2.

Но да карам поред...

Трябва да съм внимателен и скрупульозен. Нали разказвам за един само слушател – за себе си...

Поради което мога да бъда честен...

А това не ми се е случвало често в живота...

Поне досега...

Вярно, веднъж признах дълбоките си чувства. Смело – макар сърцето ми да спираше, откровено – макар да не виждах смисъл, изцяло – макар да разбирах глупостта, която правя...

Това ми струваше две години... И половината ми състояние...

Да, двадесет милиона не са малко пари. Поне за мен в оня момент...

Просто търговски сделката беше изключително неизгодна - две години и двадесет милиона срещу...

Да си кажа направо – за всеки сексуален контакт платих по сто хиляди...

За тия пари можеше да си наема публичен дом. Който щеше да работи само за мен поне пет години. С всичките труженички в него...

Даже малкия пръст на левия ми крак щеше да блести облизан...

Но...

Тя ми харесваше...

Какво – харесваше... Влюбен бях... А това означава – гол мисионер сред племе племе канибали след пости...

Е, платих си...

И после изключих чувствата, оставих се на разума...

А аз разчитам най-вече на него...

И в бизнеса, и преди това...

Когато бях учител...

Това не съм го казвал, да...

Но след колежа една година преподавах в нормално училище. Където се опитах да сея доброто и вечното...

А се оказа, че съм разпръсквал бисери...В Евангелието е точно – сред свинете...

Тогава опитах да въведа някакъв ред във виелицата от двата хаоса – на пуберските  и просветната каша...

Започнах с нещо като въведение. Преди часа посрещах учениците пред кабинета си, те се строяваха, поздравявахме се, после влизаха и всеки заемаше определеното му място...

Ред... Орднунг...

След няколко месеца разбрах – външно изглежда зле, тоталитарно, вътрешно е безсмислено...

Защото отличителна черта на учениците преди войната беше противоречието с всичко нормално за нас. Те бяха готови да ходят на ръце и заднешком – само и само да докажат колко са оригинални и неподчиняващи се на възрастните...

Което беше още по-смешно, когато си от страната на тия възрастни и знаеш как хубаво след време подобни бунтари се вписват в строгата система наоколо им...

Бунтът, изразяван чрез несъгласия, роптаене, алкохол, секс, наркотици, всъщност си беше част от системата. Системата, за която всичко е бизнес – при това сексът, алкохолът и наркотиците бяха най-печелившите му сектори...

А разум...

Да, имаше разумни ученици... Най-често това бяха най-некадърните. Които разумно избираха кое е полезно за тях и бяха разбрали, че мимикрията е средство за оцеляване...

Имаше и разумни умници – но двете неща си противоречаха. Ако Колумб беше разумен и приел, че светът е само в познатите черти... Ако Магелан беше разумен и убеден в плоскостта на Земята... Ако Айнщайн беше разумен и сигурен в неделимостта на материята...

Точно в това училище дойде за пръв път идеята ми за идеалния свят...

Отначало – след един крясък към учениците: “Да мога да ви направя роботчета...”

Който крясък не им направи впечатление...

Не съм сигурен дали изобщо го разбраха...

За тях учителят беше същество, сложено отпред – за да ги тормози и забавлява. И, каквото и да кажеше – умно, глупаво, стандартно, разумно, полезно...

Просто отлиташе в безкрайния вакуум между ушите им...

Но аз се замислих...

Идеален свят с хората не можеше да се построи...

Абсурд!

Различията – расови, полови, интелектуални, физически – не позволяваха унификация...

А именно унификацията е основата на идеала...

Прекрасни сгради – което идваше и от различията. Красиви градини – различни в елегантната си симетрия.

Приказна музика – омайваща с различията на синхронността си...

Красиво, прекрасно, приказно...

И разнообразно...

Извън нормата...

А нормата е основата на идеала...

Тоест – идеалният свят трябва да се състои от идеални елементи. Основно – най-важният...

Човекът...

3.

Зарязах училището, оставих философията за лична употреба, заех се с бизнес...

Базата я имах – все пак бях кръстоска от китайка и арменец...

Нямаше нужда да търся помощ – двете диаспори бяха на разположението на всеки свой член, търсещ изява в бизнеса. И спазващ неписаните правила на групата...

Какво пък – вече бях станал опитен и съвременен човек...

Което означава – лицемер, манипулатор, лъжец в рамките на допустимото, умел използвач на законите срещу законите...

За няколко години започнах да се издигам...

И в обществото, и върху капитала си...

Въртях всякакъв бизнес. С всичко – в рамките на официално разрешеното и малко встрани от тях. Не търсех големия удар – макар че няколко пъти го направих...

И – успях...

Спечелих пари... Много пари... Дори повече, отколкото бяха нужни за плана ми...

Но и друго – спечелих хора. Необходимите ми хора...

Основен мой играч стана Дъглас Крейг. Започнах се с него на видимо скучно събитие – парти по... Не помня какъв случай...

Минах, поздравих домакините и, тъкмо се канех да се изнеса лекичко, спря ме Тиери, французин, когото водех в графата “полезни познати”...

- Мистер Бо-Ян, вие веднъж ме попитахте за някой млад, талантлив учен, който да се занимава с генетика? – тихо заговори той...

Не ми хареса, че е запомнил какво съм търсел. Още по-малко, че разбира секретността на подобни въпроси, та не ги споделя нормално, като в коктейлен разговор...

- О, да... Помня, помня – казах, небрежно повишавайки гласа си – Какво ли не му хрумва на човек в нашата дейност... И? Да не си намерил някого? Всъщност, в момента не е нужен, но...

Тиери беше хитра лисица и се опита да води своя игра:

- Извинете тогава! Излишно безпокойство от моя страна...

Само че с мен не бива да се играе открито...

- Тиери, какво стана с оная сделка, дето смяташ да завъртиш със Сун Лин? Оная – за доставките от Шанхай...

Тиери разбра. На тая сделка той много разчиташе, можеше да му донесе почти милион чиста печалба. А това за него бяха огромни пари...

- Благодаря, мистер Бо-Ян, преговорите напредват! А човекът, когото желая да ви покажа е ей там. Дъглас Крейг, преподавател по генетика. Малко... Някак си извън нормите е, но мои познати, работещи в тая област казват, че е гений, който всеки момент ще изригне и ще направи страхотни открития. Не е богат, син на локомотивен машинист от Оклахома. Потънал е в дългове, но продължава да мечтае. И не за бизнес, а за открития...

Това ми беше достатъчно. И без това не залагах на Крейг – в момента четирима подобни работеха в желаната от мен област. Обаче, такъв съм си – винаги подсигурил гърба си... Ненапразно обичах историята. И добре знаех, че великият Наполеон винаги е имал под ръка резерв – старата гвардия. Веднъж я пуснал в боя отрано и загубил битката при Ватерло... Както и Чичо Джо – оня фамозен тиранин Сталин. Когато четох за него, направи ми впечатление, че винаги – от Москва насетне – е държал в ръце някакъв коз. Де две или три обшовойскови, де някоя и друга танкова армия... Но винаги нейде неочаквано се появява армия и – изненадва немците...

Така че – четирима работеха, петият нямаше да е излишен...

Бавно, увлечени в разговор, стигнахме до ъгъла, където Крейг се беше свил на малко канапе, притиснат от пищна дама. Разговорът явно не вървеше – и на слепеца беше ясно какво търси вече пийналата жена. Но бледичкият, слаб, в несъвсем нов костюм млад човек явно беше слаб за бушуващите й хормони, които направо се виеха в смерч около му...

- О, Дъглас! Здравейте – поздрави го Тиери, “случайно” забелязал отчаяния поглед, който младият мъж мяташе като въже към спасителна лодка – Мисис Линдън... Колко ми е приятно... Запознайте се – моят приятел Бо-Ян... Мисис Линдън, искате ли да ви покажа галерията на нашия домакин? Има прекрасни картини? Ей къде е – на втория етаж...

Обнадеждена, дамата тромаво се надигна и го сграбчи с ръка, както и с всичките си сетива. Красноречивият поглед на Тиери говореше ясно – ще ми струва скъпо възможността да разговарям с Дъглас. Но – надявах се, че ще си струва цената...

Ръкувах се с Крейг и седнах на канапето. Раговорът ни беше кратък. С облекчение се вкопчи в новия познат, обстойно отговори на всичките ми умело зададени въпроси. Разпита проведох по всички правила на психологията – небрежно, избягвайки открит натиск, беседвайки, а не разпитвайки, с откровен жив и човешки интерес...

Това беше човекът, който ми трябваше...

Не зная дали щеше да постигне желанията си, но стремежите му отговаряха на моите планове. И още на другия ден Дъглас Крейг постъпи в научния институт, който спонсорирах и който официално се занимаваше с генетични изследвания. А реално...

Но това е друга тема...

Важното е, че базата за моя идеален свят се градеше. При това не от един, а от петима талантливи, трудолюбиви, затворили се в науката си амбициозни младежи...

Колко лесно е да манипулираш възторга и стремежите на младите хора...