26.02.2025 г., 22:00 ч.

Гробът на Димо: Жив 

  Проза » Повести и романи
41 1 2
3 мин за четене
Чудех се аз ли водя магарето или то мене. Нямаше ни път, ни пътека по тая пуста планина. Давахме го на кестреме – през чукари и оврази, прескачахме ручеи, закачахме се по шипоци. И да ви кажа – магарето по-умно беше. По-мъдро избираше откъде да минем и как да заобикаляме непроходимите джендеми. Свършиха водачите. Измряха. Останах само аз, който за нищо не съм кадърен. Дишах тежко. Пот се стичаше по лицето ми. Пот ли? Или сълзи? Кой знае... Има ли значение?.. Важното беше да се изкатеря. И катерех се Тъпчех българската земя, търсех върха, превил се под бремето на ковчега. Право е, не на мене, а на магарето лежеше той, ала и аз усещах някакъв непоносим товар на плещите си. Затова приведен бях и една що не лазих нагоре по рътлините. Оставиха ме да се оправям сам. Всички. Даже и Шуна. А пък рече: „Не ви оставям”. Лъжеш, вещице! Като не ме оставяш - ела, покажи ми пътя към върха, помогни ми! Спрях. Спря и магарето и допря топлата си муцуна до ръцете ми. А пчели жужаха, пеперуди хвъркаха наг ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Анани Ананиев Всички права запазени

Предложения
: ??:??