ХХ
... Една поговорка гласи „Пазете ме от моите приятели, а от враговете си сам ще се пазя”. Същността и с брутална точност описваше положението, в което изпаднаха двете фамилии след като информацията от диска беше разкодирана и стана достъпна за притежателите ú.
Вечерта след прекрасния пикник се превърна в извадка от крими роман.
Иван и Алекс оставиха Диана вкъщи и се отправиха към срещата с Мики. Той вече беше пристигнал и от известно време нервно кръстосваше пространството пред кооперацията в Лозенец. Като го видя Алекс изскочи от колата почти в движение и хукна да посрещне приятеля си. Последва силна братска прегръдка, от която на Мики почти му спря дъха.
Той се отскубна от Алекс и смеейки се каза:
- Хей, приятелю, какво ти става? Не сме се виждали само от седмица, а ти реагираш все едно ме е нямало век!
Алекс го хвана за раменете и го разтърси.
- Братле, нямаш представа колко се радвам, че те виждам. Тази седмица ми се стори вечност, а без приятелите си се чувствах като изгубен в безкраен мрак.
Иван също бе слязъл от колата и до сега наблюдаваше сцената отстрани. Когато момчетата приключиха със закачките той се приближи и поздрави.
- Здравей, Мики, и аз се радвам да те видя. Ще ни извиниш, че сигурно сме ти объркали плановете, но имаме неотложна нужда от човек като теб.
Мики леко се изчерви.
- Притеснявате ме, г-н Борев – каза той смутено – с какво пък чак толкова съм специален?
Иван посочи към входа.
- Нека се качим у дома и там ще ти обясня всичко.
Тримата поздравиха бай Симо и се отправиха към апартамента.
По заръка на Иван, Поли беше оставила в кабинета закуски и голяма кана черно кафе. Те се настаниха около бюрото. Мики незабавно се зае с работата, а Иван и Алекс с интерес наблюдаваха и нетърпеливо чакаха развръзката. Работата не беше лесна. Мики съсредоточено въвеждаше, пароли, конфигурации и куп други неразбираеми за двамата данни. От взиране в монитора на всички им се бяха насълзили очите. Така в пълно мълчание, нарушавано единствено от тракането на клавишите, изминаха почти два часа.
Мики зададе някакви последни команди на машината, погледна двамата мъже и с театрален жест натисна един от бутоните.
- Това е! – той се облегна на стола, разтърка уморено очи и посочи екрана, където машината като че извършваше някакво свещенодействие – Сега ще почакаме малко и ако имаме късмет, след няколко минути това парче пластмаса ще ни „изпее” цялата си история.
Алекс го стисна за рамото.
- Страшен си, брат. Ела сега да си починем и ако искаш да ми разкажеш накратко за подвизите си по островите.
Мики се разсмя.
- Ей, ама ти си като хрътка. Надушиш ли нещо не спираш. То няма кой знае какво за разказване, но ако искаш да чуеш нещо ще ти струва голяяяма чаша кафе.
Алекс му наля и зачака.
Мики отпи голяма, освежаваща глътка от живителната течност и се прокашля.
- Както ти казах няма кой знае какво, пък и ти сигурно вече си се досетил – каза Мики и сръчка приятеля си в ребрата.
- Има, няма, сетил съм се, не съм се сетил, казвай вече де – смъмри го Алекс и смигна на кръстника си да ги остави сами.
Иван тактично си измисли някакъв телефонен разговор и излезе от кабинета, а Мики започна да разказва.
- Малко ми е кофти да ти разказвам за това, като имам предвид какво се случи с теб и Мира...
Алекс го прекъсна.
- Аз и Мира сме друга тема, не се отклонявай.
- Добре де, добре. Ами с две думи покрай вас двамата и аз, така да се каже, нагазих в морето на любовта. Когато замина, Мирела изпадна в едно особено състояние и аз предложих вечерта да излезем на купон, за да се разведри. Аз взех Денис, а пък тя доведе приятелката си Съни. Помниш Съни, нали?
- Помня я разбира се, не беше толкова отдавна. Давай нататък – подкани го нетърпеливо.
- Нататък, както обикновено става, от поглед на поглед, от дума на дума припламна искрата и двамата се озовахме на плажа под звездите, а другото е история.
- Е, стига де – подвикна Алекс – каква история, та ти едва започна.
- Точно, едва започва. Сега със Съни сме заедно, а заради вашите проблеми вместо да потъвам в прегръдките ú съм я оставил вкъщи да ме чака сама.
- Вкъщи? – вдигна вежди Алекс.
- Да. Съни е от Пловдив и няколко дни ще остане при мен пък после, каквото сабя покаже.
Алекс го тупна по гърба.
- Браво, приятел, много се радвам за вас и ти пожелавам сабята да покаже каквото трябва.
Мики му благодари и в този момент от компютъра се разнесе кратък пищящ звук. Алекс извика Иван и тримата отново наобиколиха бюрото.
- Какво става? – попита Иван.
Лицето на Мики се разля в широка усмивка.
- Става, каквото трябваше да стане.
Той обърна монитора към Иван и каза престорено официално.
- Господин Борев, представям Ви решението на загадката.
Тъй като Иван още гледаше неразбиращо Мики започна да разяснява какво точно съдържаше диска.
- Това – посочи той една папка – е кореспонденция, на тази до нея пише проект, другата съдържа корекции по някаква оферта, а в последната има копия от банкови преводи.
Иван и Алекс се взираха в монитора с невярващи погледи. Поне веднъж съдбата беше благосклонна към тях и сега те държаха в ръцете си онзи мизерник Християн.
Иван инстинктивно се наведе и целуна Мики по челото, а на втрещения му поглед отвърна.
- Момче, не ме гледай така. Нямаш представа какво направи току що.
Мики продължаваше да го гледа с широко отворени очи.
- Наистина нямам – каза той, като се окопити.
- Току що подписа присъдата на една отрепка, която се опитва да съсипе семейството ни. Не знам как ще ти се отплатим.
Мики започна да протестира.
- Ама, моля ви се, каква отплата, няма нужда. За приятелите си съм готов на всичко, а това беше просто изпитание на уменията ми.
- Нищо не е просто, а от днес нататък какво и да ти се случи, от каквото и да имаш нужда, знай, че винаги можеш да разчиташ на мен.
Той стана извади тумбеста бутилка с кехлибарена течност, наля три чаши и вдигна своята.
- А сега, момчета, искам да вдигна тост за успешната мисия и за Мики, без когото разбира се нямаше да имаме повод за празнуване.
Иван отпи и зае мястото пред монитора. Методично започна да отваря всеки файл. Изчиташе информацията, принтираше и после надлежно подреждаше в класьор. Открил разковничето на проблемите си той така потъна в работата, че забрави за другите двама.
Понеже минаваше полунощ Мики попита Алекс дали имат още нужда от него и при отрицателния отговор помоли да си тръгне. Алекс го изпрати до входа като се разбраха съвсем скоро да се видят отново.
Мики взе такси, а Алекс се върна при Иван, който тъкмо приключваше с подреждането на документите.
- И сега какво? – попита Алекс.
- Сега, моето момче, - каза Иван, като се усмихваше – пристъпваме към унищожаването на една хлебарка. Утре ще се срещна със собственика на холдинга да му дам информацията, за да може той да се оправя с техния човек, а после ще се заема с Християнчо. Сега избери майка си и ми дай да говоря с нея.
Алекс му подаде телефона. След няколко сигнала свободно се чу сънения глас на Диана.
- Здравей, миличка. Извинявай, че те събудих, но нямаме време за губене. Можеш ли да говориш?
Диана отговори, че е сама и Иван продължи.
- Събуди се и ме слушай много внимателно. Разбихме диска!
Диана възкликна, но той не и даде възможност да говори.
- Информацията, която съдържа е унищожителна за Християн и още един човек, с който са били в комбина. От теб искам дискретно да си събереш багажа, а утре когато Християн излезе напускаш къщата и отиваш на моето място.
Диана вече не издържа и го прекъсна.
- Иване, моля те, плашиш ме, защо...
- Не ме прекъсвай! Направи точно каквото ти казвам, защото имам предчувствие, че нещата ще излязат извън контрол и онзи може да направи някоя глупост. Обещай ми, за да съм спокоен за теб и да мога да свърша останалото.
- Добре – каза тя – но искам да ме държиш в течение. Алекс при теб ли е?
- Тук е, не се притеснявай за него. А сега се наспи и утре искам да ми се обадиш, като тръгнеш и след това като стигнеш до мястото.
- Обещавам... и внимавайте! За Християн вече ми е все едно, но ако се случи нещо с вас не знам какво ще правя.
Тя остави телефона, мушна се в леглото и затвори очи без да знае, че последните ú думи бяха чути от още един човек...
(следва)
© Биляна Битолска Всички права запазени