Хей, ти, помниш ли, когато бяхме просто деца и когато за пръв път пристъпихме прага на училище ръка за ръка. Колко бяхме изплашени само! Хей, ти, помниш ли как онзи път, когато карахме ролери, станахме най-добри приятелки? Помниш ли колко беше хубаво тогава? Помниш ли колко ни беше мъчно, че ще трябва да се разделим през лятото? Колко много искахме да се видим, как се търсехме с очи из претъпкания двор на 15 септември. Помниш ли как светът не съществуваше за нас, как нямаше проблеми, освен задачата с деление от домашното по математика. Хей, ти? А усети ли как се изнизаха тези 8 години от живота ни. Как уж бяхме заедно, а всъщност се отдалечавахме с годините. Още си спомням деня, в който за последен път видях лицето ти, нее, не говоря за тази маска от фон дьо тен, която сега гордо си си лепнала. Говоря за истинското ти лице и за погледа ти, но не този, обрамчен от изкуствени мигли, покрити със спирала за двоен обем. Хей, ти ли си онова момиче, което наричах най-добра приятелка? Хм... Яв ...