Не съм художник, нито съм поет.

Аз само пиша... Защото хората по – лесно разбират хартията, отколкото човека...

Далечната 1989г.

Годината, в която пада Берлинската стена, която е била символ за край на Студената война и за революцията наречена есента на народите.

Година, в която СССР официално съобщава, че всички негови войски са изтеглени от Афганистан.

В същата година, на 15 Февруари съм родена и аз, със Слънце във Водолей, и Луна в Близнаци.

Години по – късно държа в ръцете си кутията на моя живот или пък на моята смърт. Моята собствена история.

И искам да я разкажа такава каквато е, защото вярвам, че всеки има своята собствена сърдечна история, която трябва да бъда чута без да бъде поправяна или замаскирана с бляскав прах, и напудрени думи.

Двете ми най – любими неща в целия свят бяха да свиря на пиано и да танцувам. Уви, след изкривяване на пръстите и на двете ръце, и след тежка контузия на коляното се наложи и да спра да свиря, и да спра да танцувам.

И след като не можех да правя нито едно от двете ми любими неща, трябваше да си намеря други такива.

Така и направих.

Творческият ми път започва, откакто направих 15.

Първите ми стъпки бяха едновременно неуверени, но в същото време изключително смели. Хвърлих се с главата напред в новото начинание и без колебание започнах да пиша стихове.

В гимназията писането се засили, но от влюбена поезия, написана под розовите очила, които носех, редовете ми претърпяха абсолютно корабокрушение и след разбиване на сърцето ми всичко, което беше слънчево се превърна в:

Колко радост и мечти пленителни -

пролетта във нас ще заличи,

И ще бъде пуста, отегчителна -

красотата в твоите очи...

И някъде там, между завършването на гимназията, и приемането в Библиотекарския, желанието ми да пиша се изпари.

Исках да порасна и да сменя цвета на косата си; да се татуирам, и да си пробия пъпа. Исках да работя, за да не съм зависима от никого и да живея сама, защото така правят големите. Исках да се влюбя, да се отдам на четене на книги и лично творчество, и да напусна България.

Толкова много исках да живея в света на големите и без да разбера кога се озовах точно в него...

Пораснах, смених цвета на косата си (даже няколко пъти); татуирах се (почти цялата) и си направих няколко пиърсинга. Започнах работа и заживях сама (точно, както правят големите); изпълних живота си с книги, и лично творчество, влюбих се и напуснах България...

Въздухът на Германия се отразяваше добре на писането ми, но за съжаление не се отразяваше толкова добре на сърцето и душата ми.

Скоро след това и сънят избяга от леглото ми, а любимият ми Хемингуей добре го е казал: "Обичам съня. Животът ми има навика да се разпада, когато съм буден".

Така копнеех да раздера като комета тишината, че в близост винаги имах тефтер и химикал, за да записвам среднощните си монолози.

И докато нощите за любов бяха заменени с нощи за размисъл, а устните ми, отдавна нецелувани, бяха натежали от неизказаност, и се бяха уморили от недостатъчност, на мястото на думите се чуваха единствено ударите на сърцето ми...

Исках пак да стана малка и когато ме попитат: „А каква искаш да станеш като пораснеш?”, да отговоря:

- Щастлива...

Светът на големите се оказа тесен, студен и негостоприемен. Свят, в който нямаше въздух, както за мечтите ми, така и за чувствата ми, и в който нещата бързо биваха разрушавани – без скрупули и без емоции.

Можех да се предам на самосъжалението и тъгата, но вместо това реших да бъда смела, и все пак щастлива.

Събрах всичките си сили и надежди, вложих целите си енергия, труд, чувства, и мечти в построяването на мой собствен свят, а именно светът на „Рошлата”.

И за моя изненада се получи прекрасно място за живеене...

Обичам да оставям частички от себе си на различни места, в различни хора, по различно време. Изненадващо и никога за кратко. А когато си тръгвам взимам по нещичко от теб със себе си - винаги, защото пътят е дълъг, самотен и изморителен.

Валя между редовете на своята Вечност.

Затова и наричам себе си Дъжд..