Гледам те, Боже. Гледам иконите по олтара, на всичките си все красив и велик. Мърдам с устни, коленичил на студения камък. За да мислят братята, че уж ти се моля. Не се моля аз. Гледам. И мисля. Не ще да си такъв, какъвто са те изтипосали зографите. Нека лъжат децата, аз вече ти видях и доброто, и злото. Друг ми се въздигаш от иконостаса. Различен. По-мургав, бърнест и с дръпнати очи. Анадолец и арапин. Турчин си, Господи, а не българин. Говоря ти, Боже, ала ти не чуеш. И не разбираш. Защото си чужд. И пречужд. Поганец. Затова не се моля. Само мърдам с устни. Мразя те, Исусе справедливи и състрадателни!..
И покрай омразата и клетвите ми, дочух изведнъж чужд глас да ме вика в църквата: „Отче!”.
Че какъв отец съм аз? Грешник, страхливец и езичник, който намира утеха само в един труп. В един гроб. И в един връх.
Грешник-негрешник, някой отново ме призова с тая тиха дума: „Отче!”. Ще рече баща. Искаше ме. Търсеше. Кой ли беше? Баща никому не съм.
Старец видях. Як. Държелив. Целият облечен ...