Поредният ми трогателен фенфикшън:

Преди много години в една далечна галактика…

Император Ли, владетел на Галактическата Империя, решава да присъедини към владенията си малката миролюбива планета Слонскигъз.
Обитателите на Слонскигъз обаче отказват да предадат религията на джедаите и да приемат злата вампиропедерастка религия на Империята.
Император Ли изпраща армията си, предвождана от кръвожадния Дартс Ведър, за да покорят слонскигъзците, но войниците му са отблъснати от могъщите рицари джедаи, защитници на Слонскигъз.
За да се пребори с тях, Империята създава силосмущаващата станция ‘Звездата на глупостта”, която излъчва филма „Здрач” директно в главите на джедаите. Тази гавра с умовете им предизвиква безспирно повръщане и смърт сред джедаите.
Без рицарите Слонскигъз е загубена. Кралят Въртими Сенещо е готов да предаде Светещият Грил, символ на джедайството, на император Ли. 
Но тогава се появява нова надежда – слонскигъзките изследователи откриват, че Дартс Ведър идва от бъдещето. Дартс, известен някога като Джеймс Потър, има син.
Хари Потър става последната надежда на слонскигъзците…

Всичко беше наред.
„Ако така завърши епичната ми житейска история, ще е много тъпо.” – помисли си Хари, докато вървеше към изхода на Перон девет и три четвърти. Но Хари така и не успя да излезе в мъгълския свят, защото изведнъж беше обгърнат от ярка светлина и беше отнесен нанякъде през времето и пространството.

- Ти ли си Хари Потър? – попита някой. 
Хари отвори очи и пред себе си видя нещо като живо плюшено мече с корона.
- Аз съм – каза Хари. – Ти ли си Кунг-Фу Панда?
- Не, аз съм Въртими Сенещо, крал на планетата Слонскигъз.
- О! - Хари намести очилата си и си разроши косата си. – Извънземни фенове. Искате ли да ви дам автограф? Или да се снимате с белега ми? 
Хари докосна мястото, където трябваше да се намира мълниевидният белег, но за свой ужас не напипа нищо.
- Белегът ми! Изгубил съм го.
 - Ние го махнахме. – обясни крал Сенещо – Решихме, че се е получило през междугалактическия времевръщащ преход.
- Какво?! – Хари скочи на крака и започна да троши всичко, което му попаднеше (а тъй като в стаята имаше само един стол, Хари разруши всичко няколко пъти) – Този белег беше най-ценното, което имам. Той ме отличаваше от останалите хора. Сега вече никой няма да ме познае. Дори аз не се познавам. Кой съм аз? 
- Хари Потър, надявам се. – каза кралят. – Защото само Хари Потър може да ни помогне.
- Естествено! – въздъхна Хари. – Накрая винаги Хари Потър е последната надежда. Нека позная – злодей с наметало заплашва да превземе света ви?
- Да! – кралят засия от щастие. – Как разбра?
- Банално е, още от бебе се занимавам с такива.
- Моля те, могъщи Хари Потър, помогни на планетата ни.
- Ами, така и така съм тук, дай задачата набързо.
И така, Въртими Сенещо показа на Хари текста с наклонен шрифт в началото на разказа.
 - Не е възможно! – викна Хари и отново отиде да чупи, каквото беше останало от стола. 
- Моля те, Хари Потър! – опитваше се да го успокои кралят.
 - Как така повръщат заради "Здрач"? Та това е любимият ми филм. 
- Но джедаите не могат да го понасят.
- Е добре, - Хари седна на земята, защото вече нямаше стол. – Какво точно искате от мен? Да убия баща си?
- Не, Хари Потър. Вярваме, че в него е останало добро. Искаме да опиташ да го привлечеш на светлата страна. 
- Но как бих могъл да сторя това? Аз не съм джедай.
- Не е и нужно. Просто го зашемети, след това използвай тази кукичка за влачене и го привлечи тук. Нашите агитатори ще се заемат с останалото.
Хари взе кукичката и тръгна към вратата.
 - Хари, – повика го Въртими Сенещо. – Силата винаги ще е с теб.
И му подаде бутилка кока-кола.

Дартс Ведър и император Ли бяха в залата за репетиции.
- След това аз ще сляза от кораба, ще взема Грила и ще го хвърля в Дълбокото Езеро за Хвърляне на Неща. Ха Ха Ха!!!
- Да, браво – отегчено каза Ведър.
- Какво има, любими? – Император Ли се приближи и го целуна.
- Просто… откакто джедаите започнаха да повръщат, вече не е интересно. Няма битки. Няма екшън.
- Спокойно, Дартс, помниш ли какво ти обещах преди време?
- Кученце?
- Не, преди това ти казах, че ще дойде някой, когото ти трябва да победиш. Най-страшният ти противник.
 - Да, и ако го победя, ще ми купиш кученце, нали? 
- Точно така!
- Ще го кръстя Сириус.
- Нее – викна император Ли и натисна бутона „Заличаване на излишни спомени” на контролния панел, който се намираше на гърдите на Дартс Ведър.
В този момент на вратата се почука и след като получи позволение в стаята влезе гостообявителният дроид.
- Император Ли, Лорд Ведър, дошъл е Хари Потър.
- Нека влезе! – извика императорът, но Хари вече беше в залата.
- Лорд Ведър, татко, ето ме!
 - Здрасти! – каза Дартс.
 - Хайде, скъпи! - побутна го императорът – Убий го. 
Дартс Ведър извади магическата си пръчка и тръгна към Хари.
- Не, татко, потърси истината в себе си. Аз съм твоят син!
- Моят син умря преди много години. По-точно след много години. Тогава аз и съпругата ми опитахме да се върнем назад във времето, малко в дясно, за да го спасим, но погрешка се озовахме преди много години в тази далечна галактика. 
 - Не е вярно. Май. – Хари се замисли. – Доколкото знам, майка ми е умряла в нощта, когато Волдемор е опитал да убие мен.
- Не, Хари – каза императорът – Аз съм твоята майка.
- Ти си жена? – Хари не можеше да повярва.
- Да, нали преди малко се целувахме с Дартс Ведър.
- Аз мислех, че сте обратни – обясни Хари.
- Е, не сме. Мъж и жена сме.
 - Жалко... – каза Дъмбълдор и спря да чете.
- Ти, Хари, знаеш цялата история погрешно – каза император Ли, който всъщност беше Лили. – Обратният беше Снейп. Той беше влюбен в баща ти и помоли Волдемор да не го закача. Така баща ти беше, който се жертва за нас. И когато Волдемор опита да убие мен, заклинанието му рикошира и уби самия него. Тогава аз, тъй като отдавна бях решила да мина на тъмната страна, се възползвах, инсценирах смъртта си, възкресих баща ти с този животоподдържащ костюм. На теб направих белег на челото, все едно теб е опитал да порази Волдемор с проклятието си, а сестра ти, за която никой освен мен и баща ти не знаеше, подхвърлих в друго семейство.
- Какво? Аз имам сестра?
- Да, Хари, но не исках никой да знае това, затова я оставих в дома на едно семейство, което има толкова много деца, че нямаше да забележи, ако се появи още едно… семейството на Артър Уизли.
 Хари позеленя, закашля се и заповръща като джедай, гледал "Здрач". 
- Какво пък му стана? – учуди се Дартс.
Когато пристъпът на Хари премина, той изгледа майка си с базилиски поглед и каза:
- Ще си платиш за това.
 Но, когато посегна да извади пръчката си, откри, че нея я няма. 
- Да го вземат наргълите – изруга Хари. Император Ли вдигна пръчката си:
 - Круцио! – извика тя и Хари се загърчи, разкъсван от ужасна болка. 
Дартс Ведър наблюдаваше всичко отстрани и по маската му се четеше духовна борба. Спомените се събуждаха в него, но императорът беше твърде заета, за да забележи. Тогава Ведър взе решение, застана зад съпругата си и я вдигна във въздуха, за да я хвърли в една дупка за хвърляне на злодеи. 
- Нее – извика Лили и натисна бутона „изключване” на контролния панел на Ведър. След това скочи на земята и натисна бутона „Безмозъчно подчинение”.
Двамата с Ведър тръгнаха към Хари с извадени пръчки.
Изведнъж залата беше огласена от прекрасна песен.
 - Какво е това?! – викна императорът. 
През един от отворените прозорци на космическата станция влетя… летящият радиокасетофон на Дъмбълдор. На антената му беше закачена разпределителната шапка на Хогуортс.
Хари грабна шапката, бръкна в нея и извади… лазерно наточения меч на Грифиндор!
- Ха! – извика той и вдигна меча.
- Акцио меч – каза императорът и мечът полетя към нея.
- Не – викна Хари и отново бръкна в шапката. Този път извади… лазерно наточеният кинжал на Белатрикс Лестранж.
„Ха!” – понечи да каже той, но беше изпреварен от Дартс Ведър:
- Акцио кинжал – и той се озова в ръката му.
Хари бръкна в шапката за трети път и извади… лазерно наточената нокторезачка на Фльор Делакор.
- Сигурно се шегуваш – каза той, изхвърли нокторезачката и отново бръкна в шапката. От там извади… лазерно наточената карфица на Мадам Молкин.
 - Егати, къде хвърлих нокторезачката? – Хари започна да се оглежда. 
 - Стига вече глупости! – каза императорът. – Няма кой да ти помогне. 
В този момент на вратата се почука.
 - Отворете! – чу се глас отвън. – Идваме да помогнем на Хари. Ние сме Ронбака и принцеса Хърмалея.
- Няма да ви пуснем – каза императорът. – И никога няма да познаете паролата.
- „Злобализирани човекоядни пръцкащи хлебарки”! – извика Хърмалея и вратата се отвори.
 - Как позна? – шашна се императорът. 
- Налучках, - обясни Хърмалея. Имаше буйна грива и бивни. Ронбака беше космат и червен.
- Помогнете ми! – викна Хари.
- Имам идея – каза Ронбака. – защо не опитаме да натиснем този бутон, на който пише „Не натискай”?
И той го натисна.
 - Идиот! – развика се Императорът. – Сега всички ще умрем. Бързо, Дартс, към спасителната сова „ЛКА”.
И те избягаха.
- Какво ще правим сега? – попита Хари. – Ние нямаме сова, Хедуиг умря преди 19 години.
- Всъщност, – каза Хърмалея, - в това време совата ти още не е родена. Пък и имаме по-добър превоз – космическият кораб „Хилядолетният бухал”, управляван от смелият капитан Хан Крум. Хан Виктор Крум.
ПРЪЦ!
- Какво беше това? – попита Хърмалея.
ПРЪЦ! ПРЪЦ!
Един отвор в пода се беше отворил и от него излизаха някакви буболечки.
- Паяци!!! – извика Ронбака и пребледня.
- Глупости, паяците не пърдят. Това са злобализирани хлебарки и, ако не се махнем, ще ни изядат. 
 - Ох, – отдъхна си Ронбака – на мен ми заприличаха на паяци и се изплаших да не ни полазят. 
 - Да се махаме! – разбърза се Хари, когато първите злобализирани хлебарки загризаха обувката му.
Тримата изтичаха до паркинга на „Звездата на глупостта” и се качиха в „Хилядолетния бухал”.
Хан Виктор Крум беше легнал в поза за медитация с отворена уста и хъркаше.
 - Пак е в транс. – обясни Хърмалея – Хан Крум е търсач, търси отговор на Вечния Въпрос – от къде идва кока-кола. 
След няколко минути вече бяха събудили Крум и корабът излезе от „Звездата на глупостта” точно навреме, защото малко след това станцията се разпадна.
Излъчването беше прекратено и повръщането на джедаите най-сетне свърши.
Но нещо не беше наред с „Хилядолетният бухал”.
- Двигателят се е задръстил с хлебарки. Дръжте се, ще друса.
Но не друсаше, корабът падна много плавно, избухна и всички на борда измряха.

Хари се събуди. Беше сутрин и Джини лежеше до него.
Той вдигна ръка и докосна челото си. Белегът си беше там.
- Било е само сън – каза си Хари и се обърна на другата страна. А там лежаха Хан Крум, принцеса Хърмалея и Ронбака.
ПРЪЦ!
Чу се изпод завивките. Джини плесна Хари по врата:
- Колко пъти съм ти казвала да не правиш така?
 - Това не бях аз. – каза Хари и погледна под завивките. 
След това изпищя – една злобализирана човекоядна пръцкаща хлебарка ядеше палеца на крака му… и пърдеше.
Хари изрита хлебарката, но отново изпищя – Ронбака беше гол.
- Ех, - въздъхна Хари – Финалът на Роулинг ми хареса много повече…