ИДЕЯ–ФИКС

Следователят Минев тържествуваше. Основната му жизнена цел за последните две години беше постигната. Неговият стар познайник и съсед от махалата Пешо Гавраилов най-после се озова зад решетките.

След като приключи с войниклъка и се завърна в родния град, Пешо телом и духом се отдаде на прелестите на "свободния живот". Наистина, започна работа в един местен завод, но това беше по-скоро про форма. Всъщност по-голямата част от доходите му идваше от всевъзможни спекули и "чейндж"-ове, към които беше проявил склонност още като ученик. Скоро Пешо дотолкова се усъвършенства в тази област, че си позволи да наеме две квартири, където вършеше сделките и си водеше момичета. Често предоставяше квартирите за същите цели на многобройните си приятели. По този начин избягваше всяко подозрение от страна на боготворящите го родители и на живеещия през няколко къщи Минев. Тази предпазливост беше повече интуитивна, отколкото обмислена, тъй като Пешо не разсъждаваше особено върху собствените си действия.

Бог знае защо, Минев от край време не обичаше Пешо. Преди години в момент на афект му беше креснал, че ще го тикне в пандиза, щом стане пълнолетен, което, изглежда, се беше превърнало в идея–фикс за следователя. Откакто Пешо се върна от казармата, Минев непрекъснато слухтеше за някакво негово провинение. Това обаче не му пречеше редовно да вика своя млад съсед и неговия баща да му вършат различни работи по двора и в къщата. Старият Гавраилов, бидейки в почти пълно неведение относно криеницата, на която играеха синът му и следователят, си траеше и изпълняваше исканията на последния. А Пешо предпочиташе пред безплодното възмущение ответното нахалство. Беше хвърлил око на мотоциклета на Минев и без никакви скрупули го експлоатираше като свой собствен, най-вече при ловните си подвизи. Когато се разбудеше посред нощ от рев на двигател, следователят разбираше, че Пешо издевателства над имуществото и честта му. Отначало това го вбесяваше, но после му хрумна гениалната мисъл да използва мотоциклета като троянски кон – кой знае, "оня малък нехранимайко" би могъл да катастрофира с чуждото МПС, че и да си счупи главата при това, или поне да го хванат при нарушение на правилата за движение. Но по ирония на съдбата мотоциклетът послужи за злепоставяне на самия Минев.

Едно прелестно юлско утро, скоро след като Пешо беше избутал възможно най-безшумно мотоциклета обратно в двора на собственика му и съвсем скоро след като Минев се беше стреснал от пронизителния звън на будилника, по входната врата на къщата му се посипаха не твърде деликатни удари. Напълно разсънил се от повторния шок, следователят скочи от леглото и забърза да отвори. Пътьом мярна през прозореца смутителя на спокойствието – горския бай Ставри, комуто лично той предишния ден беше "дърпал ушите" по повод на зачестилите напоследък случаи на бракониерство в ловното стопанство. Едва Минев открехна вратата и бай Ставри с израз на оскърбена невинност се разрази в гръмогласна сардонична тирада.

– Така значи, а! Да съм се ослушвал за бракониери! Ами я ми кажи ти бе, другарче, к\'во правеше твоя мотор преди два сахатя насред гората, а!? Че и ей туй на него! – С театрален жест горският извади от висящата на рамото му торба един мъртъв заек и го размаха победно пред носа на сащисания следовател. – Дип че имах диария, иначе щях да го пипна аз оня, дето е карал мотора! А, к\'во ще кажеш?

– Виж какво, Ставри, преди два часа си спях в кревата и сигурно и досега щях да съм там, ако не ме беше дигнал с твойта гюрултия. Знам го аз кой е бил нощес там… аз него в пандиза ще го тикна… неговата мама!

– И кой това?

– Оня, Гавраиловия келеш… ами, я дай заека да го сготви жената, пък ти се отбий довечера да похапнем – и Минев почти насила измъкна жертвата на Пешовата ловджийска страст от ръката на бай Ставри, а онзи го изгледа недоверчиво, изсумтя и си тръгна.

Капризната съдба беше подготвила на Минев още една доста неприятна изненада. Наскоро след случката с горския той видя дъщеря си Мая да влиза в едната от квартирите, за които беше проучил, че са наети от Пешо. Гледката толкова го шокира, че и през ум не му мина да провери в чие присъствие се намира дъщеря му там вътре, в който случай би установил с частично удовлетворение, че нейният интимен (Минев не се съмняваше в това) компаньон не е ненавистният му съсед. Вместо това следователят тръгна с несигурна походка и съкрушен израз на лицето към дома си, изведнъж припомнил си как преди време един начетен колега му беше казал, че на някакъв древен език Мая означава измама. Собствената му дъщеря да го опозори така! Да се навре в леглото на оня малък непрокопсаник! И то когато хлапакът става все по-нагъл към баща й!

Докато чакаше Мая да се прибере, Минев преживя едни от най-тежките часове в досегашния си живот. Отначало се разбесня като Кинг Конг. След това се укроти, седна срещу телевизора и заби невиждащ поглед в празния екран, издавайки от време на време нечленоразделни звуци. Най-после дворната вратичка изскърца и Мая, засукана и самоуверена както винаги, се понесе между лехите със зеленчуци, сякаш минаваше през кордон от френетични обожатели. Следователят скочи и се втурна навън. Покрусата, изписана върху физиономията му, се смени от свирепост. Без да продума, той хвана здраво дъщеря си за натруфената с гривни и пръстени ръка, и я помъкна към къщата на Гавраилови.

Пешо забеляза нещо нередно в начина, по който се приближаваха двамата, но то не го разтревожи много. По стратегически съображения се държеше на разстояние от Мая, въпреки че я харесваше. Пък и не можеше да знае, че точно тя е ходила на рандеву в неговата квартира. Понеже беше толерантен и дискретен, Пешо не любопитстваше с кои момичета се забавляват приятелите му на осигурените от него терени. Така че остана по-изненадан и от Мая, когато баща й, без никакво предисловие, започна бурно най-неприятната в досегашната си кариера очна ставка.

– Значи дотам я докарахме! Я го погледни, ма! Намерила с кого да се натиска… посред бял ден! Най-изпечения далавераджия в града! Балканския Остап Бендер… дето плаче за пандиза! И тя взела, че се хванала с него!

– Татко, аз… – измънка изгубилата всяко присъствие на духа Мая.

– Млък! Ще ти избия аз от главата тия мераци! – Минев с недвусмислени намерения се насочи към дъщеря си, която инстинктивно се беше отдалечила от него още при влизането им в къщата.

Тогава Пешо, вече усетил донякъде как стоят нещата, реши да прояви кавалерство. Застана пред Мая, вдигна отбранително ръце пред настъпващия следовател и с възможно най-миролюбив тон се опита да го укроти.

– Чакай, шефе, успокой малко топката! Какви ги приказваш!? Има някаква грешка…

– Грешката е вярна! – Минев триумфално изрече парадоксалното словосъчетание, което беше чул същия ден по радиото. – Ха–ха–ха! Санким не видях аз тая хубостница да влиза по обед в твоя бардак на "Гладиола" 5! Да не е била там с американския президент? А, господинчо?

– Не бе, шефе, няма такова нещо. Ей сега се върнах от бачкане. Когото щеш от колегите питай – плътно осем часа бях в завода. – Използвайки изобразилото се върху лицето на следователя моментно объркване от това солидно алиби, Пешо веднага пусна в ход една от отдавна приготвените за подобни случаи версии. – А в квартирата съм настанил една приятелка от село. Вчера дойде момичето за малко на пазар и днес се връща. Не я прибрах тука, щото мойте старци ги няма и да не приказват хората. Те двете с Мая се познават, та сигурно е ходила да я види. Аз снощи й казах, че Кера е пристигнала. Кажи му, ма! – Пешо се извърна към Мая, колкото да й намигне, без баща й да забележи.

– Да… при Кера ходих – отвърна вече по-уверено Мая.

– Хм… ще видим тая работа! – Тонът на Минев беше все още заплашителен, но личеше, че изпитва голямо облекчение от получените обяснения. За да не спадне съвсем авторитетът му пред младите (следователят блажено вярваше, че притежава такъв), той ги изгледа професионално–изпитателно и измърмори на неправилен латински някаква юридическа формулировка, чийто смисъл отдавна беше забравил, след което напусна къщата на Гавраилови. Мая машинално понечи да тръгне след него, но Пешо я спря, за да уточнят подробностите около въображаемото посещение, ако баща й наистина се заеме да провери неговата достоверност.

Накрая съдбата се смили над Минев. Нещо повече – поднесе му главата на Пешо, както се казва, на тепсия. При поредното си посещение в къщата на Гавраилови с цел безвъзмездно експлоатиране на труда на мъжките й обитатели той завари младежа да гледа филм на видеомагнетофона, който беше купил наскоро за рождения ден на дъщеря си и който беше изчезнал на някакъв купон. Там тя го беше занесла, за да се изфука. Пешо нямаше как да узнае, че уредът, който беше купил изгодно от гастролиращ в града крадец–рецидивист, е принадлежал точно на Мая. А за следователя това беше пар екселанс случай на вещно укривателство по член 266 и той се възползва в максимална степен от ситуацията.

          Съдията каза: "… в името на народа… виновен… една година…" и Минев се почувства на седмото небе.