Имало едно време в едно далечно кралство крал и кралица. Те били много богати и много щастливи. Няколко седмици след сватбата им кралицата забременяла. Хората от цялото кралство се радвали, че скоро щяла да се роди първородната рожба на краля.

Всеки следобед кралят и кралицата се разхождали в градината на замъка. Тя била голяма и много красива. В нея растели само рози – червени, бели, розови, жълти, сини, лилави. Ароматът им бил толкова пленителен, че сякаш носили някакво вълшебство в себе си. Кралицата винаги се чувствала добре в градината. Обичала да прекарва там дълго време и да се радва на прекрасните благоуханни цветя. За това един следобед тя казала на краля, докато се разхождали:

- Усещам, че ще родя момиче. Ще я нарека Роза, за да бъде красива като цвете, а гласът ù да бъде сладост за слуха, както благоуханието на розите гали носа ни.

След девет месеца настъпил дългоочакваният ден. Родила се красивата малка принцеса, но кралицата не понесла раждането и умряла. В сърцето на краля се наляла хем радост, че вече има дъщеря – Роза, хем тъга, че жена му е починала. От тогава той всеки ден ходил в градината на замъка, откъсвал по една роза и разпилявал благоуханните ù листенца на вятъра, молейки се неговата починала кралица да може да улови поне едно листенце от цвета на розата и да усети аромата му.

През осемнайсетте години, в които Роза растяла, кралят много се променил. Заключил сърцето си за любовта и никога повече не се оженил. Станал по-жесток с хората от кралството и без да споделя с никого, той винял дъщеря си за смъртта на кралицата.

Роза станала прекрасна девойка за омъжване. Имала очи, в които сякаш се оглеждало небето, имала дълги кестеняви коси и румени като цвета на роза страни, които я карали да изглежда още по-красива. Гласът ù бил тъй вълшебен! Всеки ден тя ходила тайно в градината, защото баща ù забранявал да я посещава, и се надпявала със славеите в клоните на дърветата, под които растяли уханните цветя.

Един ден, докато кралят се разхождал в градината, видял една дрипава циганка да откъсва една червена роза. Той веднага ù се развикал и жената се уплашила. Убола се на тръните и от пръста ù потекла капка алена кръв. Много бързо дошли стражите и хванали циганката, която нахълтала в градината.

- Прости ми, кралю! – помолила му се тя. – Днес дъщеря ми има рожден ден, а нямам пари, за да ù купя нова рокля или златен гребен, за да реше косите си. Исках да ù подаря поне една роза, а най-хубавите растат във Вашата градина.

Но дори това оправдание не смекчило студеното сърце на краля. Той наредил на стражите да обесят циганката, задето се е опитала да краде от градината в замъка му. Но преди да я отведат, циганката се обърнала и проклела кралската дъщеря, за да си отмъсти.

- Нека принцесата да се превърне от приказна красавица в страшна грозница! Нека да бъде толкова грозна, че никой да не иска да я поглежда! Проклятието ще бъде развалено само, ако някой се влюби в нея! Но кой би се влюбил в грозница? – засмяла се циганката и стражите я завели на бесилото.

Когато кралят се върнал в замъка, намерил принцесата да плаче. Попитал я какво я тревожи и когато тя се обърнала, за да го погледне, той се ужасил. Красивата Роза се била превърнала в отблъскваща грозница! Носът ù бил много голям, устните ù станали тънки, очите ù били малки и скрити под бръчки, по нежната ù бяла кожа били пораснали брадавици. Била толкова грозна, че баща ù извърнал погледа си, за да прикрие това колко отвратен бил от лицето на дъщеря си.

Скоро в замъка започнали да идват принцове от близки и далечни кралства, за да искат ръката на принцесата. Кралят все ги отпращал, защото не искал да бъде посрамен като покаже грозната си дъщеря. Накрая решил да я отпрати от кралството си и да каже на всички, че е умряла. През една тъмна зимна нощ, той ù сложил красиво наметало, ушито от златна нишка и покрил главата ù с качулка, та сянката, която падала върху лицето ù, да скривала грозотата на принцесата. Дал ù кесия с жълтици и малко храна. Заръчал ù да се върне отново в замъка, само ако е откриела човек, който да се е влюбил в нея, защото едва тогава проклятието на циганката щяло да бъде развалено и тя отново щяла да бъде красива.

Грозницата със златното наметало тръгнала по един път, без да знаела на къде ще я отведе той. Била толкова тъжна и самотна, че понякога си пожелавала докато върви нощем в гората, някой вълк да я разкъса или някоя мечка да я убие. Но в гората не срещала жива душа – ни вълк, ни мечка. Сякаш всички горски твари се скривали, когато тя приближавала, за да не гледат грозотата ù.

Веднъж, когато вече била близо до едно село, грозницата седнала под едно дърво, за да си почине и запяла. Не била пяла от толкова много време, че си мислила даже, че е забравила всички песни, на които се била научила в замъка. Когато магическият ù глас се извисил сред клоните на дърветата, грозната принцеса забелязала колко много птици се приближавали, за да чуят песента ù. Сякаш дори славеите, с които се била надпявала в градината на замъка я били чули и били познали гласа ù. Тя много се зарадвала. Почувствала се по-добре след като си попяла и осъзнала, че поне нещо красиво е останало у нея – гласа ù.

Скоро грозницата пристигнала в селото. Всички се обръщали след нея и я гледали с любопитство. Те виждали наметалото, ушито от златна нишка и били изкушени от парите, които можели да получат за него. Не един крадец се доближавал до нея, опитвайки се да вземе златното наметало, но когато зървали само за миг грозното ù лице, всички бягали далече от нея. Не можела да намери къде да пренощува, защото от всяка странноприемница я отпращали, макар че тя предлагала на съдържателите много пари за легло и топла супа. Накрая легнала сред купа слама на улицата и заспала под звездното небе.

На сутринта грозницата със златното наметало видяла един просяк да стои на площада пред църквата. Бил облечен в дрипи, лицето му било мръсно, а тялото му било хилаво като на хърба. В краката си държал една метална чаша, покрита с ръжда, надявайки се някой да му даде монета, за да хапне нещо през деня. Грозната принцеса отишла при него и го поздравила. Той не се уплашил, когато видял лицето ù. Даже се зарадвал, че говори с нея, защото досега никой не искал да говори с просяк.

Грозницата усетила колко е добро сърцето на просяка. Искала да направи нещо за него, за да му се отблагодари, че не е избягал от нея и че й е станал приятел.

- Дай ми дрипите си, а аз ще ти дам златното си наметало – казала му принцесата. – Като го продадеш, от него ще вземеш много пари, за да си купиш къща, много храна и тогава ще можеш да се ожениш и да създадеш семейство.

Просякът се просълзил от щастие. Не можел да повярва, че някой прави толкова много за него. Не знаел как да се отблагодари на грозницата, която се покрила с дрипите му.

- Дано някой се влюби в теб не заради външността ти, а заради доброто ти сърце! – пожелал й просякът и ся поела отново по пътя, който не знаела къде ще я отведе.

Вървяла ден и нощ без посока. От очите ù се сипели блестящи сълзи. Надеждата в сърцето ù бавно започвала да гасне. Мислила си, че никога няма да срещне някой, който би се влюбил в нея и да развали проклятието.

Една сутрин, седнала на скалите близо до полето и запяла най-тъжната песен, която знаела. Красивият ù глас се понесъл като вятър и събрал при нея отново всички птички от гората, за да я послушат докато пее.

Гласът ù чул и един сляп овчар. Той пасял овцете си наблизо, заедно с вярното си куче, което пазило стадото. Овчарят искал да се срещне с девойката, чийто приказен глас галил слуха му. Тръгнал бавно сред поляните, подпирайки се на гегата си, приближавал се все повече и повече до принцесата, която пеела. Тя се стреснала, когато го видяла и го попитала какво иска от нея.

- Исках само да те послушам как пееш – отвърнал овчарят. – Песента ти бе толкова тъжна, а гласа ти тъй вълшебен и красив, че веднага се влюбих в него.

- Не би се влюбил в нищо в мен, ако можеше да ме видиш.

- Не искам да те виждам. В моите очи ти си толкова красива, колкото е и гласа ти. Усещам, че и сърцето ти е красиво, но и тъжно, като песента, която пееше.

Овчарят седнал при грозната принцеса и тя се разплакала. Разказала му за всичко, което ù се било случило досега: смъртта на майка ù; проклятието на циганката; студенината на баща ù; за страданието, което я измъчвало, задето е грозна; за просяка и за умиращата надежда, че един ден отново ще бъде както преди.

- Аз живея сам – обяснил овчарят. – Имам нужда от някой, който да се грижи за дома ми, защото сам не мога. Ще ти дам покрив над главата и храна, ако се съгласиш да ми пееш всеки ден.

- Съгласна съм! – извикала от радост грозната принцеса и веднага отишли в малката къщурка на овчаря, която се намирала край полето.

Двамата заживели заедно. Всяка сутрин тя го изпращала с песен на пасищата със стадото, през деня вършила къщната работа, а когато овчаря се прибирал, принцесата му пеела, докато заспял. Така изминали няколко месеца. Без да осъзнае, грозната принцеса отново станала приказна красавица, защото овчарят се влюбил в нея. Разбрала, че проклятието се е развалило, когато един ден отишла да пере на потока в гората. Осмелила се да погледне лицето си в бистрата вода. В отражението си видяла, че отново била красива. Отново си била предишната Роза. Заплакала от щастие и запяла най-веселата песен, която знаела.

Скоро принцесата се върнала в кралството заедно с овчаря. Разбрали, че краля е починал и че тя е вече новата кралица. Веднага се оженила за слепия овчар, за да му се отблагодари за доброто му сърце, което я е обикнало и за да му докаже, че и тя се е влюбила в него. Така той се превърнал в крал. Двамата заживели в замъка щастливи. Всеки ден се разхождали в градината. Сядали на една пейка сред благоуханните рози и тя му пеела дълго време, чак докато слънцето не залязло.

Край!