- Виж, събудил се е нашият мисафир, гостенин. – рече някой.
Че кой? Кой го рече? Кой да е, ако не Богдан. Богданчо. Еничаринът. На Димо братец и на Денка. Погледнах го и сърцето ми се стопи. Беше хубав като паднал ангел. Толкова на моя Димо приличаше. Такъв един... строен и силен... и славен. Ала на челото му още се виждаше кръстът, издълбан от Димо. Над белега – чалма. Чужд беше. Чужд и откраднат. Ако беше наш, тогава какво ли щеше да бъде? Ами ако и двамата сираци бяха наши, Боже милостиви и състрадателни?!... Имаше ли тогава кой да ни спре?
От дясната му страна стояха страшни хора. Забулени, завиени. Черни. Черни, грозни, черни грозни арапи. Лицата им като въглен, зъбите им като въглен. Пришълци. Отдалече. Защо са дошли? За лошо. И за размирни години.
Отляво на Богданчо беше едно от момчетата, които ме пребиха. Нагиздено, облечено в коприна. И настрани гледаше. От срам. Пък аз право в него се вторачих.
- Тоя беше най-мирен от тримата – обади се еничарина. – другите беснееха. Заклах ...