38.
Приятелят изтягаше черното си, полупрозрачно тяло върху предния капак на „Форд“-а. Не пречеше на Матю да шофира, защото телекинезът явно не го виждаше. Не пречеше и на Антъни да наблюдава менящия се пейзаж пред тях, просто го потъмняваше. Сякаш гледаше през слънчеви очила.
Пътуваха по „Интерстейт“ 25 и отдясно се разстилаха огромните поля на Колорадо – равни, гладки отрязъци с натрупани бали сено; тъмни стърнища със сухи храсти и тук-там, в далечината, проблясващите чугунени помпи на артезиански кладенци. Далеч на север, като мираж, се белееха върховете на Скалистите планини, а над тях се спускаше сивото метално небе. На Антъни му приличаше на капак на тиган, който задушава полужива храна. Хората се бяха превърнали в храна за Приятеля. След всеки отнет човешки дъх, черното му тяло се уголемяваше, а широката му, трептяща усмивка се разширяваше още повече.
В микробуса ехтеше гласът на водещия от местните новини. Антъни го слушаше непрестанно през последните няколко часа.
„Обстановкат ...