мъж, който почти всеки ден излизаше от гората, за да иде до магазина.

Когато се появяваше, неизменно беше следван от множество змии и гущери. А в ръката си стискаше златна кутийка, в която със сигурност имаше нещо живо.

Щом го видеха, пенисналъвците оставяха всяка работа и се скриваха в най-близката къща. А мрачният човек вървеше необезпокояван, следван от съскащата си армия.

Единствено магазинерът Гошо се не скриваше. Неговата работа беше да обслужва клиентите, независимо колко странни са те.

- Д… добро утро, г… господине! К… как мога да ви бъда поднесен, исках да кажа полезен?

Мъжът оставяше златната кутийка на тезгяха, надвесваше се над дребничкия Гошо и казваше с гробовния си глас, който не се чуваше толкова ясно с ушите, а по-скоро се усещаше:

- Искам две кока-коли, един чипс с кетчуп, 3 хляба, едно кафе и торбичка.

Магазинерът изпълняваше желанието му, слагаше всичко в торбичката и когато страховитият мъж излезеше от магазина, Гошо заключваше и отиваше да си смени бельото.

Недалеч от страховитата гора имаше път. Хората го наричаха „Пътят на надеждата”, защото се говореше, че който успее да го извърви, ще получи избавление от всяка болест. И така, всеки ден десетки хора минаваха по този път, за да намерят избавление от всяка своя мъка. Но понеже пътят беше много дълъг мнозина се отказваха и не стигаха до края. Някои дори заживяваха в близките села и опитваха да отклонят пътуващите по „Пътят на надеждата”, не толкова от загриженост, колкото от страх да не би другите да продължат, да стигнат до края и наистина да получат това, за което са тръгнали.

А такива имаше. Смели пътешественици, отчаяни хора, рицари, решени да покорят сърцето на прекрасната магьосница, за която се говореше, че живее в края на пътя. Те не се отказваха, не се даваха на изтощението и отчаянието и накрая стигаха до прекрасна бяла къща, която беше разположена на мост, минаващ над величествена река. Отпред, със златни букви, беше изписано „Хафълпаф”, а отдолу: „Вий, що нямате надежда, или от късмета си се криете, влезте в таз вълшебна къща, и щастието вътре ще откриете.”

И наистина, всеки, който влезе в къщата, си тръгваше доволен. Куците излизаха със танцова стъпка, слепите оглеждаха пътя преди да продължат, глухите се ослушваха преди да тръгнат. Дори рицарите, желаещи любовта на магьосницата, си тръгваха доволни, държейки прекрасни девойки в ръцете си. А девойките всъщност бяха бивши стари моми с мустаци (като тези, които сега Мишо си пуска), които бяха дошли да се помолят на вълшебницата да им даде красота и достойни съпрузи.

И когато си тръгваха, магьосницата им казваше само две неща: Да минат по друг, по-кратък път, и че вече никога няма да им изпълнява желания, защото това е шанс, който се дава веднъж в живота.

Малко встрани от „Пътят на надеждата" се намираше долината на сенките. А в долината беше разположено малкото селце Кат Ов Кучигъз.

Кучигъзците бяха много мълчаливи и потайни хора. С достигането на възраст за женене – 15 години – на момчетата им се забраняваше да говорят. Момичетата пък даваха своя обет за мълчание на сватбата и той отпадаше при раждането на първото дете, за да могат да го учат да говори и да му четат приказки. По тази причина всички Кучигъзци бяха фенове на „Здрач”.

Над селото се извисяваше Къщата. Нейната господарка живееше със съпруга и двете си деца. И абсолютно никой в селото не се съмняваше, че цялото семейство са магьосници. Но по обясними причини не се говореше много за това.

Всеки ден стотици сови пристигаха и отлитаха от Къщата. Според някой това беше или начин за доставяне на съобщения, или семейството бяха открили някаква изключително хубава храна за сови.

И така, това беше най-безинтересното представяне в тази глава, затова пък в следващата ще има битка и умрели.

Доста далеч от блатата, пътя и долината се намираше най-странната ферма на света. В нея не се отглеждаха кокошки, крави и коне, а дракони. И понеже драконите се нуждаят от пространство, фермата се простираше на огромна площ.

Всички хора от околните села познаваха собственика на фермата – Печеният Годрик, защото той наистина беше печен и преносно, и буквално. А силният му тен не се дължеше само на жаркото слънце.

И макар повечето хора от околността да обичаха Годрик и странната му ферма, имаше и такива, които смятаха, че отглеждането на такива опасни същества в непосредствена близост до населено място е престъпление. Тези вечно мрънкащи и изключително досадни хора в следващия си живот се преродиха в софийски пенсионери.

Годрик обаче не се интересуваше много от мнението на тези, които не го харесват. Беше изключително доволен от славата, която имаше сред хората. Обичаше да яхва любимия си дракон Нартакльошко и да обикаля с него над околните села. Обичаше също да гледа как дечицата тичат под него и да вика: ‘Пазете се!!!” когато Нартакльошко се изакаше.

Славата му бързо се разпространи и много магьосници, притежатели на дракони, се свързаха с него, за да реже крилата или да кастрира змейовете им.

Защото кастрирането на змей не е лесна работа. Едно от нещата, с чиято загуба змейовете не могат да се примирят, са топките. От там идваше и личното мото на Грифиндор: „Никога не гъделичкай заспал дракон по топките”.

И така, тези четирима магьосници живееха, без да са се срещали лично и без да подозират, че един ден съдбата ще ги събере.

Годрик Грифиндор, безумният смелчага, който не се страхуваше да рискува живота си, за да забавлява околните. Той обичаше приключенията и огъня.

Роуина Рейвънклоу, която по цял ден стоеше затворена в просторната си къща и се мъчеше да създаде свят, далеч по-хубав и по-възвишен от тогавашния, а и от сегашния всъщност.

Хелга Хафълпаф, добродушната вълшебница, която чакаше на вратата на бялата си къща, готова да посрещне нови пътешественици.

Салазар Слидерин, мрачният магьосник от блатото, който седеше на люлеещия се стол, сложил специалните защитни очила, и галеше малкия базилиск от златната кутийка.

А съдбата тръпнеше в очакване да ги събере, както и авторите на този разказ, както и вие – читателите (надяваме се да е така), защото приключенията на тези четирима вълшебници едва сега започват…