20.

- Господа – каза Мери, без да изчака Грей да й даде думата. Грей я изгледа недоволно, но не посмя да се обади дори – Господа... И госпожо Лефлай... Мисля, че днес ще е изключително важен ден за нас. По-важен и от Първия ден...

Първи ден нарекохме деня, когато избухна войната. И мерехме времето по календара си от него. Сега беше десети ден и се бяхме събрали на поредното събрание на акционерите. Което трябваше да бъде информационно, но...

Но Мери не дочака Грей да обяви някакъв стандартен дневен ред. И взе думата – разтревожена и нападателна...

- Тук всички сме равни. Акционери. Но сред хората около нас има всякакви. И добри, и лоши, и законопослушни, и опитващи се да вземат в ръце властта над малката група...

Тя се обърна към Мил Притън:

- Знаете вече, Мил, какво стана снощи. Ако някой от останалите не е чул скандала – да повторя...

Всички бяхме разбрали за станалото в големия бар. И аз го чух, включих камерите в бара, проследих всичко до края. Когато дойдоха дежурните и ми донесоха диск със записа, приех го официално – нямаше нужда да знаят за паралелния наблюдателен център. Макар че не беше опасно – моите хора вече бяха само мои...

- Мил, синът ви беше пиян. Много пиян. До степен, че не се контролираше. И в това състояние каза доста неща, които лично мен ме разтревожиха. Не зная дали ви е известно, но...

- Знам – каза Мил, навел глава – И снощи чух, и онзи ден подразбрах нещичко. Казах на Грей, обаче...

- Не, не, не – опита се да стане Ъптон Грей, но под погледа на Мери бавно се смъкна обратно в креслото – Това са детинщини... Някакви детски избивания на комплекси...

Мери погледна към Бойл:

- Вие, мистър Бойл, какво ще кажете?

Бойл махна с ръка:

- Извинете, Мери, виновен съм. Чак сега разбрах някои неща. Може да е нелепо, може да е грешно, но... Тая сутрин поговорих с внука ми и... Съжалявам, но го набих...

Той погледна нейде над нас и повтори:

- Набих го... С пръст не съм го пипал – откакто се роди преди 20 години... Сега го набих... И дори сдържах дъщеря си, защото беше побесняла...

Грей мълчеше. Бийвър също. А имаше какво да кажат – зетят на Бийвър и синът на Грей също бяха вилнели снощи. И особено вторият...

А нещата бяха простички. На кораба зрееше бунт. Ние – възрастните, бяхме се организирали. Акционерно дружество, с разпределени позиции, равенство и взаимна обвързаност...

Налагаше се – разбирахме ситуацията, бяхме наясно, че това не е бизнес – няма как да прекараш съдружника и да заграбиш далаверата...

Принудени бяхме да сме честни... Относително честни...

И взаимнопомагащи си... Доколкото това отговаряше на интересите ни...

Младите хора бяха решили, че войната е премахнала всички граници и условности на миналото. Поради което пожелаха тук и веднага да вземат в ръце властта. Кой какъв ще е – не бяха се уточнявали. Но много желаеха да получат веднага това, което аз – а и другите – бяхме градили доста време, с изключителни усилия...

Просто смятаха, че е дошъл часът им...

Няма да се трудят, да се борят, да градят...

Имаха готов Дом...

Имаха обслужващ персонал...

Имаха възможност да отстранят старците, които им се пречкаха...

И предната вечер бяха започнали... Не, не преврат... А празненство по случай победата си...

Смятаха, че със замисъла нещата са станали реалност...

И някои се бяха понапили. Барманът отказал да им сервира – той имаше строга заповед за ограничаване употребата на алкохол, над бара имаше окачено и предупреждение, че  се сервира не повече от 50 грама концентрат или 2 бири на човек...

Но зетят на Бийвър и внукът на Бойл бяха грабнали филипинеца и го хвърлили срещу огледалото. Парче от което срязало вратната му артерия...

След което изтрезнелите превратаджии тръгнали да търсят някакво оръжие...

Но такова в Дома нямаше...

Или поне нямаше на достъпно място...

Веднага Питър вдигнал целият взвод охрана и дори тези 20 обучени бойци видели зор, докато укротят бунтарите...

Най-вече, защото знаеха заповедта ми – със сила, но без поражения. Все пак, понасинили ги и ги затворили в малкото резервно помешение до агрегатната зала...

Между нас казано, така го наричахме всички, но го бях планирал именно като евентуален затвор...

И сега се налагаше да вземем строги мерки срещу всякакви опити за промяна на реда в Дома. Независимо дали преврат или налагане на религиозни догми...

Заседанието продължи няколко часа...

Накрая доведоха виновниците...

Оглеждах ги внимателно...

Трябваше да се вземат бързи мерки. Зетят на Бийвър, синовете на Притън и Грей гледаха все още мътно и нагло...

Внукът на Бойл направо ревеше – като малко дете. Добър знак... Но трябваше да взема мерки...

Оставихме Мери да говори. Тя ги наруга така, както надали навремето е ругала шофьорите от фирмата си. Завърши строго:

- И, ако смятате да променяте правилата според вашите моментни хрумвания, ако не желаете да се подчинявате на общите решения – изход има. Той е на най-горния етаж...

- Нима ще ни ихвърлите на смъртта? – погледна я нагло синът на Мил...

- Не, младежо, вие сами ще излезете. Ние просто ще ви отворим вратата и ще ви дадем възможност да си построите свой свят...

Мил мълчеше с наведена глава, Грей гледаше в тавана, останалите наблюдаваха реакцията на виновните...

- Ще видим... – опита се да демонстрира непукизъм зетят на Бийвър.

Кристин скочи, изтича до него и пъхна малкия си, но стегнат юмрук под носа му:

- Младежо, ако... Само ако... Разбираш ли ме? Да?

Онзи се опита да се дръпне назад, но силната жена го притисна до едно кресло и той се изви на дъга назад...

- Кристин, моля те... – каза едва чуто Бийвър...

- Какво ме молиш? Тук съм с цялото семейство. И няма да позволя близките ми, едва оцелели от смъртта навън, да бъдат заплашени от някакви си...

Кристин се обърна и отиде на мястото си...

- Разбрахте ли? – каза най-после Грей...

Изправените пред нас закимаха...

А аз се взирах в лицата им внимателно...

Ще има, доста работа ще има тия дни...

21.

Това не беше проблем...

Това беше проява на дребничък детайл от проблема...

Очаквах го – но не толкова скоро. И не от тези малчовци...

А проблемът, големият, огромният проблем – заплахата за моя идеален свят – беше налице...

Промяната...

Разбирате ли – ние бяхме акционерно дружество. Събрах 12 човека с една цел, с една идея. Хора, можещи да финансират постигането на целта. И да получат дивидентите от вложенията – живота си. Както и този на своите близки...

Само че войната ликвидира познатия свят...

Заедно с него и законите, правилата, манталитета му...

Нямаше го вече светът на капитализма, който още великият Маркс е описал...

А именно – целта в живота са парите. Колкото повече – толкова по-голям е успехът ти...

И законите са подчинени на това твое постижение...

Ако един бедняк пресече на червено – ще го глобят, че може и в затвора да отработи някоя и друга седмица...

Ако богаташ го направи /макар и трудно – защо да ходи пеша?/ - веднага се намесва допълнителни фактори. Адвокати, медии, обществена защита на успелия, на можещия, на работодателя...

Плюс невидимата, неизричана, незаписана презумпция за невиновност...

Колкото повече пари – толкова повече власт... Навред...

Да, хората бяха равни пред закона...

По закон...

Само че един се изправяше пред него сам и гол, друг дори не се виждаше зад стената от нужни люде...

Ние купихме шахтата, подготвихме я, построихме още няколко обекта – предполагаемо нужни ни в новия свят...

И поехме властта над всичко това...

Обаче, младежите бяха решили подсъзнателно – няма го старият свят, играта започва наново...

Без предварителни условия и бонуси...

Всички сме заедно – всички сме равни...

Защо тогава те да не поемат властта?

По-млади са, някои са силни физически, други са напористи...

Нима и тук ще чакат бащите и дедите си, та после – някога, евентуално, може би – да поемат юздите от треперещите им отслабнали ръце...

Поради което след емоциите започнаха да буйстват алкохолните пари...

Е, бунтът беше бързо потушен...

То – бунт и нямаше сериозно...

Проба...

Мимолетно изразяване на тийнейджърски мерак...

Основан върху пясъчната хаотична основа на самочувствието, външната лекота на чуждата работа, желанието да се прескочи пътя, който трябва да се измине сам и пеша...

Почти месец обсъждахме с намаляващ интерес станалото...

Младите постепенно се примириха със ситуацията. Дори май започна да им харесва...

Поне така мислеха останалите...

Факт е, че бяха кротки, послушни... И не само няколкото “бунтовници”...

Особено тихи бяха пред мен... Едва ли не се привеждаха в поклон при среща...

Малко преувеличено...

Трябваше да помисля по въпроса. И да поставя задача пред Крейг...

За този месец изстреляхме още два пъти ракети. Първият път беше отново онази, която веднъж обиколи Земята. Имаха капацитет за пет обиколки, преди да се заловим с основен ремонт...

Но тя измина само пътя до някогашна Бразилия и там някъде се изгуби. На записите се виждаше ясно – територията на страната ни, на южните държави, на островите в Карибско море...

Просто не ставаха за живот...

Нито жив организъм. Нито движение дори. Даже морето се плискаше бавно, някак си на умиране...

А над Бразилия изведнъж отдолу се надигнаха няколко огнени стрели, две се пръснаха като фойерверки, а после екранът угасна...

Гледах внимателно записа, гледаха го и моите хора, изгледаха го Бойл и Гатлинг-младши...

Всички бяхме на едно мнение – това е резултат от човешка дейност. Някой – или някои – се беше спасил нейде там, в неголямата, но висока планина. И бранеше леговището си от всички. Не се интересуваше приятел или враг идва. Просто стреляше...

Отбелязах си го и реших, че в бъдеще време ще взема мерки. Ако хората там не искат да ни приемат, ако са решили да запазят останките на стария мъртъв свят...

Но дотогава имах друга работа...

Изключително важна...

22.

Следващият месец мина сравнително спокойно...

Младите се поукротиха, възрастните постепенно си намериха работа или занимания...

Странно, но Грей и Бийвър забравиха за наполеоновските си стремежи и се превърнаха в модерни учители, тип “татко Песталоци”. Кристин, която беше заела поста на училищна директорка – ако може така да наречем голямата зала, в която през деня се събираха децата и младежите, се зарадва много на двамата нови...

Променени, трудолюбиви, те направиха два курса от лекции – за малки и големи, по съвременното искуство...

Него, разбира се, го нямаше. Ако изключим спасените в Дома картини, скулптури, пластики...

Струваха ни немалко, но още на първото съвещание акционерите решихме вкупом – не може без история, трябва да запазим изкуството...

- Свободата, деца, свободата е  основата на изкуството – каза Ъптон и вдигна очилата си на челото. Бяхме в едно от павилиончетата в Зимната градина. Девет момчета и момичета между 12 и 16 години, Ъптон и аз, като гостенин. Нищо чудно – доста от нашите съжители ходеха на лекциите – хем да наглеждат потомците, хем да се поразвлекат с интересни и често пъти непознати неща...

- Художникът – независимо дали е писател, рисувач, скулптор – създава свой свят. Свят, чийто първообраз е реалността около него. Но – пречупена през неговото око. А то включва и мисълта, идеалите, характера на художника... Всичко онова, което позволява на някои хора да видят около себе си онова, което други не забелязват. А най-често дори не подозират за съществуването му...

Ъптон посочи към белия екран, където изникна репродукция на картина...

- За някого това е странна, измислена, дори вредна реалност. Видения на луд човек... Авторът сам разбира това – и нарича поредицата “Капричос”. Тоест – прищевки, фантазии... Класически офорти. Но с оригинални и страшни за скованото мислене изображения. Погледнете – “Сънят на разума ражда чудовища”...

Не умът, а разумът. Умът е като автомобил без спирачки – може да направи страховити завои, да лети по виражите, да хвръкне над пропастта. И не знае къде ще спре, как... Кого ще убие – някой невинен или този, който го е оставил без контрол. Както стана с нашия свят – изправиха се умни срещу умни хора... И ние сме в Дома...

Гойя говори за разума. Ум, летящ по непознати пътища, но... Но управляван...

Разумът създава... И решава кое да остави на света, кое да премахне. Представете си, че разумните хора бяха решили да не разбиват атома, за да получават страшни оръжия. Че запазваха тази енергия за мира, за бита, за прогреса...

Обаче...

Разумът беше приспан...

И се появиха чудовищата на ядрената война. Които ни напъхаха под земята, а сега дебнат отвън кого да доубият...

Свободата позволява на Гойя да рисува света, да предупреждава...

Свободата позволява на учените да се опитват да стигнат далеч, много далеч... Не виждайки, че в един момент вече се движат като анимационен герой по невидим, несъществуващ мост над пропастта...

- Мистер Ъптон, - обади се високо русо момче – обаче, ние сме разумни. И ще се застраховаме. Няма да пускаме тия чудовища на света. Ще ги пазим, ще ги пуснем само, ако някой пусне свои чудовища срещу нас... Може само да унищожим чудовищата на другия, на лошия. И ще настъпи идеалният свят...

Ъптон се поусмихна – като че закусващ лимон с оцет:

 – Казваш: но ние няма да събуждаме чудовищата... Да се опитаме да държим тия чудовища в клетка – в случаи на нужда да ги пуснем срещу неговите?

Така е... Има възможност... Обаче, по-сигурно е друго – че неговите и вашите чудовища ще се обединят срещу вас всички... И още по-сигурното – самите вие ще се изкушите веднъж, само веднъж, да пуснете чудовищата. За да ликвидирате врага си и да останете единствените прави на тоя свят...

Погледнах го...

Нов Грей...

Науката прави чудеса...

Добре, че аз съм разумен човек и не оставям разумът ми да спи...

Защото чудовищата, които ще излетят по света...

Но това съм аз...

И зная кое, кога, как да направя...