38.

Приятелят изтягаше черното си, полупрозрачно тяло върху предния капак на „Форд“-а. Не пречеше на Матю да шофира, защото телекинезът явно не го виждаше. Не пречеше и на Антъни да наблюдава менящия се пейзаж пред тях, просто го потъмняваше. Сякаш гледаше през слънчеви очила.

Пътуваха по „Интерстейт“ 25 и отдясно се разстилаха огромните поля на Колорадо – равни, гладки отрязъци с натрупани бали сено; тъмни стърнища със сухи храсти и тук-там, в далечината, проблясващите чугунени помпи на артезиански кладенци. Далеч на север, като мираж, се белееха върховете на Скалистите планини, а над тях се спускаше сивото метално небе. На Антъни му приличаше на капак на тиган, който задушава полужива храна. Хората се бяха превърнали в храна за Приятеля. След всеки отнет човешки дъх, черното му тяло се уголемяваше, а широката му, трептяща усмивка се разширяваше още повече.

В микробуса ехтеше гласът на водещия от местните новини. Антъни го слушаше непрестанно през последните няколко часа.

„Обстановката в щата Колорадо продължава да се усложнява. След неуспешните опити на армията да обуздае полудялото население със сълзотворен газ, представителите на властта бяха принудени да използват халотан, но успехът и с него е частичен. Въпреки че половината от населението на Денвър е приспано, заразата се разпространява бързо и сред останалите жители. Жертвите в града вече наброяват трийсет хиляди души. Обезпокояващи са и новините за случаи на заразени и в съседните градове – Булдър, Сентениъл, Колорадо Спрингс – и това доказва факта, че източникът на заразата в Колорадо е телепатът Ема Фрост, която по някакъв начин успява да предаде вируса чрез мисловни вълни и обсегът ѝ на посегателство непрестанно се разширява. Опитите на властта да я открият – нея, и другият телепат, Питър Странд, който е отговорен за заразата в Рокфорд, - засега са неуспешни. Настъпилият световен катаклизъм за пореден път доказва, че въпреки привидно добрите им намерения, мутантите представляват огромна заплаха за човечеството и е време правителството да вземе сериозни мерки за ограничаване на силите им.“

- Няма ли да спреш това най-сетне! – извика Филипа от вътрешността на микробуса. В задната му част, до нея, седяха Кейт и Мери, а на седалките срещу тях – Джош, Андрю и Анастасия. – Пусни малко музика!

 „Млъкни!“, заповяда Антъни наум и Филипа моментално утихна. Сви се на седалката, сплете пръсти в скута си и погледът ѝ се зарея през прозореца.

„Ако залавянето на телепатите по света е единственото решение за спирането на заразата, то тогава целият свят трябва да обедини усилията си в откриването и изолирането им. Американското правителство вече разработва стратегия заедно със…“

„Разработвайте колкото искате стратегии!“, помисли Антъни и се ухили, когато видя как Приятелят му намига от предния капак. „Дните ви са преброени! Каквото и да правите, няма да можете да надделеете над мен и професора! Той скоро ще ме потърси, за да се опита да ме вразуми, ясен ми е като бял ден, и тогава ще му покажа верния път. Тръгне ли по него, вие сте свършени, нещастници! Всеки един от вас! Ще останем само ние, висшата раса, и то избраните от нея! А след това ще избия и тях. И тях, и професора. Ще избия всички, за да съм сам и свободен!“

 Антъни притвори очи и тръпка на блаженство разтърси тялото му. Да, всички хора…и всички мутанти…един по един. Онези, които бяха разрушили детството и юношеството му. Онези, които се опълчваха срещу него сега и онези, които представляваха заплаха за бъдещето му. Всички. Всички.

- Антъни! – Матю погледна към джипиес навигатора на ръката си. Беше го отмъкнал от апартамента на директор Маккой. – Наближаваме отклонението за Колорадо Спрингс!

- След колко време? – попита Антъни.

- Около десетина минути.

- Добре. Твой ред е този път!

Матю се ухили.

Докато наближаваха, Антъни гледаше последователите си в огледалото за обратно виждане. Лицата им се бяха зачервили. Дишаха тежко, облизваха устни. Съзнанията им се разтвориха пред него като разпъпили се цветя и той надникна във всички едновременно – и картините бяха така ясни, както и ако бе съсредоточил мисловния си поглед само върху едно от тях. Преди не можеше и да си мечтае за подобно умение, сега го правеше с лекота.

В този миг и шестимата си спомняха за преминаването през досегашните КПП-та в щата. Джош си представяше сцената, в която скача от микробуса и напада четиримата полицаи един след друг, забивайки отровното си жило в телата им. Спомняше си ужасените им лица, докато лежаха напълно парализирани на земята. Андрю си спомняше как на следващия пункт излиза навън и размахва леден меч, с който отрязва главите на онемелите от изненада служители на реда, а кръвта им хвърчи във въздуха и оплисква кабините и жълтата бариера. Кейт си спомняше как на третия пункт се завърта сред полицаите и докато те стрелят по нея, тя преодолява куршумите и физическите им атаки и ги удушва един по един. Мери си спомняше как се промъква сред тях на четвъртия пункт, сливайки се като хамелеон с обстановката и изненадващо забива острите си нокти в гръкляните им, прерязвайки сънните артерии. Филипа си спомняше как събира соколите и орлите от близката гора и ги кара да се нахвърлят като обезумели върху полицаите от петия пункт, изкълвавайки ги до смърт.

Спомняха си за тези случки и за удоволствието, което им бяха доставили убийствата. Искаха да го изпитат пак и завиждаха на Матю, че сега е негов ред.

Високите метални кабини блеснаха от двете страни на петлентовия път. Между тях бе спусната познатата жълта бариера. Единият полицай, облечен в метал отгоре до долу, с метален шлем на главата – несполучливо направен, разбира се, не като шлемовете на Ханк – вдигна към тях палка със знак „Стоп“. Знаеха какво се е случило на предишните пунктове и бяха усилили защитата си, но не се отказваха. Упорити глупаци.

Матю спря „Форд“-а пред бариерата. Свали стъклото, хвърляйки бърз поглед към Антъни. „Да не си посмял да бъркаш в мозъка му!“ говореха пламтящите му очи. „Той е мой!“

Антъни кимна с усмивка.

- Добър ден, господине – полицаят стоеше на прилично разстояние от микробуса. – Щатът Колорадо е под карантина и движението между градовете е забранено. Откъде идвате и каква е дестинацията ви?

- Всъщност идваме от Ню-Йорк – заяви Матю. Очите на полицая се разшириха и той моментално посегна към пистолета на колана си. В следващия миг пистолетът изхвърча от кобура, вдигна се във въздуха, обърна се с дулото към лицето на мъжа и невидима ръка натисна спусъка му.

Чу се силен пукот, след което кървава дупка цъфна на челото на полицая. Човекът се свлече на земята. Матю отвори вратата на микробуса и допълни – И дестинацията ни е Калифорния.

Шестима въоръжени полицаи, покрити отгоре до долу с метал, се спуснаха моментално към него с крясъци: „Легни на земята! Ръцете на тила!“ Матю мерна в ръцете на двама от тях невропарализатори, но преди да успеят да ги насочат към него, той ги изтръгна от пръстите им и ги метна през цялото поле, на половин миля разстояние. По същия бърз начин ги лиши и от служебните им пистолети, от палките и ножовете. Единият хукна към кабината, явно за да извика подкрепления, но Матю вдигна ръце. Металната постройка се изтръгна с грохот от земята, завъртя се във въздуха и се стовари върху шестте крещящи фигури, превръщайки ги за минути от живи човешки същества в пихтиеста органична каша.

Застанал сред руините, които бе предизвикал, Матю вдигна ръце нагоре и изкрещя – див, животински, триумфален рев. Антъни се усмихна по-широко. Погледна към Приятеля, който се понамести върху капака – бе израснал с още един инч и усмивката му вече стигаше почти до кръглите, леко клепнали черни уши.

- Виждаш ли? – каза му Приятелят. – Стават все по-силни. Скоро никой няма да може да им се опре.

- Освен нас – забеляза Антъни.

- Да – Приятелят му намигна. – Освен нас, разбира се.

Матю се метна в микробуса, запали и потеглиха, заобикаляйки срутената кабина. Бариерата се вдигна пред тях, за да ги пропусне и скоро магистралата отново се заточи монотонно пред очите им. Е – не съвсем монотонно. Скоро срещу тях, в отсрещната лента, се зададе огромен хенгер. Пренасяше медицински провизии.

- Ауууу! – зави екзалтирано Андрю от задната седалка. – Аз съм!

Той протегна ръце и в миг, лентата по която се движеше камионът се превърна в пързалка от светещ лед. Камионът се хлъзна; спирачките изсвириха, но не успяха да го спрат – само го завъртяха в шеметна въртележка, която го изхвърли извън полето, преобърна го с тавана надолу и накрая го накара да избухне в пламъци. Матю вдигна ръка и горящият камион се премести надолу, по-надалеч в полето.

- За да подпали цялата местност – уточни телекинезът, а Андрю, след първоначалното раздразнение от намесата му, кимна одобрително.

Продължиха пътя си. Антъни слушаше новини и от време на време, ставаше свидетел на прочистването, с което усърдно се бяха заели последователите му. Събаряха всяка кола, която срещнеха по пътя; изгаряха и разрушаваха крайпътни ферми, отваряха помпени станции на кладенци и наводняваха цели местности. Приятелят растеше ли, растеше, а тялото на Антъни се разтърсваше от почти непрестанен екстаз.

„Аз съм готов, професоре!“, помисли той унесено, когато пресякоха границата на щата Колорадо и навлязоха в Аризона, отървавайки се от поредните служители на поредното КПП. „Аз съм готов, а вие?“

39.

Чарлс се погледна в огледалото. Очите му изглеждаха странно чужди и плашещи – стори му се, че синевината им е помрачена от тъмносиви петна, които хвърляха сянка на цялото му лице. Носът не беше неговият, скулите не бяха неговите, нито устните, нито брадичката. Чужд човек, влязъл в кожата му; човек, озовал се случайно на този свят, без логика, без смисъл, през причина.

Затвори очи и си помисли:

„Готов съм.“

Излезе от банята. Ерик и Лили стояха на масата във всекидневната и допиваха кафетата си. Чарлс не пи кафе – сърцето му и без това препускаше толкова бясно, че му се струваше, ударите му го издигат над земята и го карат, вместо да върви, да се плъзга над нея, както с усъвършенстваната от Ханк, свръх модерна електрическа количка, която ползваше последните години в Института.

„Готов ли съм? Как може човек да е готов за такова нещо?“

„Нали веднъж го направи? Преди години, тогава, когато влезе в ума на Ен Саба Нур. Когато го предизвика. Тогава се справи. Ще се справиш и сега!“

„Справих се, друг път! Тогава го победих само защото Джийн ми помогна. Всъщност тя го победи, не аз. Ако не беше тя, отдавна да съм мъртъв. Сега Джийн я няма. Сега съм сам.“

Усети, че цялото му тяло трепери. В бунгалото беше топло и той носеше плътно памучно поло с дълъг ръкав, но въпреки това в кръвта му се разливаха сковаващи студени вълни. Кимна на Ерик и Лили, които го гледаха въпросително.

- Хайде – изрече дрезгаво. – Време е.

Те се изправиха. Лили занесе чашите до мивката – с безшумна, прецизна, грациозна стъпка, като сърна, която се крие от наближаващи ловци. Внезапен трясък разцепи тишината. Чарлс се обърна към външната врата, която току-що се беше отворила със замах.

- Какво…- той видя Ханк, преметнал медицинската си чанта през рамо. Огромният звяр затръшна вратата след себе си и пристъпи напред.

- Няма да започваш ненормалния си експеримент без мен!

- Ханк…- стомахът на Чарлс се стегна. Ударите на сърцето му се ускориха още; толкова много, че му се зави свят и трябваше да се облегне на стената, за да не падне. – Нали се разбрахме, че ще стоиш отвън с другите?

- Ороро е вече там с тях – отвърна Ханк. – Смятам, че петимата са достатъчни, за да ни опазят от изненади. Съжалявам, Чарлс, но аз съм ти лекар и трябва да съм до теб. Нося шлем – посочи към главата си – така че не можеш да ме накараш да се отделя от теб по никакъв начин. Дори и да искаш.

На Чарлс му беше твърде лошо, за да спори. Затвори очи и отново си пое дъх. „Ако успея да не получа инфаркт, всичко ще е наред!“

- Така като гледам – чу отново гласа на Ханк. – Първото нещо, което трябва да направя, е да ти премеря пулса и кръвното. Толкова си блед, че не знам още как не си паднал на земята.

Чарлс отвори очи и срещна жълтия, настойчив взор пред себе си.

- Добре. Да отидем…да отидем в спалнята.

Там, той се отпусна по гръб на леглото, а Ханк се наведе над него, нави ръкава му и сложи на ръката му маншон на апарат за кръвно. Докато машината бучеше тихо, Звярът се взираше съсредоточено в циферблата, а Лили и Ерик стояха прави отстрани.

- Страхотно! – заяви Ханк с присвити виолетови устни.  – Просто страхотно! Пулс сто и десет, кръвно сто и петдесет на сто! Колко дълго точно ще оцелееш с тия показатели, Чарлс, за да изработиш стратегията за атаката си срещу Антъни?

- Сериозно ли съм вдигнал такова кръвно? – Чарлс вдигна ръка към шумящото си чело. Въпреки принудителното си дългогодишно обездвижване, никога досега не бе имал проблеми с кръвното налягане.

- Съвсем сериозно. Трябва да ти сложа Теразозин, иначе като нищо ще си докараш сърдечен удар.

Той посегна към чантата си, но Лили се наведе и го спря с ръка.

- Остави на мен. – гласът ѝ бе мек и топъл като мед, разливащ се върху обляно от слънцето цвете. Ханк я погледна с присвити вежди, без да пуска чантата си. Отвори уста, но Чарлс също вдигна ръка.

- Остави я – промълви. –  Може да помогне.

- Не съм сигурен…

- Нека се опитам – каза Лили. - Понякога съм успявала да облекча болки на психосоматична основа. Тоест, може и да успея да повлияя на…как се казваше този дял от мозъка, Ханк? Който е отговорен за стреса?

- Амигдала – Ханк въздъхна. – Добре, две минути ти давам.

Чарлс почувства малките ѝ, топли пръсти на челото си и въздъхна. Очите му се затвориха. През ума му минаха стотиците пъти, в които тя бе седяла така вечер, до леглото му, с длан на челото му, докато железните пирони с впиваха в краката му; той стискаше ръба на чаршафа, както сега, а топлината на ръката ѝ се разпростираше от главата му, към врата, раменете, кръста и накрая краката; целият се превръщаше в топлина, в топлина и светлина, и после болката спираше. Мускулите му се отпускаха, дишането му възобновяваше нормалния си ритъм, а сърцето му…сърцето му…то се изтъркулваше настрани и измъркваше като нахранено, и изтегнато на слънце коте.

Чарлс си пое дълбоко дъх, после го издиша – дълго, с облекчение. Болезнената тежест в гърдите изчезна, шумът в главата също. Сърдечните му удари се нормализираха. Почувства се лек, ведър, спокоен. Отвори очи. Лили го гледаше с лека усмивка. Една червена къдрица се бе измъкнала от опашката ѝ и се виеше игриво край бялата ѝ скула. Чарлс също се усмихна.

- Май ставаш по-добра – прошепна.

Ханк посегна и хвана дланта му. Напипа пулса му с грамадните си сини пръсти и погледна часовника на другата си ръка. След една минута отдръпна ръката си. Долната му устна беше увиснала. Хвърли рязък поглед към Лили.

- Пулс седемдесет – изрече той гърлено. – Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял с очите си. Такова нещо за две минути и с двойна доза Теразозин не мога да постигна.

- Това не беше истинска болест, Ханк – Лили се засмя. – Затова се справих.

- Госпожице Пърл, мога да ви уверя, че половината от болестите на хората не са истински – Ханк изтри очите си. – По психиатриите и палиативните отделения биха се избили за вас, ако научеха за способностите ви.

- Е-затова е добре да не научават, нали?

Ханк поклати глава. Продължаваше да седи, без да помръдва, в долния край на леглото. В горния, до главата на Чарлс, Лили също седеше неподвижна. Ерик стоеше прав зад тях, скръстил ръце на гърдите си. Не отронваше и дума.

Чарлс погледна към обутите си в сиви чорапи стъпала. Опираха се в долната желязна рамка на леглото. Сети се, че като легна, си бе помислил колко корава е проклетата рамка и колко дразни пръстите му, а сега…

не я усещаше.

Той се изправи рязко в седнало положение. Опря се с длан на матрака, за опора. След докосването на Лили, цялото му тяло се бе отпуснало – почувства се, както винаги, като потопен в гореща вана, почти безплътен. Затова и не обърна внимание, а явно се бе случило още преди няколко минути. Съсредоточи се върху пръстите на краката си. Опита се да ги помръдне, да ги притисне към рамката, в която стояха опрени.

Нищо.

Не чувстваше грубия плат на джинсите по краката си, нито леглото под себе си. Сякаш, от кръста надолу се бе разтворил в тъмна, бездънна пропаст.

- Ханк – изхриптя той. – Колко е часът?

Звярът погледна към лявата си ръка.

- Десет и половина. Защо, да не би…?

- Да. Краката ми…- той преглътна. – Краката ми… - задави се, гърлото му се стегна мъчително. Лили се приведе към него, хвана дланта му и я стисна силно.

- Всичко е наред – прошепна тя. – Всичко ще е наред!

- Ще останеш ли тук? – Чарлс също шепнеше. Избягваше да я гледа, но стисна силно ръката ѝ в отговор. – Моля те, остани до мен…стой тук.

- Никъде няма да мръдна – тя се наведе и леко го целуна по челото. Надигна се. Чарлс се понадигна още – доколкото можа – и хвърли поглед към изправената, застинала като статуя фигура на Ерик.

- Ерик…- приятелят му повдигна въпросително вежди, без да откъсва очи от него. – Ела да ме вържеш за леглото.

- Това пък какво е сега? – изръмжа Ханк. – Защо да те връзва?

- Не спори с него, Ханк – Ерик пристъпи напред. – Доникъде няма да стигнеш. Стани малко, вампирке, и се дръпни настрани.

Лили погледна Чарлс с широко отворени очи. Устните ѝ потрепваха. Чарлс ѝ кимна. Тя се изправи вдървено и отстъпи крачка назад.

Ерик извади белезниците от джоба на якето си. Ханк изстена шумно и опря длан на челото си.

- За Бога, няма нужда от това!

- Ханк, спокойно! Искам да съм сигурен, че няма да издера лицето на някого от вас. Окей? – Чарлс се задъхваше. Още колко? Колко време имаше? Все още не чуваше, не усещаше нищо, но може би всеки момент…

- Ерик, побързай, моля те!

- Добре! Млъквай и си дай ръцете! – Чарлс вдигна ръце нагоре. Ерик прехвърли ловко белезниците през рамката на леглото, после ги щракна около ръцете му – първо лявата, после дясната. Металът беше студен и се впиваше неприятно в китките му. Чарлс дръпна ръце, за да провери здравината на рамката – не помръдна. Стабилна беше. Добре.

- Окей – каза пресипнало. – Дръпни се сега настрани. Искам нея…искам тя да е до мен.

Лили се върна и седна обратно на леглото. Долната ѝ устна продължаваше да трепери и за първи път, откакто я познаваше, Чарлс видя влага в очите ѝ.

Беше на път да се разплаче.

- Спокойно, скъпа – той опря глава назад, на голямата пухена възглавница, и ѝ се усмихна. – Последният път, когато ми сложиха белезници, бях на седемнайсет, хвърлях камъни по прозореца на една съученичка – реших, че ще е много романтичен жест от моя страна. Докато и тя не ме замери с една ваза отгоре и не дойде полицията да ме арестува. По принцип не съм престъпник, обаче…

Чарлс млъкна.

- Господи – прошепна той.

Гласовете. Гласовете идваха.

40.

Долови ги отдалеч. В радиус поне трийсет мили около него цареше пълна тишина. След нея, обаче, започваха да настъпват. Един след друг, като морски вълни, биещи се в каменната преграда на крайбрежна улица.

Просто ще пусна кормилото и всичко ще свърши…

Не мога, не мога повече така, не издържам повече, не издържам така…

Утре ще му кажа. Трябва да му кажа, не мога да разбера защо просто не мога да си отворя скапаната уста!

Наистина ме погледна! И то с онзи поглед! Няма как да се бъркам, онзи поглед беше! Красива съм, Господи, толкова съм красива и толкова щастлива…

Ще го махна, не мога да го гледам сама. Никой не може да ме обвини. И аз няма защо да се обвинявам. Ще си запазя час при гинеколога утре и…

Спри, спри, спри да крещиш! Спри да крещиш, махай се! Махай се! Махай се от мен!

О, Боже, помогни ми, помогни ми, помогни ми…

- О, Боже! – изстена Чарлс. Дръпна механично ръцете си и белезниците се впиха в китките му. Толкова силно беше желанието му да закрие челото си с ръка, да избяга от тези гласове, тези вълни, които се блъскаха в съзнанието му и ставаха все повече; с всяка секунда, все повече и повече и повече…тези призиви на болка, на непоносимо страдание, да, страданието винаги беше повече от радостта или поне той го усещаше по-силно. Хиляди, хиляди хора, които плачеха и се молеха за спасение, а той не можеше да им помогне. Не можеше да направи нищо. Нищо.

- Ханк…Ханк, тук са…навсякъде са… - по лицето му потекоха сълзи. Гласовете продължаваха да настъпват и скоро думите им се размиха в съзнанието му и останаха само емоциите зад тях. Безбройни емоции, всяка от тях единствена и уникална, както уникален бе и притежателят ѝ, и все пак част от един общ океан от мъка, отчаяние, безразличие, радост, копнеж, надежда. През полуспуснатите си клепачи видя как Ханк се навежда към него и стисва здраво лакътя му с въздишка на разбиране. Лили седеше до възглавницата, без да откъсва дълбокия си поглед от него.

Чарлс затвори очи.

Емоциите преливаха една в друга като водни бои, които се разливат в обща палитра. Имаха цветове, да – винаги ги бе свързвал с цветовете. Бледосини, резедави, ярко розови, жълти, червени, керемидени, виолетови, мръснобели, сиви…всякакви цветове, всякакви нюанси, невъзможно бе да се опишат с думи. Имаше и шарени емоции – на ивици, на точки, на райета, на петна; имаше емоции разкъсани като облаци след дъжд; емоции лъскави като току-що купени обувки; емоции ръждиви като петдесет годишна водопроводна тръба; емоции прашни като изоставена къща; емоции трептящи като неуверените крилца на пеперуда, току-що разчупила пашкула си. Емоции, емоции, емоции.

Чарлс си пое дълбоко въздух, в опит да се овладее лудостта, която го заливаше и която някак бе успял да забрави през отминалите пет месеца. Колко лесно е да забравиш ада… „Концентрирай се! Вдигни стените, вдигай ги! Вдигай ги сега!“

Умът му заработи светкавично – с малко повече усилие от преди, и тези мускули губеха форма когато не ги тренираше – но без никакво бавене. Масивни бели огради започнаха да израстват около съзнанието му – камък по камък, те се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, все по-здрави и по-здрави, докато не го обградиха плътно и не заглушиха всички гласове. Обгърнат от временното затишие, Чарлс въздъхна с облекчение.

- Добре… - отвори очи, срещна жълтия, напрегнат поглед на Ханк. – Сега…сега ще се опитам да го потърся.

- Чарлс…- гласът на приятеля му прегракваше.

- Шшт.

- Сигурен ли си, че ще можеш без „Церебро“? Пет месеца минаха и…

- Тихо, Ханк. Познавам Антъни. Просто трябва да се съсредоточа.

Чарлс отново затвори очи. Белите стени го ограждаха отвсякъде. Той насочи умствените си ръце към един от грамадните, гладки камъни и го откърти. Отвори се дълбок, четириъгълен процеп. Чарлс събра цялата си психична енергия, засили се и се спусна през процепа.

Летеше с всички сили. Докато се движеше, набираше все повече и повече скорост. Емоциите минаваха и просветваха край него като звезди в безкраен космос. Хиляди, хиляди, хиляди. Оставяше всяка от тях да докосне съзнанието му за милиардна от секундата, колкото да хване честотата ѝ и в мига, в който разбираше, че не е тази, която му трябва, преминаваше на следващата. Скоростта, с която се движеше, го защитаваше от въртящите се около него съзнания, пазеше го от натрапливите им присъствия. Това бе другия вариант, с който можеше да се опази – да лети като куршум между хората – но него си го позволяваше много рядко. Без „Церебро“, този вариант бе страшно изтощителен.

Най-сетне, след векове сред космичната безкрайност, край него проблесна познатата честота. 

Чарлс се спря моментално. Хилядите звезди около него се отдръпнаха назад, докато той се спускаше към тази, която го интересуваше. Когато я наближи, видя, че е черна на цвят. Плътно, катранено, поглъщащо черно.

Мъртва звезда.

„Боже мили!“, помисли изумено. „Наистина ли е той?“

Изпита внезапен неописуем ужас. Да влезе там, в това кълбо с безумна гравитация, което поглъща завинаги всичко, до което се добере? Какво щеше да открие вътре и как щеше да излезе после?

Чарлс си помисли за Алекс, който не се бе поколебал да се хвърли в огъня, за да се опита да го спаси от хватката на Ен Саба Нур. Помисли си за Рейвън, която бе посегнала да прегърне обзетата си от безумие приятелка, да я върне при себе си без и за миг да се спре от опасността, която би представлявало за нея подобно действие. Помисли си за Джийн, която бе сграбчила извънземното същество с форма на жена и бе излетяла с него в Космоса, готова да загуби живота си, но да спаси хората, които обича.

Пое си дълбоко дъх, после се хвърли напред.

Потъна в звездата и се озова в пълен мрак. В началото не можа да се ориентира – около него нямаше нито горе, нито долу, нито ляво, нито дясно. После постепенно мракът се поразпръсна, придоби различни нюанси и Чарлс осъзна, че плава по безкрайно, тъмно море.

То се простираше докъдето му виждаха очите – накъдето и да се обърнеше, взорът му се сблъскваше с далечен хоризонт, опрян в тъмносиво небе. Шумяха ниски вълни с къдрави сребърни гребени. Те се блъскаха в корпуса на лодката, в която седеше – да, Чарлс седеше в лодка, малка продълговата лодка – но нямаше весло, а просто се носеше по вълните. Вдигна ръцете си, огледа ги, огледа и тялото си – бяха прозрачни, като безплътни. Без цвят, без пълнеж, без материя. Лодката, в която седеше, също.

- Антъни! – повика го той. Гласът му отекна глухо сред безкрайния простор. Въздухът край него се разтресе, изви се вятър, странни електрични искри заподскачаха над вълните. На Чарлс му се стори, че температурата се покачва – над морето се издигна сива пара, като мараня. На челото му изби пот, фланелката залепна за гърба му.

Внезапно, огромно страховито чудовище се появи в небето. Беше цялото черно – гигантско туловище с дълга, остра опашка; разперени люспести криле и уродлива глава с разтворена паст, пълна с остри като кинжали зъби.

- Професоре! – изсъска подобното на дракон същество. Нисък, дълбок, лукав глас. Приличаше на гласа на Антъни, но съвсем бегло – все едно да кажеш, че гласът на осемдесет годишен старец прилича на детския глас на внучето му. Това не беше Антъни. Това беше разумът, завладял ума му – и чак сега Чарлс разбра колко точно опасен е вирусът, плъзнал по планетата през последните няколко дни.

Той не беше просто смъртоносен за тялото.

Беше смъртоносен и за душата.  

- Антъни! – извика Чарлс през вятъра и раздиращото въздуха електричество. – Знам, че си някъде там! Знам, че можеш да ме чуеш! Антъни, чуй ме!

Черният дракон избълва струя тъмни пламъци срещу лодката. Те облизаха корпуса ѝ, после го подпалиха. Дървеният нос запращя и запука под насилствения напор на огъня.

- Не се опитвайте да ми говорите, професоре! – зъл, ехиден смях излетя от огромната паст на дракона. – Не се опитвайте да се оправдавате! Виновен сте! Виновен сте и вие, и те, и те, и те, и те, и те, и всички, и всички… накъдето вървим, ги срещаме, и където ги срещнем, те плащат за престъпленията си. Минали, сегашни, бъдещи, всички насочени срещу мен, тези ръце, тези злобно изкривени усти, тези убийствени погледи, тези катинари, тези оръжия, срещу мен, срещу мен, срещу мен. Грешка след грешка, престъпление срещу престъпление. Не трябваше да се захващат с мен. Не трябваше и вие да се захващате с мен!

Внезапно, с оглушително плющене на криле, небето се изпълни с още дракони. Десетки, стотици. Закръжиха около рушащата се лодка, закискаха се зловещо, и започнаха да бълват пламък след пламък срещу Чарлс.

Лодката се разпадна и той потъна във водата. Махаше с ръце, опитваше се да се задържи на повърхността, но не успя да се хване за нищо. Не успя дори да плува, защото вълните го заливаха, пламъците горяха лицето му, а някакво странно, мощно подводно течение дърпаше краката му надолу. Чарлс се бореше, но то го дърпаше все по-силно и по-силно, докато най-сетне той не се озова под водата.

Отдолу, тя бе гъста и мазна, напоена с мирис на сяра. И…не беше пуста. Някакви странни подводни същества, прилични на гигантски червеи, се виеха край него, оплитаха се един друг, после пак се раздалечаваха и пак се оплитаха. Непозната мелодия ехтеше от тях, като сонарните звуци, които издават делфините. Мелодията значеше нещо, тя говореше – не, не просто говореше, тя пищеше, тя крещеше, тя умоляваше, не ме оставяйте, не ме оставяйте, те ще ме оставят, ще ме заключат някъде, и ще бъда сам, сам до края на живота си в някаква празна килия, и няма да имам приятели, и ще умра, те ще ме убият, ще ме убият, о, не мога да им позволя да ме убият, всички искат това, да ме убият, всички винаги са искали само това, о, не, не, не, не…И мелодията ехтеше, ехтеше около него и мирисът на сяра се увеличаваше, и червеите се плъзнаха към него; на какво му приличаха Боже мой, на вериги на ДНК ли? После Чарлс с ужас видя как някои от тях се стрелват към повърхността. В мига, в който изскачаха отгоре, телата им се уголемяваха, на тях израстваха люспести крила, глава и гигантска глава. Нови дракони. Тъжната им, отчаяна песен спираше и те започваха да се смеят с противния, лукав смях на останалите си въздушни събратя.

„Вирусът!“, помисли Чарлс замаяно. Въпреки че вече стоеше много дълго време под водата без да диша, някак продължаваше да е жив. „Вирусът се нарича…“

Не успя да довърши мисълта си, защото усети рязка, разкъсваща болка в крака си. Сведе поглед надолу и видя кръвта, която изтичаше от прясната рана в прасеца му.

Един от червеите го беше ухапал.