Понякога мислите нямат значение. Те са просто мисли. Не действат, не говорят, не се движат. Безмълвни, празни, тихи. Не ги чувам, не ги усещам, те са просто там. Някъде дълбоко. Понякога ги премълчавам, понякога ги пускам на свобода в  съзнанието, моето или нечие друго. Понякога сами нахлуват (така и не успях да се науча да ги връзвам за заблудитите и проепоръчителната дневна доза поизтъняла съвест).

Понякога трябва само да се повдигнеш на пръсти, за да докоснеш слънцето... в очите на някого, и да го направиш свое собствено, да вземаш от неговите лъчи и с тях да облечеш студа на предстоящите ноемврийски дни. Какво ти струва?!  Вземи от слънцето на някой непознат и го направи свое… дори ваше... То няма да изчезне... винаги ще е там, макар понякога лъчите му да са вързани в облаци...

Отвори очи и го виж. Дъждовните дни не продължават вечно... дори през ноември… Дори за мен… защото ти си тук, макар в твоите очи нямаше слънце. Виждах само есени след топлото пясъчно лято. Нямаше слънце, не и за мен, не и тогава... в ноемврийската мъгла. Не нямаше слънце... но там през ноември ти посипа звезди в косите ми и ми предложи цвете за убежище. Нямаше слънце и луната бе сива, но имах звезди в косите… А те светят по-силно... и през нощта…