1.04.2007 г., 21:50 ч.

I will always love you 

  Проза
1936 0 4
9 мин за четене

  Беше сама в стаята си, заровила глава във възглавничката си, молейки се така сълзите да се смилят над нея и да спрат да се леят. Но... те не спираха. Мокреха нежната  кожа, проправяха си път по нея до устните й, вече свикнали със соления им вкус.
      Пое си дълбоко дъх. „Дали сълзите от щастие са сладки?” , запита се за момент, но тази мисъл бързо отлетя от съзнанието й. Не можеше да мисли за нищо друго освен за него, а него го нямаше. След вчерашната кавга нямаше никога повече да поиска да я погледне. Тя знаеше,че е виновна и няма право да го обвинява за нищо, но пустата й гордост я накара да се сръжава. Думите излизащи от устата й я пронизваха като кинжали, защото знаеше,че не са истина и знаеше,че го нараняват. Но.. не спираше, искаше го – би се заклела, че с цялото си същество го иска, но не се предаваше. В един момент той просто замлъкна. Приближи се до нея с насълзени очи, целуна я нежно по челото и й каза сбогом. След което се обърна и си отиде.
      Искаше да извика след него. Да се затича и да го спре, да го прегърне и да му се извини за всичкo,но не го направи. Това щеше да значи, че се признава за виновна, за... победена.
      „Сега.” – мислеше си.-„ За какво ми е тази победа? Какво удоволствие бих могла да изпитам от нея, след като теб те няма и не мога да я споделя с теб?!”. Порой сълзи отново се стекоха по страните й. Не можеше да ги спре, нямаше власт над тях, те просто не спираха да се стичат и за мокрят постелята й.
      В стаята цареше тъмнина, слънцето преди минути бе залязло и със себе си бе отнесло последната искрица надежда, че той ще се обади, че ще й прости. Бе пуснала тяхната песен да свири без право на умора.

Whatever words I say, I will always love you...

      Спомни си първата им целувка. След нея също плака. Просто не разбираше безразличието му, странната му срамежливост, която сега я караше да се чувства някак специална и това я накара да се почувства зле, отхвърлена, нежелана, непотребна...
      Цял ден бяха заедно, бяха в неговата квартира. Слушаха, музика, приказваха си, смяха се. Напрежението помежду им я убиваше, но не смееше да направи крачка. Когато започна да се стъмва, той не запали лампата. Просто взе една свещичка и я запали. Седяха на леглото един срещу друг, докато мракът бавно ги обгръщаше. Гледаха се, но никой не посмя да се приближи. Говориха, усмихваха се. Пламакът на свещта хвърляше толкова привлекателни отблясъци върху красивото му лице, че тя едва се сдържаше да не го целуне, но... не трябваше да го прави – отново тази гордост! Или може би страх да не бъде отхвърлена...
      Стана късно, погледна си часовника и установи,че трябва незабавно да си тръгва, защото иначе щеше да има проблеми с техните – те държаха да се прибира на време, въпреки че вече беше пълнолетна. Станаха и се запътиха към спирката. Беше й трудно да го гледа в очите, имаше чувството,че ще се изчерви цялата.
      Докато чакаха на спирката, една двойка до тях  се прегръщаше, милваше и целуваше. Щом ги видяха и двамата се смутиха, но отново никой не посмя  да направи първата крачка. Замлъкнаха, не знаеха какво да си кажат. Загледаха се в далечината. Два фара проблясваха и светкавично се приближаваха. Напрежението в стомаха й се увеличи ужасно много, не можеше да се сдържа повече, трябваше да го направи – сега или никога.
- Идва... – промълви той и я погледна.
- Да – усмихна се тя. – Идва.
      Спря до тях, отвори врати. Да, това беше момента. Приближи се до него, повдигна се леко на пръсти и го целуна. Кратка, но толкова сладка и желана целувка, поне за нея. Той... не отвърна... не каза нищо. Просто се усмихна и й каза, че ще се видят. Тя се насили да се усмихне и се качи бързо.
      Не можеше да проумее къде беше грешката й. Може би просто си беше създала грешна представа за чувствата му и той не искаше да бъде с нея. Толкова много й се искаше да не е така.
      Седна на една седалка и извърна глава към прозореца. Защо поне не й беше подсказал какво иска от нея, за да знае дали да си прави илюзии или да подмине възможността да спечели сърцето му. Една сълза с усилие се откъсна от сестрите си, напълнили очите на момичето и се заспуска бавно по извивките на лицето й, докато не попадна  върху устните й. Разля се там, показвайки на по-срамежливите си сестри къде трябва да отидат, оставяйки влажни следи по меката кожа.

However far away, I will always love you...

      Мелодията на песента за миг я откъсна от спомена. Колкото и болезнена, тази целувка й бе донесла толкова прекрасни месеци в неговите прегръдки. Толкова красиви моменти, които не би пропуснала за нищо на света. Ако някой опита да й ги отнеме, би се борила с всички сили, за да ги задържи, защото щастието не е нещо, което всеки е имал и, когато получиш благословията да го притежаваш, не бива за нищо на света да се отказваш от него, освен ако от това не зависи щастието на хората, които ти го донасят.
Не бе усетила как бе приближила ръката си до лицето и бе започнала с пръстите си да си ирае с устните си. Той обичаше да го прави, но тя го пропъди с глупавата си гордост. Гордост, която не й трябваше без него. Нищо не й трябваше щом той нямаше да е до нея и нямаше да се радва заедно с нея.
      Иведнъж нещо я сепна. Бравата изщрака и чу гласа на майка си.
- Вътре е. От вчера е там и не иска да се храни, не знам дали е спала. Притеснявам се за нея.
      В отговор не долови нищо. Врата се отвори бавно, леко изскърцвайки. Мразеше този звук, но именно той ги беше спасявал от неудобни ситуации с родителите й толкова много пъти. Появи се лека усмивка на лицето й като си спомни за тях.
      Някой влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Зрението й бе свикнало с тъмнината, но не можеше да различи човекът срещу себе си, който се приближаваше тихо към нея. Не промълви, предпочете да не разваля хубавата песен с ненужни въпроси. Който и да беше след няколко минути мълчание от нейна страна щеше да си отиде.
      Чу шумолене. Силуетът пред нея търсеше нещо из джобовете си. Най-сетне явно го намери. Тя не се интересуваше от това ни най-малко, не й трябваше облекчението на някой друг, ако не носеше облекчение и на нея.
      Драскане на камъчето на запалка, неуспешен опит за запалвването й. Отново и ето, пламъкът освети стаята, но тя не искаше да види кой е дошъл, а и светлината дразнеше очите й. Лицето й блестеше от сълзите, продължаващи да се стичат лениво, търсейки своя край.
      Светлината изведнъж изчезна. Гостът беше спрял на метър от леглото и не помръдваше. Сякаш чакаше нещо да стане. Нищо. Само песента раздираше тишината. Най-накрая, явно осъзнавайки, че не е  бил разпознат или просто отърсил се от натежали мисли, отново закрачи към нея. Тя се загледа в него. С всяка крачка надеждата й се увеличаваше.  Той седна леко на леглото, стараейки се да не наруши покоя й.
      Надигна се от възглавницата и приближи лицето си до него. Беше седнал с гръб към нея, сякаш обмисляше какво да предприеме. Вдиша дълбоко през ноздрите си, поемайки миризмата излъчваща се от него. Да, това беше неговият парфюм. Протегна ръка и прокара пръсти по косата и врата му. Той не потрепна.  Да, това беше неговата прекрасна коса и неговата неповторима кожа. Той все пак беше дошъл да я види, но отново както при първата им целувка не отговаряше на ласките й.
      Отдръпна се рязко от него, сграбчи одеалото и го вдигна към лицето си. Зарида. По-силно от преди. Той беше тук, но не беше с нея. Сигурно бе дошъл по молба на майка й. Не искаше съжаление.
      Изведнъж той се бърна към нея. Не виждаше очите й, а толкова много му се искаше. Протегна ръка и зарови пръсти в дългата й изящна коса. Тя бавно свали одеалото, показвайки лицето си, въпреки че знаеше, че той не би могъл да я види в тъмнината. Нова вълна сълзи се изля от очите й, изморени до болка от плач.
Въпреки мрака той я виждаше, виждаше я с душата си. Познаваше толкова добре всяка нейна черта, че дори с ослепени от тъмнина очи можеше да се наслаждава на красотата й. Забърса нежно, с опакото на ръката си, сълзите стичащи се по скулите й. Не искаше да я вижда плачеща, нещастна. Тя не заслужаваше такава болка.
      Наведе се към лицето й и нежно целуна устните й. Усети соленият им вкус и от това го заболя. Нима той и бе причинил това с упоритостта си? По-добре да беше отстъпил, когато усетеше, че не е права тя щеше да се извини. Винаги го правеше.
- Защо плачеш, красавице?
      Тя го погледна. Цял ден бе чакала да я потърси, тръпнеща и молеща се.
- Защото те обичам... - промълви едва. Силите й си бяха отишли съвсем, заедно
с всички тези сълзи.
      Усмивка на щастие се появи на лицето му. Знаеше, че тя го обича, но всеки път, когато му го кажеше, предизвикваше такава реакция у него. Тя рядко го правеше, не й харесваше да прекалява с това „Обичам те”, но за сметка на това всеки път щом го кажеше, той бе сигурен, че е искрена и цялото й същество го усеща.
- И аз те обичам, Глезло! Знаеш, че не мога да бъда сам! Светът е толкова пуст без усмивката ти.
      Погали я леко по главата. Неволно грейна усмивка и на нейното измъчено лице. Очите й най-сетне бяха пресъхнали. Гушна се силно в него и промълви:
- Прегърни ме! Прегърни ме силно, така че да спреш дъхът ми от щастие,че си до мен и никога не ме пускай да си отида. Не мога да живея без теб!
      Той я притисна силно до себе си. Никога не би я пуснал да си отиде, даваше всичко за нея. Не можеше да си представи света без гръмкия й смях, без красивия й глас, без нежното й ухание.
      Отпускайки внимателно прегръдката си, легна на леглото, а тя, надвесила се предизвикателно над него, го обгърна с крака и започна да го целува все по страстно, забравила за болката, копнееща единствено да се наслади присъствието му.
- Обичам те!


Whenever I'm alone with you make me feel like I’m whole again
      I will always love you…

 

 

 

© Ивелина Балабанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това е едноврвменно хай-хубавият и най-тъжният разказ който съм чела. Но хубавото е, че има Happy End . Може би когато и другите четат този разказ си спомнят за подобни моменти, точно както ми повлия и на мен...
  • всеки е имал такива моменти,но се надявам всеки да намери своята половинка и въпреки трудностите те да са заедно
  • Веднъж плаках в моята възглавничка,изстисквах я и пак плаках,заради едно момче.То милото и не подозираше,че го харесвах.Плачех от яд или може би,както пишеш "от страх,да не бъда отхвърлена".После спрях да плача,защото щях да наводня света.И започнах да говоря за тези неща,няма нищо срамно и страшно.
  • Много е хубаво
Предложения
: ??:??