Колко са наивни онези чувства в мен, които така сляпо вярват, че могат да се доверят на очите на онези лъжливи хора, които живеят и общуват само с маски. Ала как бих могла да ги различа? Те са толкова истински, казват ми това, което искам да чуя и започвам да живея в техния свят... на очите ми сякаш има превръзка! А когато си свалят маските, разбирам колко е било жалко не само това, че съм вярвала, ами и техният начин да постигнат това, което искат. Тогава се чувствам толкова измамена, унищожена, сякаш съм на дъното и уви, колкото и да крещя никой не чува! Душата ми, изгубена в лабиринт, в който край няма - така наивно се доверяваше на всеки, който казва, че ще ù покаже пътя. А после пак се озоваваше в началото и се налагаше да прави всичко от начало - да си лекува раните, а после да гледа гордо напред сякаш никога нищо не я е наранявало. Да, тя наистина е непоклатима, може би и нея принудих да играе роля пред хората, да се прави на силна... душа, която никога не е усетила болката от предателството!
Поредният удар на съдбата ме повлече отново на земята и се питам този път колко ли време ще ми е нужно да забравя факта, че отново вярвах на думи... на думи... просто на думи, които остават невидими в пространството като вятъра - думи... никога неизпълнени! Но такива са тези хора... твърде слаби, за да свалят маските си и да покажат себе си. Колко жалко... да се опитваш така умело с красотата си да прикриеш вътрешната си грозота. Защото вътре вече е изгнило, вътре вече никой няма да иска да погледне и да те обича. :))
© Красимира Гущерова Всички права запазени