Седях си на чина, чоплех си носа, блеех през прозореца на прогимназиалната класна стая и разсеяно слушах учителката, която говореше за лъжата и истината.
     Да де, тези работи вече ми ги бяха повтаряли до припадък в къщи: Истината – това е онуй свещеното неприкосновено огледало на действителността. Истината не подлежи на тълкуване, тя е цялостна и неделима, няма моя и твоя истина, тя е една и универсална. Всичко останало е лъжа. Отклониш ли се макар и милиметър встрани от правия път на истината затъваш в блатото на лъжата, откъдето трудно има измъкване.
     И сега в час по литература ги слушах същите проповеди в леко омекотена дидактична форма. Докато изведнъж до ушите ми не долетя съдбоносната за мен фраза:
     – Значи, ученици, в живота имаме лъжа или истина. Но в изкуството и литературата има и трета категория,...
     Това пък сега кво беше – “категория”?
     – ... а именно художествената истина. Тя ни представя нещата може би не такива, каквито са били в действителност, но ги описва такива, каквито биха могли да са били.
     Трябваха ми няколко секунди за да се промуша през сложния синтаксис, та да успея да съзра революционното в тази мисъл.
     А-а!
     Тъй ли?
     Как така никой не ми беше казал досега?
     Значи и такива работи имало – художествена истина! Никой не държи тя да се покрива с голата истина, ама ни най-малко. Важното е да звучи истински. И най-вече тя, художествената истина, няма нищо, ама нищо общо с осъдителната, достойна за презрение лъжа.
     Започна да ми се вие свят. Защо така ме бяха оставили да бродя като кон с капаци? Колко неща бях пропуснал! Възможностите бяха, меко казано, неограничени, което поне отчасти компенсираше късния етап на моето прозрение.
     Така на крехка възраст в час по литература незабелязано от никого тунелообразната ми житейска оптика изведнъж се разчупи и придоби панорамния ъгъл на 70мм Аймакс филм.
     За добро, или за зло…