Някъде около 8:00 вечерта, в началото на поредната ноемврииска нощ, есенният
дъжд тихо ромоли върху вече напилия се с влага асфалт пред спирката на градския
транспорт. Художникът, чакайки своят автобус се замисли върху тъжната
обстановка, която носи тази част от годината. Късната есен винаги му навява едно
странно, тъжно чувство на носталгия. Потънал в това усещане, той не усети кога
до него се е приближил друг човек и чак при въпроса, зададен от просяка той се
откъсна от свойте мисли. - Здравей, как си? - попита просяка - Можеш ли да ми
дадеш нещо за да си купя закуска утре сутринта? Художникът срещна погледа му и
безкрайната тъга, която прочете в очите на бедния човек се пропи в душата му
като есенна влага. - Има ли къде да останеш тази нощ? - попита художникът. -
Мисля да отида да спя на гарата. - Ела с мен имам едно свободно легло. - Добре -
отвърна просякът. Автобусът дойде и двамата се качиха в него. Лъчите на
изгряващото слънце погалиха затворените клепачи на художника и той бавно отвори
очи. За пръв път от доста време му се случваше да се събуди от сутрешното слънце
и това го накара да се усмихне. Той стана направи си сутрешния тоалет и отиде да
събуди просякът. Намери го вече буден, беше облякъл дрипите си и се готвеше да
си тръгва. Художникът го спря: - Чакай бих искал да останеш за закуска, ще ми
бъде приятно да споделя храната си с теб. - Добре - отвърна просякът - от доста
време не съм ял като хората. Художникът приготви закуска и двамата седнаха на
масата. - А защо се е получило така, какво стана за да достигнеш до това
положение? - Проклетата болест, тя ме докара до тук, - отвърна просякът - а и аз
съм си виновен, допуснах огромна грешка, като не повярвах на хората, реших сам
да се боря с болестта си и тя ме победи. - А от какво си болен не можеш ли да се
подложиш на лечение? - Вече не мога, болен съм от рак на костите. Отказах
лечение и вече не мога да се лекувам от държавата, а и стадият вече е доста
напреднал и просто нямам шанс. - Съжелявам, бих искал да ти помогна - каза
художникът - имам някой познати, който биха могли да те прегледат, да ти дадат
съвет, ако искаш мога да поговоря с тях, дотогава можеш да останеш да живееш при
мен. - Благодаря за загрижеността, но аз вече съм труп, няма смисъл, а и не
искам да го чувам отново. - И какво мислиш да правиш? - Вече отдавна спрях да
мисля, наслаждавам се на дните, които ми остават и живея без планове, защото
смъртта мога във всеки момент да ги провали. Няма смисъл да мечтая, аз вече съм
мъртъв. - Явно си се предал, изпаднал си в депресия, остави ме да ти помогна,
струва ми се, че рано си се предал. - Не, не се предадох, бях победен, но се
борих до последноя миг. - Добре, няма да те убеждавам повече, ти си знаеш
най-добре, но искам да останеш при мен до страшния момент, знаеш ли аз съм
художник имам доста изложби, ще те помоля да ми разрешиш да ти направя един
портрет. - Разбира се - отвърна просякът с усмивка - май това е единственият
начин да се увековеча. Измина месец от случайната среща на автобусната спирка
между художникът и просяка. През това време художникът бе много зает, имаше
участия в три изложби и организира една самостоятелна. Просякът започна да
помага на своя домакин, редеше му палитрите и платната, даваше му доста
интересни творчески идеи и бе някак съпричастен към успеха му. Една вечер след
проденото си представяне художникът се прибра много уморен и завари гостенина си
пред бялото платно на статива си. - Опитваме се да рисуваме - каза развеселен
художникът. - Рисуването е твой приоритет - каза просякът и се обътна към своя
домакин. Това обръщане шокира художникът, кръвта се стичаше по устните на госта,
сякаш някой е разбил носът му. - Добре ли си - попита художникът. - Да, добре
съм, - отговори просякът - просто наближава краят. - Ще извикам лекар - каза
художникът и тръгна към телефона. - Недей, не искам, искам да направиш нещо
друго за мен - каза просякът - искам да изпълниш обещанието, което ми даде на
първата ни закуска, искам да ми направиш потрет, нещо повече искам да направиш
най-добрият си портет и аз да съм на него. - Това може да почака, сега е
най-важно да се оправиш - каза художникът и отново тръгна към телефона. - Аз
няма да се оправя. Ако дойде лекар никога повече няма да имаш възможността да ме
нарисуваш, ще ме държат в леглото на системи докрая. Моля те изпълни последното
ми желание. Нарисувай ме. - Добре, ще те нарисувам, ще ти направя най-добрия
портрет, който някога съм правил. - Знам, че ще е така, искам да ме нарисуваш от
собствената ми плът, искам да остана жив в най-доброто ти платно, колкото и
брутално да ти звучи това. Искам го, това е последното ми желание. - Не, не мога
да направя това, ще те нарисувам с бой, не мога да те рисувам по друг начин -
каза ужасен художникът - Аз ще те науча - отвърна просякът - знаеш ли отдавна
мисля по този въпрос, от първия момент, в който се вгледах в картините ти видях
всеки един цвят в плътта, ти не знаеш аз не съм ти казвал, но и ти не си питал,
преди да се разболея бях хирург и съм виждал цветовете в човешкото тяло, там има
всеки нюанс, който ти трябва, аз ще ти кажа кой каде е. - Не мога, ами ако
объркам нещо и те убия, не мога просто това е извън възможностите ми. - Аз вече
съм мъртъв, ти не можеш да убиеш труп - каза просякът - ела да ти обясня къде,
какво да търсиш. Художникът на устоя на настоичивостта на своя гост и отстъпи.
На сутринта се роди най-добрия портрет, които е рисувал върху трупът на
най-добрия приятел, които е имал. Той намаза картината с парафин за да предпази
биологичните бой от вредни въздействия и заспа физически, духовно и морално
изтощен. Портретът на просяка обиколи всички световни галерии и получи световно
признание. Творческите среди го определиха за гениален, милиардери от целия свят
искаха да го притежават и предлагаха фантастични суми за него, но худужникът
никога не го продаде, той отпрати всички желаещи с думите: "Този портрет е
безценен, той струва човешки живот" Но никой не разбра, какво има в предвид.